Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →