Намирайки подходящото обкръжение, човек е готов да се преклони пред него, да приеме всичко, което ще му кажат. В началото вижда величие във всичко – в учителя, в ученето, в другарите. Но след известно време започва да свиква. Предоставят му възможност да се включи в обкръжение и тогава започва спускането надолу: „Всичко е нормално, в своята компания съм – както и преди. Там, където трябва съм”.

И с това, човек слага кръст на себе си и се плъзва надолу. В своята глупост и гордост не разбира, че сега му позволяват да се приближи, за да възвеличи обкръжението в своите очи. За него, то трябва да стане още по-високо, отколкото е било в началото.

Но заради своята природа човек гледа света през материалната призма. Вече познава другарите и те не му се струват толкова велики като преди, когато се е чувствал като скромен гост сред тях. Учебният материал придобива свързаност, а и учителят загубва предишната си висота.

Така расте егоизмът, за да предостави на човека възможност, всеки път отново да извисява обкръжението. Но той не използва тази помощ по предназначение – за подем, а остава долу. И в резултат, вместо да се изкачи – се спуска.

По този начин хората, които заслужават подем и разкриване на Твореца, като не успяват да влязат в обкръжението, започват да се спускат, пренебрегвайки получените средства. Още на следващия ден те не гледат на него, както вчера. Учителят, групата и книгите губят ценността си в техните очи, макар това да се случва с различна скорост.

Затова моята работа е непрестанно да извисявам важността на обкръжението – на учителя, книгите и групата. Трябва през цялото време да се издигам. Не защото някой има нужда от моето признание, а просто по друг начин няма как да постигна величието на Твореца.

Обкръжението не изгражда от себе си нещо особено и затова е много трудно да се ценят другарите. Учителят също не изглежда голям човек. В кабалистичните групи винаги е било трудно да се задържи обкръжението на висота. И все пак нямаме друг изход – трябва да започнем да помагаме на другарите да осъзнаият важността на групата.

Това не означава, че трябва да важничим или изкуствено да парадираме с величието. Тук не можем да се преструваме, защото Творецът е скрит. Колкото човекът е по-високо, толкова по-малко се проявява това – а Творецът е скрит повече от всички. Такъв е духовният закон.

И затова трябва да увеличаваме важността на обкръжението, за да можем чрез него да постигнем важността на Твореца. Ако тази цел не гори в нас изначално, ако не изградим ясно тази схема – от величието на обкръжението към величието на Твореца – тогава нищо няма да постигнем. Напротив, пренебрежението само ще нараства.

Днес, организацията Бней Барух съществува, защото аз съм тук. Утре, мен няма да ме има и ще се случи същото, което стана с групата на Рабаш – разногласия по всички направления. Затова, трябва да възвеличаваме същността на нашето общество, неговата основа – неговото величие, произтичащо от стремежа към величието на Твореца.

Ако през цялото време се стермя да придобия важността и величието, напълвайки главата и сърцето на всеки, ако принадлежа към това, ако съществувам заради него, ако съм привлечен от величието на обществото, защото ме води към величието на Твореца, ако постоянно усещам това, ако то ме движи – тогава, безусловно ще постигнем целта в най-кратки срокове.

От урока по статия на Рабаш, 14.02.2011

[35283]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик | Add Comment →