Ние сме в реалност, в която сме се развивали стотици хиляди години. В началото сме били диваци, не знаейки за какво, как и защо – истински животни. Тогава сме започнали да сформираме човешки отношения един с друг, изградили сме общество и сме започнали развитието на технологиите.

И така, постепенно, чрез всички тези събития, ние разкриваме процес, който е бил целенасочен от самото начало. Нови аспекти на желание са били разкрити в човечеството, непрекъснато тласкащи ни към нов обрат в своето развитие, за да напълним себе си. Но веднъж достигнали до определено състояние, до особено ниво на развитие, ние започваме да усещаме желания, които не могат да бъдат реализирани в този свят.

Човек изведнъж се замисля над неща, които не съществуват тук. Храна, секс, семейство, пари, почести и знания в различни вариации и комбинации – това е целият набор. Изглежда, че: какво друго е нужно? И въпреки това, в един слънчев ден в човека се зараждат нови въпроси: за неговия корен и за причината на битието. Изведнъж той забелязва, че всеки обект има своята причина, процес и резултат – начало, развитие и край. Видимо и аз не съм изключение?

Този въпрос вече не спада към животинското ниво, а към човека в нас. До неговото проявление съществата, имащи човешка форма, не са се питали за живота, или ако са го правили, те са били задоволени от различни методи на самоуспокоение. Ние вече говорим за човек, който иска да знае: „За какво съм аз, защо съм тук, от къде произлизам и на къде отивам?”. Как може той да получи отговори на тези въпроси?

Първо той трябва да разкрие същинския въпрос, защото това не е лесно. Всеки човек може да пита, но цялата същина тук е дълбочината на въпроса, неговата насоченост. В крайна сметка въпросът е съсъд, кли.

В резултат човек напълно се обърква. Освен това, по природа, ние се стремим към самоуспокоение, което постигаме посредством всевъзможно действия, обичаи и навици. Аз правя нещо и се чувствам добре. Така че нека да установим обичаи, които ще ни позволят да получим психологическа компенсация и напълване. Така ние успокояваме себе си, без да искаме да разкрием своя въпрос в неговата пълна дълбина и да го използваме, за  да се развием, да стигнем до самата истина. За нас не е важна истината, а успокоението.

Казано иначе, аз не се радвам за появата на този нов съсъд или ново желание в мен, което ме изпраща да търся нещо, принуждава ме да правя анализи и предизвиква вътрешно страдание. В идеалния случай, аз трябва да се наслаждавам от него, защото така се развивам, а развитието е по-важно от преходните усещания. Но за какво ми е нужно това, ако мога и без това да напълня себе си и да се успокоя? Това, което имам, ми е достатъчно.

А след това съм завладян от умора, досаждат ми жизнените трудности, надига се старостта и човек се съгласява с малкото, вместо с голямото.

Така нашият проблем и голямо препятствие лежи в издигането от обичайното ниво на развитие към духовното – човешкото ниво.

От урока по статията „Даряването на Тора”, 06.07.2011

[47352]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Книгата „Зоар”. Глава „Трума”, п. 487: Има притча за царя, който приготвил трапеза за своето семейство. Във времето, когато те изпълняват Неговата воля, те ядат на трапезата заедно с Царя, и дават костите на кучетата да ги сдъвчат. Когато Неговото семейство не изпълнява волята на Царя, цялата трапеза Той дава на кучетата, а на своето семейство дава костите.

Въпрос: Каква е тези храна, която всеки яде на трапезата на Царя?

Отговор: „Храна” означава, че ти получаваш наслаждение от отдаването. И трябва да получиш тези наслаждения заради отдаване.

Тук става дума за отношение, усещане, действие в желанията. „Кучетата” вътре в мен стоят под „масата” вътре в мен, където усещам „вкуса на Царя”.

Какви са „вкусовете на Царя”? Какво е „трапезата на Царя”? Това са всички наслаждения, които се разкриват от отдаването, което Царя желае да отдава. Той се наслаждава от отдаване. И той желае ти също да се наслаждаваш от отдаване на другите.

И тогава, ако отдаваш и се наслаждаваш от това, целият въпрос е: какво ти доставя наслаждение? Наслаждаваш ли се от факта, че си подобен на Царя? Наслаждаваш ли се, защото Той получава наслаждение от твоето подобие с Него? Или се наслаждаваш, защото си попаднал на някакво наслаждение? Ако е така, тогава веднага се превръщаш от човек, който седи на масата срещу Царя, в куче, което дъвчи кокали под масата.

От урока по книгата „Зоар”, 11.07.2011

[47772]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора”: „Работата, извършваща се между човека и Твореца е постоянна и неизменна, за нея няма ищци и човекът лесно привиква към нея. А както е известно, всичко, което се прави по навик, не може да донесе полза.

От друга страна, работата, извършваща се между човека и другите хора, е непостоянна и променлива, и ищците го заобикалят накъдето и да се обърне. И затова, такава работа е по-надеждна и по-близо до целта.”

Това е критичен момент. Никъде, нито в една методика, групата не играе такава роля, както в науката кабала. Тук тя е задължителна. Казано е: „или групата, или смъртта”. Ако искаш да влезеш в духовния свят, да постигнеш Твореца, да Го разкриеш, тогава си задължен да се приобщиш към учителя, групата, книгите.

Нямаш друг изход – длъжен си да се отречеш от себе си пред тях, длъжен си да работиш свързан с тях, да станеш едно цяло. Между вас не може да има никакви различия. А ако различията все пак се проявят, значи още не си създал точката на единство – и тогава не може да има никакво разкриване – не можеш да постигнеш свойството отдаване.

Именно по това методиката за поправяне на човека се отличава от всички религии, вярвания и духовни практики. Ти извършваш практическа работа с наставника, с групата и с онези средства, които в групата ще ти донесат светлината, връщаща към Източника. И тогава постигаш Твореца вътре в онова, което си изградил заедно с групата, с наставника, с душите, които разкриваш и които са формирали за теб това състояние. Всичко едновременно.

И затова за хората, които не желаят да се поправят, понятието група е чуждо. Ние виждаме това във всевъзможните форми на егоистично обединяване. В тях човекът търси изгода, а не единство, не сплотяване, което да му покаже действително ли върви към свойството отдаване, т.е. към разкриването на Твореца в себе си или не.

Трябва много ясно да разберем, че този принцип изисква практическа реализация. Ако не го прилагаш, просто не знаеш къде се намираш, висиш във въздуха и на нищо не си способен. Възможно е теоретично да си добре подготвен и да знаеш наизуст всичко, което е написано в книгите – но няма да успееш да се придвижваш от състояние в състояние, ако не реализираш своя духовен стремеж във връзката с подобните на теб, ако вие заедно не изпълнявате поставените условия.

Казано е: „Мен ме оставете, а изпълнявайте Моята Тора, защото криещата се в нея светлина връща към Източника”. Тази светлина въздейства на злото начало, на взаимното отчуждаване, съпроводено с объркване и лични сметки.

Ако човек разбира и чувства тези проблеми, ако не се страхува да ги разкрива, ако се старае да не бяга от тях, макар да е много трудно, ако не се крие зад някаква длъжност или поредното поръчение, успокоявайки себе си с привидното напредване, ако се старае да изкарва наяве всички проблеми, които възникват в него спрямо обкръжението и му пречат по пътя към крайното сливане, тогава, той работи на правилното място

От урока по статията „Даряването на Тора”, 10.07.2011

[47715]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Във „Въведение в науката кабала”, Баал а-Сулам разказва своята знаменита притча за госта и Стопанина – пример, отразяващ отношенията на човека с Твореца. Стопанинът посреща госта като най-близкия си другар и иска да му отдаде всичко, без каквото и да е намерение да получи нещо в замяна, а само от силата на своята любов.

Той се наслаждава от това, че угощава госта, радостен е от този факт и не очаква никаква компенсация, защото така го задължава да действа законът за любовта. А ако гостът откаже да получи, това много ще разстрои Стопанина, тъй като има голямо желание изцяло да напълни госта – своя другар, с всичкото благо.

И ако гостът чувства някакво неудобство, то това чувство не изхожда пряко от Стопанина, а възниква някак си неволно, от самото състояние, от това, че е бил празен, а сега някой му е дал напълване. И вътре в това напълване има нещо обидно, незаслужено – недостиг на собственото му участие и на усилия, което и предизвиква в госта усещането за срам.

В това чувство за срам гостът разкрива какво не му достига. Той си мисли: Стопанинът отдава, а аз получавам. Като получаващ, усещам срам – а в отдаващия няма срам. В това се състои разликата между отдаващия и получаващия!

Той не се срамува, защото отдава, а аз не съм способен на действието отдаване. Ако можех да отдавам като Него, то и в мен нямаше да има срам – нещо повече, щях да получа почит!

Стопанинът не чувства нищо почетно в своето отдаване, тъй като то е естествено за него – той обича съгласно своята природа. И затова не се гордее, че отдава – напротив, с това напълва своето желание.

Но ако аз отдавам, тогава това ще ми донесе почит, вместо срам. Затова срамът, който сега усещам, е полезен – той ще ми помогне да усетя противоположното състояние: почитта, самоуважението като допълнение към високото положение на даващия.

Цялото това разбиране идва при получаващия в резултат на срама: защо и как трябва да извърши необходимите действия, за да може не просто да изгаси срама, а и да постигне стъпалото на даващия. Тук не е достатъчно просто да постигне отдаването – трябва да стигне до любовта! И нека този срам да предизвика в мен ненавист, която след това ще превърна в любов – и тогава наистина ще постигна положението на Твореца.

Но цялата тази любов, която Той притежава от своята природа, ще бъде за мен огромна придобивка, която съм постигнал и спечелил сам. И затова, сега започвам да обичам този срам и да го ценя! Защото именно за сметка на него, на цялата му дълбочина, започвам да чувствам ненавист. А от тази ненавист, ще стигна до любовта.

До този извод стига творението в резултат на цяла поредица от вътрешни изяснявания.

От урока по „Въведение в науката кабала”, (Птиха), 27.06.2011

[47118]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Нашата цел е да стигнем до сливане. За да постигнем тази цел, поправяме своето егоистично желание на алтруистично. В нашето желание е отпечатано получаването, а ние го превръщаме в отдаване.

Чрез какво? Изключително чрез отношенията. Нищо не се променя, освен това допълнение в отношенията: искаме в нас да се разкрие, да се облече, да ни напълни формата на Даващия. Ето, това е всичко.

Не е важно какво е желанието ми, не е важно какво се случва в него – важно е, в него да поискам да се чувствам даващ, за да могат желанието и намерението да бъдат насочени от мен навън, към отдаване. Именно в това се състои желаната промяна.

По такъв начин, съсъдът и светлината остават непроменени, а се променя именно моето отношение: какво искам от двамата.

По пътя, човекът прави „допълнения”: осъзнава злото в състоянието получаване, после налага съкращаване върху получаването на светлината, върху получаващото свойство в себе си, поставя екран, не желаейки нищо да получава и оставайки в състоянието хафец хесед, за да може само да отдава заради отдаване, както е казано: „Не прави на другия онова, което е ненавистно за теб”. По този начин, човекът става „неутрален” – не използва получаващото си желание, независимо от това колко расте и се пробужда в него.

В резултат, желанието се проявява напълно, но човекът не желае да го прилага заради получаване – и тогава превръща предишната форма в отдаване. Сега е готов да получи, за да може по този начин да отдаде на Даващия.

В крайна сметка, всичко това е работата на творението с двете дадености, които му изпраща Творецът: с получаващото желание и светлината, с напълването. Оттук е и името – вътрешна работа. Тя, цялата се състои в поправянето, благодарение на което използваме желанието и напълването по друг начин – в духовна форма.

От урока по статията „Свобода на волята”, 08.07.2011

[47538]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Тъй като по начало нямаме стремеж към отдаване и трябва да го сглобим, формираме, да го организираме сами,  за тази цел ни е дадена работата в група – с други хора, които така да се каже, се намират пред нас – като „помощ от противоположната страна”.

И всъщност, аз работя не с някакви хора, желания, които ми се струват чужди – а над своето отношение към тях. Защото трябва да се науча да се отнасям към тях като към самия себе си.

И виждайки обратните отношения – отхвърляне, ненавист, отдалечаване, но от другата страна, вместо това трябва да постигна привличане, любов близост – се издигам над животинското стъпало – на стъпалото на Твореца.

Защото съществуват само два типа отношения: отношение на получаване и отношение на отдаване, които са противоположни едно на друго. И затова, само по отношението си към ближния мога да проверя себе си и да се постарая да изградя, да формирам в себе си потребност да се приближа към него, потребност от любов – над цялата ненавист и отхвърляне, които ми се разкриват по отношение на другите.

Разкриването на злото става само в отношението към ближния. И това вече е сериозно обучение, което е възможно при условие, че искам да се приближа към него, използвайки за тази цел всичките си сили и възможности. Именно тогава откривам, че се движа в абсолютно противоположната посока – отдалечавайки се, отблъсквайки и ненавиждайки.

Именно тези свойства наричам „зло начало”, тъй като разбирам, че съединяването, сближаването, връзката, любовта – това е „доброто начало”, свойството на Твореца (ако ми се открие).

Всичко се изяснява в отношението към ближния. И затова, този свят е устроен така, че в него има много други хора. Ако започна да разглеждам целия свят и всички намиращи се в него – човечеството, неживата, растителната, животинската природа, своя живот, отношенията с хората: купуването и продаването, в семейството, с роднините и чуждите хора, близки и далечни – да разглеждам всичко като средство за постигане на свойството отдаване – това значи правилно да използвам този свят.

Тогава ще мога да кажа, че всички са ми дадени, за да ми служат и помагат, а аз – да служа на Създателя. Целият свят е създаден заради мен.

Ако човек се съгласи, че свише целият свят е изграден правилно и всичко е организирано така, че точно да му подхожда и да му помогне да се въоръжи със стремеж, да положи усилия, за да може с тяхна помощ да придобие желание за отдаване над желанието за наслаждение, създадено от Твореца, тогава той ще успее.

Законът: „Положил е усилия и е намерил” или „Не вярвай, че е положил усилия и не е намерил” – говори за това, че всичко вече се намира пред теб, всичко е дадено, а останалото зависи само от теб!

От урока по статия от книгата „Шамати”, 12.07.2011

[47899]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Днес завършваме онова, което започна Авраам, обучавайки синовете на наложниците на всевъзможни духовни практики, предшестващи истинската духовна работа за отдаване. Той е заложил в тях основите на вярата и ги отпратил на изток.

По-късно тази работа, започната от Авраам, се е осъществила от народа на Исраел, който паднал от духовното стъпало при разрушаването на Храма и с това предизвикал появата на религиите.

По такъв начин, вярата, появила се по времето на Авраам, и религиите, появили се след крушението на Храма, всъщност представляват етапи от включването на методиката на Исраел към народите на света.

Юдаизъм, християнство, ислям – всички тези концесии са движели човечеството напред към разбирането за Божествеността. Без тях човечеството би останало в абсолютно варварство.

В наши дни, след хиляди години развитие, на нас ни е трудно да си представим човек, който да не се замисля за този свят и за бъдещия, за Твореца, за доброто и злото. Без религията днес нямаше да имаме култура, образование, общество.

Ние не осъзнаваме каква роля е била отредена на религиите за човешкото развитие. Благодарение на тях са създадени първите университети. Желаейки тяхното разпространение, хората са усвоявали нови земи и са откривали нови континенти, стремили са се към нещото напред.

По такъв начин, включвайки се в егоизма на нашия свят, духовното послание достигнало до хората, лишени от каквато и да било връзка с Твореца и нежелаещи връзка с Него, поради липса на точка в сърцето. Сега, все пак те имат някакъв импулс, страх от бъдещия свят, от възможни наказания, от нещото, което е по-високо от този живот.

