Книгата „Зоар”, глава „Ки-тиса”, п.31: „Като роза сред тръни, такава е любовта ми сред дъщерите.” Творецът пожелал да направи Исраел подобен на висшето, за да има една роза на земята (Исраел), подобна на висшата роза, Малхут. А ароматната роза, по-хубава от всички рози на света, е само тази, която расте между тръни. Тя благоухае по настояще му.

Тръните се разкриват на човек до степента, в която той може да ги преодолее. Ако той правилно подготви цялото начало, всички сили, настоящи и действащи между него и обкръжението, ако може продължително да пробужда и издига важността на Твореца, обединението и любовта към ближния както себе си над всички мисли, които се проявяват в неговите мисли и желания, тогава той прави правилните анализи и „притъпява зъбите” на злото начало.

Рабаш пише: „Когато отговориш на егоизма, „притъпи зъбите си””. Това означава, че ти не трябва да спориш с него, а трябва да използваш сила и да го преодолееш. Аз разкривам обкръжението, което лежи между мен и останалите, егоистично: имащ възможност да използвам връзката си с него, да получа колкото се може повече от него.

Гледайки на реалността от материална гледна точка, аз виждам всичко извън себе си, вместо вътре в себе си. Аз не смятам, че съм отговорен за дистанцията, за омразата и за отблъскването, което се разкрива. Всичко това ми се представя извън мен и непринадлежащо на мен. Аз не вярвам, че това са моите келим, моето възприемане на действителността, моето виждане или разкриване на висшата реалност вътре в мен.

Затова аз съм длъжен да дам многократно на себе си „удари по зъбите”, за да поправя своето отношение към картината, описана пред очите ми. В тази картина аз съм отделен от ближния чрез разстояние, което ми изглеждат не като мое собствено не поправено желание (келим), а като нещо чуждо, нещо, което трябва да отблъсна.

Но аз действам противно на това: аз притъпявам силата на тази илюзия с моите анализи, защото разбирам, че всичко, разкриващо ми се, съм аз. И аз не ще поправя своята душа освен ако не припиша към себе си целия свят, цялата реалност, всички хора, всички души и въобще всички нива – неживо, растително, животинско и човешко. Аз трябва да се отнасям към тях като към неразделна част от себе си.

Тогава виждам, че възприемането на реалността, любовта към творенията и разкриването на Твореца лежат в същите мисли и желания, които определят моето отношение към ближния, към това, което е външно на мен. Всъщност няма нищо друго освен желание.

Когато чувствам, че това желание излиза извън мен към останалите, аз трябва правилно да „удрям в зъбите”. Така аз го превръщам във връзка между себе си и останалите части от мен. Ближният ще стане част от мен и Творецът ще стане мой. Така аз ще включа цялата реалност вътре в себе си, благодарение на което разбиването ще бъде поправено.

Тогава, в това същото място, в същите желания и мисли, намиращи се между мен и ближния, аз ще започна да чувствам присъствието на светлината, свойството отдаване и любов.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35497]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →