Страховете много тровят живота ни. Необходими са сили, време и здраве, за да се борим с тях, но никога не успяваме да ги победим окончателно.

От всички наши страхове, може би най-силният е да загубим уважението на другите, да бъдем опозорени. За повечето от нас самоуважението е по-важно от всичко останало на света. Ако го загубим, често предпочитаме да умрем.

Никой друг биологичен вид, освен човека, не притежава този страх. Животните мислят само как да живеят живота си в максимален физически комфорт. Срещайки по-силно животно, те се оттеглят без колебание и със сигурност без смущение.

Обаче ние, хората, можем да решим да се противопоставим на по-силните от нас с надеждата, че ще бъдем уважавани за това или защото се срамуваме да признаем, че сме по-слаби от някой друг. Подобно поведение, водено от потребността от уважение, има бъдещи последици.

Проклятие или двигател на развитието?

Въпреки всички проблеми, които ни носи стремежът към уважение, той е и двигател на човешкото развитие.  Ако не беше желанието да надминем другите, нямаше да развием цивилизация и щяхме да останем същите диваци като нашите предци, които са живели в пещери и са спали на дърветата, от страх да не бъдат изядени от животни.

Да вземем за пример осем годишното момче, което скоро изкачи връх Ел Капитан с баща си. Изкачването на тази 914 метрова скала в националния парк Йосемити, Калифорния, е едно от най-трудните изпитания за алпинистите по целия свят. Какво е накарало бащата на момчето да подложи сина си на такъв риск? Стремежът към слава, преследването на почести. Както по-късно казва бащата: „Каква невероятна седмица! Толкова съм горд със Сам! (това е името на момчето).“

Очевидно за много хора уважението на другите означава много повече от физическото им съществуване, а в някои случаи дори повече от живота на децата им.

Колкото по-далеч преминаваме от животинското ниво към човешкото, толкова повече ценим уважението и толкова по-малко се съобразяваме с физическото си съществуване. Завиждаме на някой, който е постигнал нещо, което смятаме за достойно за признание, защото сами жадуваме за такова признание.

Някои дори завиждат на известни хора, живели преди много поколения като велики владетели или завоеватели. Други искат да станат най-велики в своята област на знание и се надяват постиженията им да се помнят дълго след смъртта им. Понякога желанието за признание дори кара хората да извършват неприлични действия. Но като цяло желанието за уважение не е отрицателно по своята същност.

Във всичко, включително и в желанието за уважение, има положителна цел. В преследването на уважение, ние преразглеждаме и усъвършенстваме нашите ценности и цели. Стремежът към уважение  ни издига от физическите желания към духовните и в крайна сметка ни кара да се откажем от самата си природа, защото се срамуваме от нейния егоцентризъм.

Когато това се случи и егоистичният ни стремеж към уважение ни води до желанието да станем безкористни, ние осъзнаваме, че ако не беше този стремеж към уважение, нямаше да стигнем до такава възвишена и благородна цел.

Тогава страхът ще изчезне

Докато преразглеждаме ценностите си отново и отново, стигаме до осъзнаването, че преодоляването на желанието за уважение и прехвърлянето на вниманието от себе си към другите е най-почтената, забележителна и достойна цел. Човек, който е стигнал до това, вече няма да преследва уважение и ще избегне проблемите, свързани с това желание.

Освен това такъв човек ще бъде добър с другите, не за да спечели уважението им, a защото самата доброта е най-достойното за уважение качество.

Обществото ни внушава всякакви представи за това, какво е достойно за уважение и какво не. И често, действайки съгласно тази представа, вредим на себе си или на другите.

Но човек, който се издига над зависимостта от уважението на обществото, няма да бъде повлиян от мимолетни негативни представи за това, което е достойно за уважение. Такъв човек ще чувства, че подчинението на собствения егоизъм е най-нечестното състояние, а грижата за другите е достойна за най-голямо възхищение.

Когато извършването на забележителна постъпка само по себе си подтикне човека към действие, страхът ще изчезне и светът ще стане прекрасно място за живот.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Интегрално възпитание - Няма коментари→

Има мнение, че любовта, бурята от чувства и други подобни са за младите. Че хората на средна възраст вече не трябва да се занимават с подобни „глупости“. Но това изобщо не е така.

На четиридесет години дори е по-лесно да се намери истински партньор в живота, отколкото например на двадесет, защото има по-голяма вътрешна готовност за брак. Изглежда, че в зряла възраст е по-трудно човек да реши да пусне непознат в своя вече установен живот, но всъщност е обратното.

В крайна сметка младите хора са по-податливи на натиска на обществото, а с годините човек се освобождава от него. Той вече не се интересува от мнението на заобикалящите го: какво ще помислят, какво ще кажат за него. Той, разбира се, има свои навици, но те са свързани с обикновения живот.

Когато дойде прозрението

Най-важното тук е да се освободим от натиска на обществото, от наложените ни стандарти и ценности.  За възрастният човек е много по-лесно да го направи. Той вече разбира, че всички тези „ценности“ са пълна измама. Докато младите хора се опитват да бъдат в съответствие със стандартите на средата.

Точно в зряла възраст човек иска да коригира в живота си това, което не е успял в младостта си, да подреди живота си по-правилно. Неслучайно в наше време продължителността на живота се удвои. Само преди сто години средната продължителност на живота беше около четиридесет години, а днес е около осемдесет. Точно затова са ни дадени тези години, за да започнем живота си отново и да имаме време да направим корекции.

В младостта си мъжът вярва, че ако е сам, ще успее да си осигури комфортен живот по най-простия, най-бърз и надежден начин. Дългосрочната връзка с жена, когато ще бъде принуден да се съобразява с нея, ще му създаде много допълнителни проблеми. Затова предпочита леки краткотрайни връзки, които не го задължават с нищо.

Има едно но

Всичко в неговите сметки би било правилно, ако не беше едно нещо – нашата природа е желание да се наслаждаваме. И с течение на времето човек открива, че самотата не може да му осигури удоволствието от живота, на което е разчитал. И тогава той започва да усеща огромна празнота в себе си, която не може да запълни, когато е сам.

Той трябва да напълни някой друг и да получи наслаждение от това, а този друг да напълни него и с това също да се наслади. С други думи, човек има нужда от любов, от вътрешна, духовна близост с другия човек. Когато всеки сякаш живее в другия.

И ако човек осъзнае всичко това, всичко останало ще се подреди. Той няма да се интересува дали жената има деца от друг брак, дали е по-възрастна от него с десет години или по-млада с двадесет, всичко това няма да има никакво значение. Способността да напълни най-вътрешната му потребност, макар и засега по най-егоистичния начин, ще бъде толкова решаваща за него, че той ще избере само тази жена.

А фактът, че съдбата ще му донесе заедно с нея чужди деца и някакви други трудности, очевидно самата ситуацията му дава  възможност най-добре да се напълни. Следователно, наслаждавайки се на връзката с жената, човек ще приеме всички съпътстващи фактори като естествен ход на нещата.

Освен това доброто му отношение към децата на неговата избраница ще му достави допълнително удоволствие. А когато обичаш, точно към това се стремиш. И жената на свой ред ще иска да достави удоволствие на съпруга си. Това взаимно желание ще създаде синергията, която в крайна сметка многократно ще засили любовта.

Любовта ще покрие всички прегрешения

И тогава, както е казано от кабалистите, любовта ще покрие всички прегрешения. Всички проблеми, неудовлетвореност и недоразумения отминават, когато между хората възникне любов. И на каквато и възраст да е човек, влюбвайки се става тийнейджърът, който е бил когато се е влюбил за първи път. И зрелите хора ще предприемат тази стъпка дори по-лесно, отколкото младите. Всъщност те дори са по-големи деца от самите деца.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Мъжът и жената - Няма коментари→

Учените не за първи път прогнозират световен глад и планетарни катастрофи. Можем ли само пасивно да чакаме  ужасните им прогнози да се сбъднат? Или е по силите ни да променим нещо?

През 1972 година група учени от отдела за системна динамика на MIT Sloan School of Management на Масачузетския технологичен институт под ръководството на Денис Медоуз направили компютърни изчисления за граинците на растежа на световната икономика и населението на Земята.

Изводът, който прави Медоуз:

След като населението и глобалната икономика надхвърлят физическите  възможности на Земята, ни остават само два пътя: или неизбежният колапс, причинен от ескалацията на дефицити и кризи, или доброволният социален избор на контролиран спад в производството.

След 30 години, през 2002 година, направили повторно тези изчисления, отчитайки новите данни, базирани на по-съвършени математически модели и с помощта на по-мощни компютри. Но резултатите на практика останали  същите.

Изчисленията показали, че приблизително през 2025 г. човечеството ще влезе в най-мащабната криза в своята история. В същото време не само промишленото производство, но и хранителните ресурси ще започнат рязко да намаляват. С други думи, човечеството е застрашено от глад.

Замърсяването на околната среда ще расте експоненциално. В резултат на това, населението на планетата рязко ще намалее. В действителност това означава глад, епидемии, бедствия, войни и революции.

И това вече не са смътните предсказания на ясновидците и абстрактните разсъждения на Малтус. Това е ясна и задълбочена научна прогноза, която не може да бъде пренебрегната. Въпреки това през последните 50 години човечеството успява да игнорира наближаващата изчислена катастрофа.

Неизбежна ли е катастрофата?

През последните 30 години използвахме една трета от всички природни ресурси, загубихме 80% от всички гори и броят им продължава да намалява. От 15-те океански рибни зони в 13-те на практика няма риба.

Слушаме тази информация и не я чуваме. Повечето просто не мислят за нея, не искат да слушат „депресивни предположения“. И дори когато някои проблеми достигнат до хората, те са склонни да обвиняват правителствата или някакви външни сили за тях.

Те не подозират и не искат да чуят, че кризисните явления изразяват само законите на природата и за да се справим с тях, трябва поне да знаем тези закони.

Разбира се, в това имат вина и транснационалните корпорации, които с помощта на рекламата пропагандират идеологията на потреблението. Те се водят единствено от желанието да получат максимална печалба. И оправдават щетите, които причиняват, като казват, че осигуряват на света електричество, храна и работни места за милиони хора.

В същото време мълчат, че с подобни технологии и качеството на продуктите нашите деца и внуци просто нямат шанс да оцелеят.

И така, на кого са нужни такива индустрии и техните продукти, ако те застрашават самото съществуване на човечеството?

Премълчаването на проблема обаче се обяснява не само с ползите от транснационалните корпорации. Нито политиците, нито обществените личности, нито дори мнозинството учени виждат реален изход от създалата се ситуация. Така че защо, мислят те, напразно да плашим хората?

Но има много сериозна причина за безпокойство. Нашият общ кораб почти потъва. Глобалната икономическа криза обхваща все повече нови сфери. И нито политиците, нито икономистите бяха готови за това.

Дори нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц признава:

Ясно е, че страните са обречени на катастрофа, ако намалят разходите, а също и ако не го направят.

Светът се промени

Колкото повече се приближаваме до колапса на световната икономическа и социална система, толкова по-силно усещаме общата зависимост един от друг.

Както се посочва в доклада на Експертната комисия на ООН, „… провалът на икономиката на една държава сега води до глобална рецесия или депресия“. Светът се промени.

Вече няма външни работи“, пише Хавиер Солана, бивш генерален секретар на НАТО, „всичко стана национално, дори лично. Проблемите на другите вече са наши проблеми, вече не можем да ги гледаме с безразличие или да се надяваме да извлечем полза от тях.

Откъде да вземем енергийни източници?

Развитието на световната криза е особено силно повлияно от ограничените запаси от въглеводороди и в резултат на това постоянното покачване на цената на енергията.

Според МВФ увеличението на цената на барел петрол с 10 долара намалява световния БВП с 0,6% годишно. И въпреки, че петролът в близко бъдеще няма да свърши, ограничеността и трудния достъп до останалите запаси вече намаляват световния БВП, което забавя растежа му.

Академик Ибрахим Гулиев казва:

Времето на абсолютна хегемония на въглеводородите в историята на цивилизацията изтича. Оптимистите уверяват, че няма за какво да се притеснявате през следващите 30-40 години, но хората, които са по-осведомени и следователно по-предпазливи, дават срок от 10-15 години, не повече.

Според Международната агенция по енергетика производството на петрол в света непрекъснато намалява в 580 от 800-те големи петролни находища. През последното десетилетие в света са произведени повече от два пъти  въглеводороди, отколкото се съдържат в новооткритите находища. А откриването на нови находища се случва все по-рядко и стават все по-малки.

Алтернативните източници на енергия също не решават проблема. Възвръщаемостта на енергията при използването им варира само от 1,3 до 1,9. Освен това някои видове алтернативна енергия са вредни за околната среда не по-малко от традиционното изгаряне на въглеводороди.

Вече се вижда дъното

Изчерпват се не само запасите от петрол, но и всички други земни ресурси. По данни на организацията Global Footprint Network днес човечеството изразходва 50% повече ресурси, отколкото Земята е в състояние да възпроизведе.

Това се отнася за плодородна земя, горски ресурси, вода, която се напълва естествено във водоемите, трева в пасищата, морски и сладководни рибни запаси. Човечеството изсмуква всички сокове от Земята и дъното вече се вижда.

Превърнахме се в крадци, които крадат от бъдещите поколения, но идва моментът, в който няма да има от кого да крадем. Мотото на Мичурин „Ние не можем да чакаме ласки от природата, наша задача е да й ги вземем“ ни доведе до ръба на пропастта.

Изведнъж се оказа, че не може безкрайно да вземаме всичко, от което се нуждаем, че човекът изобщо не е цар на природата и не властва над нея, въпреки че се намира на върха.

Продължавайки да действа по старата схема, човечеството рискува да остане на отровена планета без никакви ресурси, с гладни тълпи от хора, въоръжени с ядрени оръжия. Малко вероятно е ползите от модернизацията да оправдаят този риск.

Екология и глад

Но ако изчерпването на петролните запаси може да ни лиши от енергия, то екологичните проблеми могат да ни лишат от храна и дори от въздух. И следователно, екологичната опасност е не по-малко страшна от проблема с ресурсите.

Учените все още не са стигнали до консенсус дали глобалното затопляне е следствие от човешката дейност. Но този спор не променя нищо в ужасяващата статистика на природните бедствия. По данни на ООН в сравнение с 1970 г. броят на природните бедствия се е увеличил пет пъти. Това свързват с промяната на климата.

Броят цунамита, земетресения, вулканични изригвания, торнадо и други природни бедствия също нараства. И тъй като всички екологични проблеми са взаимосвързани, в крайна сметка това ще доведе до хранителна криза по веригата, тоест до глад.

Има изход!

И все пак има изход от създалото се положение. Трябва да създадем възможно най-бързо широка мрежа от образователни институции, в които цялото население на Земята да се обучава на принципите на живота в глобалния, интегрален, взаимозависим свят. Свят, в който вместо омраза и ожесточена конкуренция има любов към ближния и взаимопомощ.

За да се направи това, също така е необходимо да създадете подходяща среда, включително медии, виртуална среда, култура, театър, музика, филми, песни, книги и т.н. Всичко трябва да разказва на човека за новия свят. И въпреки, че все още не живеем в него, трябва да започнем да играем, както играем с децата си.

И макар да звучи утопично, но именно така ще се издигнем на по-високо, по-зряло, по-сериозно ниво и от там ще изградим система, която ще ни влияе.

Ние знаем каква власт има околната среда над човека. Виждайки добри примери навсякъде, постепенно ще започнем да ги следваме. Навикът става втора природа и вече ще се държим по различен от сега начин  в името на децата ни, в името на безопасността и доброто бъдеще.

Така постепенно целият свят ще се превърне в едно голямо, дружно семейство. И животът ще бъде наистина проспериращ и безопасен.

Да, човешката общност е изключително многостранна. Има много различни религии и вярвания, навици и поведенчески модели, нрави и обичаи. Но въпреки това можем да започнем да се отнасяме към всички сектори на човешкото общество с уважение и разбиране, давайки на всеки човек възможност да живее достойно и по начина, по който е живял преди.

Възпитателният процес, който трябва да започнем, ще ни позволи да не слагаме всички под общ знаменател, като насила изглаждаме различията и насилствено насаждаме хомогенна култура. Начинът на живот, с който човек е свикнал днес, ще остане и утре. Нужно е просто да установим добронамерени отношения помежду си.

А поетапното образование ще промени човека и ще доведе до фундаментални промени в социалната и държавна структура, до сътрудничество между народите, до премахване на границите между държавите, а след това до премахване на самите държави и образуване на единно, „кръгло“ човечество на земното кълбо.

Междувременно не е нужно да въвеждаме никакви нови рамки и закони, с изключение на едно: всичко, което правим, трябва да бъде в полза на интегралното човечество. В такъв свободен формат ще градим бъдещето си само благодарение на влиянието на добро обкръжение, което носи  на човека чувство за ангажираност, готовност за отстъпки и грижа за другите, до появата на любов към ближния.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→

„Къде отива детството, в какви градове? И как да намерим начин да попаднем там отново?“ Помните ли тази песен в изпълнение на Алла Пугачова? Много от нас си спомнят детството с лека тъга и не биха имали нищо против още веднъж да се потопят в неговата безгрижна атмосфера. Отново да почувстват любовта и грижата на родителите. Да си спомнят веселите игри и безгрижните дни, прекарани с приятели…

Защо природата, погрижила се за оранжерийните условия за новороденото бебе, появило се на бял свят, се „проваля“  и не продължава същото грижовно отношение към възрастните? Защо всичко е устроено така, че в периода на своето развитие детето  усеща добро отношение от околните, а след като порасне, сякаш лети с ускорение към стена? Вместо приветливост и ангажираност, открива студенина и дори враждебност.

Той би искал да продължи да се държи като дете, без да чувства отговорност, да получава прошка за лудориите и да се наслаждава на първоначално доброто отношение на другите. Но това не се случва. Напротив, всички започват да изискват нещо от него: „Къде са резултатите? Защо не си направил това, което е трябвало да направиш? А ако не си го направил, няма да получиш нищо…“ Около двадесетгодишна възраст човекът вече не получава това снизхождение, с което е свикнал през годините на детството и юношеството.