В тях живее нещо, което се усеща като голямо, те усещат нещо и нека в тяхното въображение възникват материални образи, нека това да е идолопоклонничество – все пак от ”висшето животно” започва нещо близко до човека. Те мислят за неща, от които животното не се интересува.

По-рано мислите на човека не са излизали извън рамките на кръга: заплаха, прехрана, размножаване, смърт. Ние просто не си даваме отчет за това, какъв принос има религията за човешката култура и изкуство. Но нашето развитие наближава своя край. Като признак за това ни служи глобалната криза, завладяла човечеството. Тук вече не става въпрос за религията – просто ние вече не поддържаме егоистическото общество, живеещо по законите на себелюбието.

Нашият егоизъм ни доведе при своята духовна съставна. Парите станаха за хората ”духовна ценност” и ги накараха да надуват празни балони в икономиката, продавайки един на друг въздух в рамките на виртуалния бизнес.

В резултат на това ние се изправихме пред необходимостта от промени. Нас ни очаква истинска духовна работа за отдаване.

От урока по статия на Рамхал “За мъдростта”, 13.05.2011

[47011]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - No Comments→

Хората в света, се отнасят към всички части на Малхут, която е създадена от Твореца. В нея всеки има своя част. А в самата Малхут, има пет нива на получаващото желание, които се различават по своето развитие, характер, по способността да се поправят, по своите естествени качества.

Тези качества са обусловени от духовната структура, състояща се от десет сфирот на височина и ширина, от три линии, дванайсет парцуфим и от много други части, които се включват една в друга.

Като следствие, всеки човек има свое собствено съчетание на свойствата, своя подготвителна системна основа. Тук всичко зависи от неговото място в общата система. Светлината, един вид, въздейства върху нея отвън, последователно, една след друга, пробуждайки отделните части според реда на нарастването на авиюта от коренната (нулева) степен до четвъртата.

Принадлежността към една или друга част на общата система не зависи от нас. Но всички ние сме свързани помежду си и когато се пробуждат душите, отнасящи се към нулевата степен на авиюта, те теглят след себе си нулевата степен на всички останали категории. След това се пробужда първата степен и също събужда всички свои „дъщерни филиали” в останалите категории.

В „Предисловие към книгата „Зоар””, обяснявайки как се издигаме в поправянията, Баал а-Сулам описва реда на този подем. Първо, в света Асия, окончателно поправяме светлината нефеш, и предварително – светлините руах и нешама. По този начин, пълното поправяне на стъпалото нефеш позволява в някаква степен да поправим светлината нефеш на всички стъпала.

Като цяло, това е много сложна система, всички части на която са взаимно свързани. По същия начин са свързани ключовите системи на органите: кръвоносна, лимфна и другите. Те обхващат всички части на тялото и затова, засягайки някоя тяхна част, въздействаш върху целия организъм.

И така, ние нямаме власт над това кой и кога трябва да се пробуди в общата система на човечеството. Всеки влиза в процеса на поправяне съгласно своето желание. Но безусловно има части, които се поправят първи, заради силата на своята чистота – такива като праотците. И има части, които ще бъдат поправени по-късно. Съответно частта, поправяща се първа, се нарича „Исраел”, тоест „право към Твореца” (яшар-Ел).

Затова, както и по времето на Авраам, ти имаш група. Кабалистите от всички поколения са се събирали в група, тъй като в нея събуждаш за живот част от общата система и извършваш поправяне. Групата е събрана от различни сектори на Малхут, но за нас това не е важно. Достатъчно е, че другарите са се събрали заедно и искат поправянето.

Групата е необходима винаги, защото общата система не е еднородна – тя е изградена според степените на желанията и разбиванията. Безусловно, целият свят ще напредва към поправянето поетапно. Така, както след сериозна катастрофа, лекарят се занимава с вички повредени органи и части на тялото подред – защото те зависят една от друга и се различават по своята важност за организма.

Трябва да спазваме този принцип, носейки на света поправянето.

От урока по статията „Даряването на Тора”, 12.07.2011

[47921]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - No Comments→

Въпрос: Ще разбера ли някога за какво говори кабала? Защото това ми се струва толкова високо и неразбираемо.

