Въпрос: Как можем да уравновесим чувствата и разума?

Отговор: А за какво ни е това? Да бъдем уравновесени – това не е хубаво. Макар и това да е нашият замисъл – да достигнем до равновесие и хармония, но за сега ние се намираме по пътя, не ни е нужно това да ни спира.

Ние учим, че Творецът е създал желание за получаване, което се явява творението, материята, единственото нещо, което съществува. Това желание се развива с помощта на светлината, която го е сътворила. Иначе казано, съществува особена сила, наречена „светлина”, „сила на отдаването”, „корен”, която е и създала желанието за получаване, силата за получаване.

Когато с помощта на светлината желанието за получаване започне да се развива, то преминава през четири стадия, всеки от които поражда следващия, напълва го и то продължава да се развива. И когато това желание стигне до четвъртия стадий на развитие, то започва да задава въпросите: кой съм аз, за какво живея, от къде съм?

И тези въпроси всъщност са въпроси за „корена”. И когато желанието започва да пита за това, то в него започва да се развива разум. Светлината въздейства така на желанието за получаване, че заради потребността от напълване то започва да търси как да достигне желаемото.

Ние виждаме това, изхождайки от това как сме устроени. Какво включваме в себе си? Положителни и отрицателни частици: позитрони и електрони, съставляващи атомите, които се съединяват в молекули. А молекулите на свой ред се съединяват съгласно тяхната валентност. Тоест, в крайна сметка, има две сили: сила на получаване и сила на отдаване.

Но когато те започнат да се съединяват, образуват такива клетки, които се явяват клетки на мисълта. Защото всеки атом, всяка молекула, започва да чувства потребност да усети себе си. И когато те се опитват да се съединят помежду си, то търсят как да запълнят себе си в съответствие от количеството на свободни електрони. И тогава излиза, че благодарение на този процес се формира разумът.

А след това, частиците започват да се съединяват сякаш механически. Нашият мозък – също е механичен, и в него няма нищо свише. Но той търси за себе си най-рационалните, кратки и добри пътища, как да достигне до желаното. И това се нарича раждане на разум вътре в желанието. Голямото желание ражда голям разум в съответствие с това, че той трябва да постигне повече неща, а малкото желание – малък.

Това е подобно на развитието на детето. В малкото дете има малки желания и малък разум, и колкото повече развиваме неговите желания, за да знае то как да разглоби и сглоби нещо, – разумът се развива. Така става в нас на развитие на неживото, растителното и животинското нива.

В желанието за отдаване мозъкът е съвършено друг. Там ние излизаме от себе си към общата памет, която се намира извън нас. Аз започвам да придобивам външно чувство, чувство на отдаване, с помощта на това, че искам да постигна „корена” и започвам да се присъединявам към желанията извън мен.

Външните желания се намират между хората и представляват общото желание, което всеки от тях придобива. Точно така човек придобива и външен разум извън всеки от нас. И тогава, както нашите желания, така и нашият разум  – са безгранични.

Аз не го ограничавам в рамките на своята индивидуалност, а наобратно, излизам в измерение, в което няма никакви ограничения. И това състояние се нарича свят на Безкрайността.

От лекцията в аудитория “Кабала за народа”, 25.01.2011

[34495]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа | Add Comment →