Но изглежда, че всичко трябва да бъде наобратно. Ние сме достатъчно разумни хора, използваме знанията си, за да променяме света, правейки го по-добър и комфортен. Защо не го оптимизираме и по отношение на възрастния човек? Дори и след двадесет години той да има дружелюбно, приветливо обкръжение, в което всички се отнасят с любов един към друг.

Защо природата, която ни е развила чрез еволюцията, все пак е решила, че трябва да страдаме и да се променяме именно под натиска на тези страдания? Какво иска от нас? Какво ни пречи да продължим здравословно, положително развитие? И случвало ли се е това някога?

Защо сме загубили това, което сме имали?

Ако погледнем към историята на древните времена ще видим, че нашите предци са живели наистина така – едно племе, една общност, в която всички са се грижили за всички. Тази формация може да се нарече комунистическа или примитивна, няма значение. Мъжете заедно са ходили на лов, за да обезпечат общността с храна, а жените заедно са готвили храната и заедно са се грижили за децата. Дори днес в различни краища на света може да се види нещо подобно.

Какво се случи след това? Защо не продължихме да се развиваме така, само в по-големи мащаби? Защо това не се превърна в основа за последващите постижения в техниката и технологията, културата и образованието? Защо не запазихме това прекрасно обкръжение? Какво лошо имаше в тези отношения? Какво се промени?

Факт е, че през цялата история расте личният егоизъм на човека. В резултат на това се отдалечихме един от друг и започнахме да виждаме околните вече не като братя, а като конкуренти, съперници. Човекът иска да ги победи, да има власт над тях, да ги продаде в робство или да ги експлоатира. Краят на съвместната собственост, съвместното домакинство откри пътя към насилието и грабежа.

За разлика от човека, животните се подчиняват на инстинктите и са лишени от егоизъм. Всички техни желания в крайна сметка са насочени само към обезпечаване на комфортни условия на съществуване. Разбира се, те се убиват едно друго. Но не причиняват зло на другия, получавайки удоволствие от това.

А човекът е надарен с „излишък от желания“, на които абсолютните закони на природата не придават ясна посока. Този излишък му се дава за свободно приложение: „прави каквото искаш“. Човекът има някаква свобода на действията, която му позволява да се издигне над животинската природа.

Виждаме обаче, че не умеем да използваме правилно свойствата си извън животинското ниво и в крайна сметка ставаме по-лоши от животните. И вместо добър, щастлив живот, получаваме обратния резултат.

Излишната храна, която изхвърляме, може да нахрани целия свят. Със средствата, които се изразходват днес за въоръжаване, е възможно да се построят къщи с басейни за всички хора. Но егоизмът не вижда в това никаква полза за себе си. И в резултат на това стотици милиони хора в света гладуват, а десетки хиляди умират във войни по целия свят.

Нашият егоизъм поглъща огромни богатства, не позволява да се освободят и използват за изграждането на добър живот. Но ако спрем надпреварата във въоръжаването, сложим край на разточителството и поне малко се съобразим с неотложните нужди на човечеството, ще се окаже, че щастливият живот е точно зад ъгъла. Дори днес  да изглежда утопия.

Но това не е утопия
Днес можем да започнем да живеем по различен начин, когато всеки ще получава всичко необходимо за нормален живот и ще се грижи за другите. Затова трябва само да се научим да използваме егоизма си по различен начин. Той няма да изчезне никъде – завистта, страстта, суетата, властолюбието, огромните знания, хитростта – всички те ще останат, но ще ги използваме за благото на цялото човечество. Това е ново, много интересно и увлекателно приключение, което ни предстои.

В същото време никой не казва, че трябва да се ограничаваме с удовлетворяването само на основните потребности: храна, секс, семейство, подслон, безопасност, здраве, образование и други подобни. Просто всеобщото издигане над прага на бедността не е пределът на мечтите. Ние можем постепенно да повишим нивото на живот в целия свят, но вече в равновесие с природата. Тогава няма да бъдем подложени на удари от нейна страна и ще можем да увеличим благосъстоянието си до безкрайност.

Ще бъдат взети предвид специалните, лични нужди на всеки човек. Компютърните технологии позволяват лесно да го направим дори сега. Така, че в крайна сметка никой няма да се тревожи за насъщните си нужди.

За правилността и неправилността на своето поведение човекът ще разбира от реакцията на другите, които го одобряват или не го одобряват. Ако намерението на човека е за благото на обществото, той ще се ползва с всеобщо уважение, а ако не е, социалният натиск ще го накара да промени поведението си.

Няма да има нужда човека да се притиска или да лежи в затвор. Осъждането от приятелите, роднините и околните ще бъде единственото и много важно средство за въздействие.

За някои това може да изглежда утопично, но щом започнем да правим първите крачки в тази посока ще видим, че самата природа ще ни помага. И в никой вече няма да възникне въпроса: защо вече не ме обичат?

 

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Като правило човек дори не осъзнава, че неговите възгледи и решения са наложени отвън. Доволни сме от картината на въображаемата свобода, докато тя не започне да се пръска по шевовете.

През изминалата година влезе в обръщение нов термин – инженеринг на съзнанието (Consciousness Engineering). За него говорят учените, медиите и разбира се, социалните мрежи. Това, което преди се наричаше манипулация на общественото мнение, промиване на мозъци, тенденциозно представяне, в нашата информационна епоха придобива все по-тънки и хитри форми.

Ключови думи в заглавията, изграждане на фрази, умел фейк, специално подбрани снимки и илюстрации, изработени по поръчка анонимни изследвания – всичко това и още много друго се влива в живота на всеки човек от десетки години. Това вече не е елементарно промиване на мозъците, това е промиване на съзнанието и подсъзнанието. На места авторитарно, на места скрито под маската на плурализма.

Виждаме как крайностите и изключенията идват на мода и се превръщат в норма за няколко години или дори месеци. Виждаме как се приема неприемливото, а основите, напротив, се размиват. Понякога това  произтича от естествени потребности, ускорени от нечия грижа, а понякога е в противоречие със здравия разум и човешката природа.

Подводната част на айсберга обаче, която не виждаме или отказваме да видим, е неизмеримо по-голяма. В крайна сметка ние сме свързани в единна, затворена система и си влияем не само с думите и делата, не само с външните фактори, но и с мислите и намеренията. На първо място с намеренията.