Отговор: Кабалистите описват онова, което виждат. Ти го четеш, но нито веднъж не си почувствал нещо такова, никога не си виждал такава реалност, и тези думи нищо не ти говорят. И не трябва да си представяш някакви материални образи – те съвсем не са онова, което виждат кабалистите.

Но защо тогава описват такива неизвестни за теб състояния, които не можеш да си представиш и е абсолютно забранено да си представяш, защото ще започнеш да си представяш материалното?

Кабалистите пишат за тях, за да поискаш да узнаеш: за какво пишат, какво искат да разкажат? Те казват, че всичко това се намира вътре в мен – и аз започвам да се интересувам: къде се случва това – в стомаха или в сърцето, или някъде отвън?

Необходимо е, едновременно с четенето, всеки път да се стремя да опозная прочетеното – тоест да вляза в тази картина. Или, по-правилно е да се каже, че тази картина трябва да влезе в мен, защото всяко усещане е вътрешно – както усещам този свят сега. Трябва през цялото време да се стремя да се съединя с формата, за която пишат те. Не трябва да си я представям, защото това ще бъде фантазия, а да поискам да живея вътре в онази форма, която кабалистите описват.

Те ми описват формата на отдаване между мен и другарите. На това е посветена цялата наука кабала: как в отдаването помежду ни, в нашите усилия да отдаваме един на друг, разкриваме свойството отдаване – Твореца („ела и виж”).

И ако през цялата време си представям правилно състоянието, за което пишат, тогава, то става достатъчно осезаемо – миг след миг: съществувам аз и моята група, която учи заедно, и между нас е поправеното състояние. Така че, нека поискаме да се осъществи онова, за които пишат кабалистите!

Ако полагаме такива усилия, тогава това състояние започва да се разкрива. И ако нашето взаимно състояние е сериозно и настойчиво, то за неговото разкриване не се изисква много време.

Повече от това, не е възможно да обясня.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот””, 11.07.2011

[47820]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - No Comments→

Светлината, възвръщаща към Източника, е единственото средство, единственият инструмент, чрез който поправям желанието. Аз имам само желание и светлина, наричаща се „възвръщаща към Източника“ – тъй като точно това аз искам от нея.

Ние наричаме светлината с различни имена: „вътрешна“, „обкръжаваща“, НаРаНХаЙ и т.н. Но по принцип аз искам от нея тя да ме върне към Източника, към доброто. За нищо друго не мога да се обърна към нея. Моето обръщане към нея може да бъде само такова. Не мога да искам светлината нефеш или светлината руах – това ще е вече резултат от моето състояния. А за да го изменя, трябва да се обърна към светлината, да предизвикам нейното действие и светлината, възвръщаща към Източника, осъществява това действие над мен.

Аз имам инструкции, обясняващи как да действаме, как да работим в група, да се учим, да разпространяваме. Тези инструкции като цяло се наричат „Тора“, т.е. учение (ораа), ръководство за действие.  Съгласно програмата Тора, аз преминавам през всички етапи на пътя, които са описани в нея.

По такъв начин, става дума за прости неща. Аз имам егоистично желание и светлина, която може да го измени. А самият аз стоя по средата, в средната третина на Тиферет и решавам: да се изменя или не. При това този избор се прави не индивидуално, а в обкръжение, в група.

В крайна сметка аз завися от твърде „повърхностни“, „механични“ действия. Постъпвам в група и скланям пред нея глава. Правя всичко, което искат другарите ми и от тях получавам желание да се поправя – благодарение на завистта, страстта и честолюбието. С тези желания, получени от групата, аз се обръщам към светлината, за да ме поправи. Тогава тя идва и ме поправя. А в следващото ново състояние – всичко започва пак отначало.

От тук е ясно, че и желанието и поправянето (екрана) аз получавам от страни – от групата и светлината. Самият аз съм тази единствена, базисна точка, която се нарича: „нещо от нищото“.

От урока по статията “Дарованието на Тора”, 11.07.2011

[47814]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→