Човекът не е остров
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
…

Всяка човешка смърт
ме намалява,
аз съм част от цялото човечество.
И затова недей да питаш
за кого бие камбаната:
тя бие за теб.
Джон Дън

Никой не е самодостатъчен, изолиран от света, от останалите. Там,  „под водата“, всички сме свързани. Дори в прост, социален смисъл сме изцяло зависими от обкръжението, буквално програмирани от него.

Защо игнорираме очевидното? Разбираемо е, когато малките деца играят без да поглеждат назад, но защо ние, възрастните, правим същото? Защо умишлено се заблуждаваме с миража на самостоятелността и се поставяме под чуждо влияние?

Честно казано, повечето от нас не се замислят за това. В резултат не силата и принудата, а думите, образите, лозунгите, идеите най-добре контролират съзнанието, контролират нас и света.

Истина за всеки вкус
Сърцата ни са заключени, не можем да свържем кабел от двете страни и да проникнем един в друг, да се почувстваме истински. Думите, звуците, изображенията, примерите са друго нещо, те изграждат връзка. Но връзката е повредена, дефектна, измамна. Изглежда сякаш се разбираме един друг, но всъщност не можем да се разберем. И не искаме. Понеже всичко е пропито с фалш и самонадеяност.

Човек, вкаран сутрин „на топло“, вечерта вече невъзпрепятствано дава интервю в студио, чувствайки се свободно и непринудено. Той е герой на деня, търсен, доволен от себе си. Не се чувства грешен, по-скоро се гордее със случилото се. И даже има фенове.

Като при всеки конфликт, при всяка конфронтация зрителите и читателите гледат първо политическата ориентация на страните, принадлежността им към идеологически и други лагери, а след това решават кой е прав. В смисъл, кой им е по-любим.

Вече няма обективни факти. Всъщност не е и имало. Затънали сме в блато от фрагментирана, откъсната от цялото информация, във фрагментирано възприятие, което изкривява общата картина до неузнаваемост. Лъжите текат във вените на цивилизацията по милиардите нишки, които без прекъсване свързват всички нас.

Още по-лошо, човек няма нужда от истината, ако тя не го устройва. Самият той охотно купува лъжи. Няма значение какви, главното е да се чувства прав, да усеща почва под краката си.

Върху всяка лъжа е написано „истина“ – избирай по твой вкус. И човек избира това, което е добро за егоизма. Избира филтър, който ще сортира постъпващата информация и ще рисува удобни схеми на „реалността“. Нека дори да са негативни, но възможно най-удобни.

Никой не обича истината, защото тя е горчива и неподвластна на убеждения. Тя иска нещо от теб, вместо да те успокоява и утешава. Тя притеснява, вместо да се отдава и да се съгласява. Тя води някъде, вместо да приспива. Кой има нужда от това?

Това е нашият свят: милиарди хора и всеки със своята истина. Или по-скоро всеки със своята лъжа и няма нито съгласие, нито взаимно разбирателство. Дори елементарното състрадание е все по-малко и по-малко.

В такава ситуация могат да направят всичко с нас: да държат някого на къс повод, друг да уморят от глад, някого да изпратят на война, на друг да разкажат за нея. Не е необходимо наистина да се разрешават проблеми, достатъчно е да се манипулира съзнанието, представяйки лъжата за истина. Самата ни природа е предразположена към такива манипулации.

Как да различим истината от лъжата
Възможно ли е това? Можем ли да се издигнем над себе си, над нашите желания и да погледнем на света обективно, безпристрастно?

Така изведнъж, не. Разбира се, че не. Но първо можем да осъзнаем окаяността на нашето състояние и да поискаме да се променим.

Тогава ще видим едно просто нещо: същата тази връзка може да ни направи добра услуга. Засега се оставяме на милостта на егоизма, но е възможно и по друг начин. Може да издигнем, да култивираме човека благодарение на обкръжението. Може да го сложим в такива условия, че самата среда да го стимулира да се развива, да се движи напред, да разбира себе си и другите, да разбира света, в който живее.

Затова кабалистите от хиляди години разработват методика за интегрално взаимодействие, позволяваща на човек да премине от позициите на получаване, на самонаслаждение към ценностите на взаимното отдаване. Освобождавайки се от ограниченията на тесния егоистичен свят, човек постепенно се интегрира в реалния свят. Заедно с другите изучава неговите закони, разбира как действа общата система и как да извлече от нея максимално благо за всички.

Всъщност, издигайки се на системно ниво, ние даваме на системата възможност да се преформатира, да се препрограмира обновявайки се. Егоистичните алгоритми се сменят с противоположни, но този път сами вземаме решение за това. Това наистина е моят избор, това съм истинският аз, а не онзи жалък елемент съзнание, който се контролира от всички, които не са мързеливи. Аз сам решавам да порасна и системата, обкръжението ми помагат в това.

В крайна сметка какво е моето съзнание? Разликата между днешното и вчерашното възприемане на света, междинна картина, която изисква все повече и повече поправяния, докато не се изравни с истината. Ето защо колкото повече отлагаме, толкова повече проблеми натрупваме. И дори да ни изглеждат материални, икономически, екологични, в действителност зад тях стои един основен проблем – егоизмът, който не иска да се избави от лъжите.

Ние наистина не можем да изградим открит канал от сърце към сърце, както между компютри. Но можем да се свържем с това, което е над нас, което ни съединява в единно цяло. Да кажем със „сървъра“, с „изходния код“. Напипвайки, създавайки в себе си този изходен код, ние изграждаме истинска връзка от човек към човек, а не от егоизъм към егоизъм.

Тогава думите спират да ни заблуждават, да ни управляват, защото разбираме тяхната същност. Разбираме се един друг.

И това е истината.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

За десетките хиляди години от нашето съществуване така и не успяхме да намерим общ език един с друг. В резултат на това – безкрайни войни, разпадане на семейството, разрив между родители и деца… Но всичко това можеше да се избегне.

Смята се, че речта е основната особеност, която различава човека от животните. Разговорната реч е развила определена когнитивна част от мозъка, ума. А от друга страна точно тя е намалила значението на системата от органите на чувствата. Ние можем да говорим (дали разбираме е друга тема), но чувстваме по-малко другите хора и природата. И това доведе до загуба на връзката с природата, която преди имахме.

Причината е развитието на егоизма в нас, който ни раздели и отдалечи един от друг. Десетки хиляди години нашите отношения се развиваха под влияние на егоистичните желания да властваме над другите, да имаме повече пари от другите, да знаем повече от другите… И едва сега започнахме да осъзнаваме, че тази форма на връзка между нас е неправилна.

Всъщност ние не развиваме връзката между нас, а я изкривяваме. Заради това не можем да се приближим до природата и да се потопим в нея, да установим правилна връзка между нас. И нашият език активно ни помага в това. Той ни служи само за една цел – как да използваме всичко около нас едностранно и всеки заради собствена изгода.

До какво ни доведе това се вижда с просто око. Непрекъснати войни, една от друга по-страшни. Разрушаване на семействата, неразрешими проблеми във възпитанието на децата. Тотално замърсяване на планетата… И ако продължи така, човечеството просто няма да оцелее. Защото такова наше “развитие” е противоположно на природата, абсолютно ѝ противоречи.

Виждаме, че в природата всичко е взаимосвързано, всичко е част от единна система. Неживото, растителното и животинското нива съществуват в хомеостаза, допълвайки и помагайки си едно на друго. И само човекът не само не допълва и не помага на другите, а напротив, стреми се да получи максимална полза, разрушавайки всичко около себе си.

Език мой — враг мой
Технологичният прогрес опрости комуникацията ни, направи я достъпна във всички краища на планетата. Струваше ни се, че използвайки аудио и видео връзка, най-после ще намерим общ език между нас. Но не! Все още установяваме връзка с другите, само за да ги използваме за собствено благо.

Не помага дори стремежът да създадем единен, универсален език на общуване. Младите хора днес активно използват различни емотикони и символи, но те също не ни спасяват. Защото всеки човек има свой вътрешен език, “затворен” за получаване на лична изгода.

Така че, дори целият свят изведнъж да заговори, например на английски, пак няма да се разбираме. Защото връзката, която създаваме, общувайки един с друг, е външна и може да се каже комерсиална. Тя не ни сближава, а ни отдалечава един от друг, дори в семейството.

Днес го виждаме все по-ясно. Усещаме, че ни липсва топлина, сърдечност в отношенията. Че без тях не можем да съществуваме. Жизнено необходимо е да започнем да разговаряме не с думи, а със сърца. Така че това, което казваме да не върви от уста в ухо, а от сърце към сърце.

Нито един външен език не може да ни помогне. Трябва да достигнем до по-дълбока връзка между нас, да стигнем до вътрешно взаимно разбиране. В крайна сметка езикът е само външен инструмент за предаване от един човек на друг на това, което е в сърцето, в чувствата и в желанието му.

Желанието е същността на човека. Това, което искам да реализирам във всяка секунда от моето съществуване, общувайки с другите. И тъй като желанията в мен постоянно се обновяват, трябва непрекъснато да бъда във връзка с другите.

Ще настроя сърцето си на любов
Би било хубаво да се разбираме без думи, но засега не сме способни да го направим. Затова трябва да развием съвсем различен език – език на сърцето, вътрешен, духовен. На този език се говори как да стигнем до единно сърце – обединение на желанията.

Това е език на чувствата, за който не са нужни думи, именно той ни позволява да проникнем във вътрешните, дълбоки слоеве на природата – огромни пространства, изпълнени с чувство. Те ни се разкриват, когато започнем да изграждаме нашите отношения над егоизма, на основата на взаимното отдаване, на доброто отношение един към друг.

На такава правилна връзка между нас трябва да се научим. Като начало трябва да намерим такива думи, които ще ни помогнат да отворим сърцата си и да ги настройваме по такъв начин, че да започнат да говорят на един език. Тогава това, което си предаваме ще влиза не само в ушите, но и в сърцата.

Както е казал Булат Окуджава в стихотворението си: “ще настроя сърцето си на любов, иначе защо живея на тази вечна земя?”

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Наричат мултимилиардера Уорън Бъфет „вълшебникът от Омаха“. Неговото състояние днес се оценява на 110,5 милиарда долара. Той е известен също като един от най-големите дарители в историята на човечеството.

През 2006 година Бъфет основал компанията The Commitment to Give (Ангажимент за даване), чрез която предал 30 милиарда долара в благотворителния фонд на Бил и Мелинда Гейтс. Но това не е всичко. Заедно с Бил Гейтс се обърнал към други американски милиардери с предложение да пожертват за благотворителност нито повече, нито по-малко от половината си състояния.

Не всички милиардери възприели този призив с ентусиазъм, въпреки това Бъфет и Гейтс бил подкрепени от Марк Зукърбърг, Тед Търнър, Джордж Лукас, Маккензи Скот и други. Те заявили, че се задължават да пожертват за благотворителност по-голямата част от своите състояния приживе или след смъртта си, подписвайки завещание.

Приятно е, разбира се, да видиш, че най-богатите хора на планетата предават част от своите богатства за нуждите на човечеството, но е тъжно да гледаш как тези средства се използват на практика. В един град за тези пари отварят училище, в друг – болница или още един благотворителен фонд… Но тази целенасочена помощ не подобрява ситуацията като цяло.

Получавайки даром пари или някакви блага, човекът не се променя. Нашето общество не се променя. Ние не ставаме по-дружелюбни и общителни, а в крайна сметка именно добрите отношения са необходими между нас, ако искаме светло бъдеще.

Самото подобряване на материалните условия не ни тласка към духовно развитие. Напротив, веднъж получил нещо безплатно, човекът започва да иска още. По примера на Африка виждаме как милиардите, излети в нея, в крайна сметка, не решиха проблема с бедността, не повишиха образователното ниво на населението, не подобриха медицинското обслужване… Безплатните блага само поквариха хората. Вместо да се възползват от тях за по-нататъшен подем, местните жители очакваха все нови и нови вливания.

Така че, като цяло, благотворителността на милиардерите не само не донесе добро, а напротив, провокира много негативни процеси. Следователно светът би бил много по-добър, ако милиардерите не хвърляха пари, а държаха ръцете си в джобовете.

И намеренията на милиардерите в действителност не бяха да донесат добро на света. Техните пожертвования им позволяваха да се чувстват уважавани и специални. Измислени праведници, които целият свят трябва да носи на ръце. Въпреки, че половината от даренията им ще отидат за реклама на тези дейности, а останалите ще бъдат пропилени.

И спомнете си думите ми, с такива намерения ние ще получим по-голям ад от този, който вече имаме. Защото ако не изграждаме добри отношения между нас, не се грижим да създадем човешки съобщества като интегрална част на природата, в отговор от природата ще дойдат  сурови сили, които ще ни покажат, че действаме неправилно.

За да се превърне светът в общ дом за всички нас, мил, топъл, грижовен и безопасен, трябва да проведем цялостно възпитание. Това е единственото наистина полезно действие. Всички благотворителни милиарди трябва да бъдат насочени към него.

Не само за образование, в което човек е натъпкан с безполезни по същество знания, а за възпитание на сърцата, на човешките взаимоотношения, когато болката на друг се чувства като моя и аз физически не мога да навредя на другия. Защото всички ние, цялото човечество сме едно цяло и любовта към ближния е абсолютно естествена норма на поведение.

И така, ако използваме всички десетки милиарди, дарени за благотворителност, тогава да създадем центрове и медийни канали, които разбираемо да обясняват законите на природата на всеки човек на неговия език и във форма, която той разбира и да го обучават на обединение. Защото обединявайки се, ние постигаме равновесие с цялата природа. По много проста и отдавна известна формула – „възлюби ближния като себе си“.

От реализирането на този закон в живота зависи успеха на всеки от нас поотделно и на целия свят като цяло. И това е първата реална стъпка към промяната на света.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание - Няма коментари→

Петте принципа на оздравяването са:

1. Не си болен, а оздравяваш.

2. Не четеш за болестта и влизаш в ново обкръжение.

3. Няма нито вчера, нито утре, а само днес, това е единственият ти ден.

4. Ако действието, което си задължен да извършиш, ти е трудно, го направи два пъти.

5. Бъди постоянен, решителен и упорит.

Какви действия трябва да извършиш, за да приложиш тези принципи?

1.Всяка сутрин, ставайки, независимо от настроението и самочувствието, се усмихваш и на глас благодариш на Твореца, мирозданието. В началото механично. После, когато привикнеш, ще минава през сърцето.

2. До половин час – дишане, упражнения за дишане през диафрагмата.

3. Минимум едно осъзнато добро действие по отношение на някого.

4.Минимум 20 минути ходене извън дома.

5.Минимум половин час учене. Да изучаваш нещо ново, да е свързано с някаква наука.

Най-тежкият момент в излекуването ще бъде тогава, когато се почувстваш вече добре и трябва да намериш сили, въпреки всичко, да продължиш да изпълняваш петте условия.

Кабала заменя всичко това с едно намерение за добри мисли към всички. И всичко. Постоянно да бъдеш с добри мисли към всички хора! Така лекуваш себе си.

 

[274850]

Filed under: Възпитание, Здраве, Клипове - Няма коментари→

Реплика: Известният психолог Михаил Лабковски дава пет съвета на родителите, как да възпитат уверено в себе си дете.

Първи съвет: „Бъдете щедри на похвали, но хвалете правилно. Не „ти си най-добрата от всички, погледни каква си красавица, а не като съученичките си“. Вашето послание трябва да е затова, че детето е забележително, защото е именно то, а не защото е „най-най“.

Отговор: Вярно е. Разбира се, че не трябва да посяваме в детето идеята за превъзходство над другите, а да чувства, че само по себе има стойност, а не, че е по-добър от другите. Че такъв, какъвто е, може да бъде голям, велик, уверен, добър и така нататък.

Въпрос: Тоест да не го сравняваме с другите и дори да не споменаваме неговото „аз“?

Отговор: Да. Примерите трябва да бъдат абстрактни, не в превъзходство над другите.

Реплика: А на мен ми действаше стимулиращо, когато ми казваха: „Погледни този или онзи…“ „Виж колко е печен Сашо от другия клас. И ти можеш като него. Давай!“ Така окуражаваме детето. Не разбирам какво лошо има в това?

Отговор: Това превръща човека в егоист. Състезанията са хубави, когато правят човека по-добър от другите в полза на другите. А такъв вид сравнения са за да потискат другите.

Въпрос: Тоест в мен несъзнателно изниква мисъл да потискам този Сашо?

Отговор: Да. Защо да израсна над него? Ще го принизя и така няма да ми се налага да правя никакви усилия върху себе си.

Въпрос: Това ли е естественият отговор на егоизма?

Отговор: Да. Задължително е да покажа на детето, че то трябва да работи върху себе си, за да стане по-добро, а не да принизява другите, за да бъде над тях.

Реплика: Втори съвет: „Ако детето е извършило провинение, говорете не за детето, а за постъпката. Постъпката е лоша, а детето е добро. А „непохватен, тъп, досаден, безсрамен” – надявам се, че отдавна сте изхвърлили от речта си такива думи „. Ето това казва психологът.

Отговор: Това е голям проблем на много родители, които показвайки на детето по груб начин какво не може, че не струва нищо и така нататък, го лишават от чувството на увереност, безопасност и вътрешна вяра във възможностите му. Това е много важно да се запази в детето.

Много от нас грешат с това. Потискаме детето, казваме му: „Нищо не струваш, погледни как е правилно! Защо не можеш?“ – и т.н. Тоест правим от него абсолютно несигурно човече. И така той вече пораства и през целия си живот не може да се отърве от това.

Въпрос: И все пак, ако то, например, извърши лоша постъпка?

Отговор: Замажи я. „Направил си неправилно, сгрешил си. Не си могъл по друг начин, може би. Погледни сега как може това да се направи по друг начин.” За да се научи от това, а увереността да се запази в него.

Въпрос: Тоест да не закачаме самото дете и неговото малко „аз”, нали? Най-важният принцип е да не се докосваме до „аз”?

Отговор: Да. По планетата ходят точно такива – без вътрешна увереност, „убити“ от родителите си, ощетени от детството си хора. И за да могат поне някак да отстоят себе си, създават такива проблеми, само за да се издигнат поне малко над останалите. И не знаят как да го направят, за да се почувстват нормални.

Затова им се налага да принизяват и потискат другите, да ги унищожават и т.н. Който и изрод да вземеш, който убива и мъчи другите, ръководи някаква банда, ще го видиш в него, ще разбереш защо с него е станало така.

Ще погледнеш в детството му и ще видиш как са издевателствали над него.

Реплика: Трети съвет: „Никога с никого не го сравнявайте, дори ако сравнението е в негова полза. Това е прекият път към нарцисизма. А нарцисизмът е разрушение до основата на самооценката. Тоест, това е разрушена до основата самооценка. Детето рискува да порасне човек, който винаги ще се сравнява с другите и ще страда, ако някой е по-добър от него „.

Отговор: Да. Но ние все пак трябва да си представим и да направим така, че детето да има представа какво е съвършенството. И спрямо това съвършенство трябва все някак да се съизмерва.

Въпрос: Тоест трябва да дадем на детето някакъв еталон?

Отговор: Да, но не спрямо другите. Еталонът не трябва да бъде човек, а свойство.

Въпрос: А как да обясним на детето свойството, към което трябва да се стреми?

Отговор: Някога са го правили с помощта на някакви богове или велики кумири. Но такива примери могат да бъдат в нещо, в някакъв конкретен случай, не повече.

Въпрос: Какво това трябва да бъде това свойство? Например: както тогава са обичали, така да стигнем до такава любов”?

Отговор: Да.

Реплика: Четвърти съвет: „Хвалете детето не за резултата, а за смелостта и усилията, за това, че не се е изплашил и се е изявил, пробвал се е в състезанието, положил е усилия, старал се е. Това ще го научи да се подкрепя сам в бъдеще. И между другото, много ще помага за успеха му в живота, когато стане възрастен „.

Отговор: Да, задължително трябва да подкрепяме детето и да го вдъхновяваме. Независимо от резултатите, той трябва да усеща, че зад него стои някой, който вярва в него и не иска от него повече от това, той да полага усилие, усърдие.

Въпрос: Тоест не „браво, получи първо място, какъв красив медал, колко усилия вложи”?

Отговор: Да. Не заради това. Абсолютно. Трябва да бъде самодостатъчен и щастлив в действията си.

Реплика: Но ние се гордеем с медалите.

Отговор:  Такова е нашето обществото – тесногръдо, егоистично, което по такъв начин противопоставя  хората, издига конкуренцията  до такива нива, че човек посвещава целия си живот и здравето на това. И накрая какво? Виждаме, че това не носи щастие на никого.

Въпрос: Тоест ако детето разказва за победата си, то най-важното за него трябва да бъде, колко усилия е вложил, как е тренирал преди нея?

Отговор: Разбира се. Иначе ще вземе наркотици и ще побеждава само с тяхна помощ. Ето в какво превръща егоизма всеки от нас.

Реплика: Това беше много добра забележка. Всички тези анаболи, наркотици и всичко. И спорт вече не може да се гледа, там всичко е ясно. Сега има проблем как да се скрият наркотиците, а не как да не ги използват.

Отговор: Да.  За човека най-важни са постиженията му сравнение. Освен в груповия спорт. Груповият спорт е относително привлекателен.

Въпрос: Защото победата е на отбора?

Отговор: Да. Едното „аз” се размива сред останалите и самото съревнование на единия отбор срещу другия не е същото, както един срещу един.

Въпрос: А това, че пак се откроява един играч? Например Меси, още някой.

Отговор: Това е лошо. Все пак е спечелил отборът. Но все пак. Поне така.

Реплика: Петият и най-важен съвет: „Вие самите трябва да сте уверение в себе си. Родителите често ми пишат: „Уж правя всичко правилно, хваля го, подкрепям го, но детето през цялото време се държи неуверено“. Разбира се,  всеки конкретен случай трябва да се разглежда отделно, но ако вие наистина правите всичко за увереността на детето си, а то има нулева самооценка, това се нарича „Поздрав за родителите „. Какво мислите?

Отговор: При всички положения трябва да показваме на детето доверието си в него, любовта си към него и че го приемаме такова, каквото е. Най-важното е да не унищожаваме, да не нивелираме неговото „аз” и да не искаме от него някакви особени големи победи и постижения. Само в такъв случай може да направите от него уверен и нормален човек

Въпрос: А защо психологът започва така: „Вие самите трябва да вярвате в себе си „?

Отговор: Защото се  опитвате да превъплътите в детето това, което самите вие не сте достигнали някога.

Въпрос: Няма ли да се получи така? Дори ако играя пред него?

Отговор: Не.

Въпрос: А вие уверен ли сте в себе си?

Отговор: Не. Абсолютно уверен е просто глупакът, който е на ниво камък. Но моята увереност е, че съм неуверен, но ще успея да направя това, в което трябва да вярвам.

Реплика: Това не е лесно.

Отговор: Никой не казва, че можем да го постигнем. Но да се стремим. Животът е да се стремим.

Реплика: А изобщо целият този път от неувереност към увереност, после пак неувереност…

Отговор: Целият път на неувереност е в това, прилепваш ли се към абсолюта. И в това е твоята увереност. Така че, тук няма нищо страшно. Има Висша сила, трябва да знаеш по какъв начин можеш да се позиционираш спрямо нея и тогава ще получиш пълна увереност. Не своя собствена, а от това, че вървиш с Него.

Въпрос: Тоест тя е компас, през цялото време да държим посоката?

Отговор: Разбира се. И тогава всичко е много лесно. Държиш се като малко дете за ръката на големия.

Реплика: За учителя.

Отговор: Да.

Въпрос: А ако постоянно те изместват наляво или надясно?

Отговор: Нарочно го правят, за да се държиш все по-силно за Него, за да виждаш къде отиваш с Него и така да се учиш.

Изместват те от  Него, а ти трябва да се държиш по-здраво и да си коригираш посоката спрямо Него, след Него. И така се учиш и от превратностите на съдбата, и от Неговите реакции на тази съдба.

Въпрос: Този път на разума ли е или все пак на вяра над разума?

Отговор: Този път се върви по сливането с Висшия. Той ти показва две линии, а ти трябва да вървиш между тях.

 [275711]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

Сега все още „посрещаме човека по дрехите“. Но скоро хората ще се променят и ще посрещаме човека по друг начин.

[268846]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Здраве, Клипове, Криза, глобализация, Мъжът и жената - Няма коментари→