Въпрос: Какво да направя, ако очаквам с нетърпение да бъда поправен, но не съм готов все още да получа това от Твореца?

Отговор: Това са състоянията, през които преминаваме по пътя. Когато в началото достигнем до кабала, ние въобще не разбираме къде се намираме. В крайна сметка, ние сме водени от вътрешния еволюционен ген (Решимо), който обикаля като заредена частица в електромагнитно поле и ни води към място, където можем да достигнем някакъв временен баланс.

По този начин се придвижваме напред в силовото поле и в крайна сметка стигаме до групата, източника на Светлината. Все още не разбираме къде сме; просто усещаме, че сме намерили нещо много интересно за нас и че бихме искали да чуем повече за него. Но човек все още не осъзнава какво се случва с него и какво е това място, където се намира.

Цялото човечество постепенно се развива в продължение на цялата земна история и от поколение на поколение нашето желание се развива. И сега сме достигнали последното решаващо въплъщение. В крайна сметка, ние никога преди не сме разбирали какво се е случвало с нас. И днес за първи път се доближаваме до реализацията на нашата душа.

Обаче човек се губи и не разбира какво се случва с него. Не вижда, че е в крайното състояние на много дълъг и изключителен процес, през който преминава цялото човечество: има хора, които са най-отпред, и такива, на които още не е дошло времето, но и техният ред ще дойде. Въпреки това, истинската работа започва, когато човек разбере, че трябва да работи за обединяване с другарите.

И това е, когато той открива много пречки, които той не може да оправдае. Той се съгласява да се предаде на това течение и на омразата към всички, докато попада в безкрайни претенции и изчисления. Това е най-проблематичната точка, която ни спъва и отказва – до следващия път, в който ще получим тази възможност още веднъж, може би след няколко години или може би дори в следващия живот.

Никой не може да избегне това, тъй като душата трябва да достигне поправянето и това няма нищо общо с желанието на човек. Това, което човек може да направи, е да осъзнае какво представлява неговата свободна воля, тоест да извърши  това поправяне сега или след известно време.

Следователно, истинската работа започва веднага след като почувстваме отблъскване от групата. В този момент успехът на човек зависи от това, колко добре разбира, че това е просто игра, която Висшият играе, а не е реалност.

Няма нищо истинско в живота ни; дори този живот по себе си е обикновена игра. А най-сериозната игра е, когато човек започне да усеща отблъскване и омраза от тези специални другари, с които е предназначено да достигне единство и заедно да влязат в духовността!

Тези другари, които се събират с него в групата, са части от неговата душа, най-близо са до него. Но му е дадена възможност да почувства омразата точно към тях, така че да поиска да бъде обединен с тях от Твореца. И това е обединението, където той действително ще намери Твореца.

От урок по статия на Рабаш, 25.03.2011

[39055]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът е създал желанието като точка и желае чрез последователност от действия да приведе това желание към самопознание. А да се познае нещо е възможно само чрез неговата противоположност.

Следователно, желанието за получаване трябва да познае себе си и да познае Твореца – едното чрез другото. С други думи, то трябва да познае първичната, базовата природа на желанието за отдаване, а също така и природата на творението – желанието за получаване, което е създадено с намерение противоположно на отдаването.

Изначално творението е лишено от разбиране и познание на каквато и да е друга природа. То представлява точка, която съвсем малко се отличава от Твореца и затова се нарича „съществуващо от нищото”, докато Творецът е „съществуващ от съществуващото”. Няма нищо друго в творението. Всичко останало то може да постигне, изхождайки от тази точка – в сравнение с Твореца. Развивайки се по отношение на Твореца, висшата светлина, свойството отдаване, творението в крайна сметка вижда себе си максимално противоположно на Твореца.

Неговият растеж е все по-задълбочено познание, разбиране, постижение. Точката си остава същата, тя не се променя в нищо, освен това, че все по-дълбоко осъзнава своята противоположност на светлината. Постигайки тази дълбочина, тя става ужасно „чудовище’, зло начало, достигащо величината на светлината в своето противостоене.

Всичко това точката постига в дълбочина, разкривайки бездънният разрив между себе си и Твореца. Над тази бездна е невъзможно да се прокара мост. По същество, точката постига доколко тя е отделена от светлината. Това означава, че тя расте в своето усещане, разбиране, постижение – расте негативно, проявява собствената си противоположност на отдаването.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 27.03.2011

[39234]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От една страна, Природата се отнася към мен с любов. Макар да не мога да го различа на пръв поглед и все пак, прониквайки малко по-дълбоко, мога да видя нейното истинско отношение. Хората, близки до Природата, чувстват, че цялата тя е добро.

И едновременно с това, външно тя е много строга, подобно на любящия, но взискателен баща, който добросъвестно води детето през етапите на развитие. Именно по този начин, трябва да разглеждаме ставащото. Иначе няма да разберем доброто и злото, и само ще се объркваме.

Ако искам да усетя Природата като такава, тогава трябва да се дистанцирам от външното и да се потопя вътре. Именно от нейното външно отношение, струващо ми се отрицателно, трябва да започна да се развивам, базирайки се на осъзнаването на злото. Защото в крайна сметка, Природата ми демонстрира моя собствен негатив. Поправяйки го, ще се спусна надълбоко и ще почувствам нейната любов.

Всички външни отрицателни проявления имат за цел да покажат, какво трябва да поправя, за да постигна любовта. Точно така, родителите възпитават детето: бащата гледа със строг вид, майката нервничи. Колко е трудно да видим тяхната любов. Ето, към това различие съм длъжен да бъда много внимателен, развивайки в себе си чувството за осъзнаване на злото.

Възможно е да не забелязвам негатива. Родтелите само правят намек, а аз не разбирам, какво искат от мен или изобщо не чувствам, какво им трябва от мен. Вместо това, продължавам своите увъртания. Тогава, те говорят направо, но аз, както преди – не ги слушам. В резултат, след всички уговорки и предупреждения, започват бедите и тогава, много добре ги разбирам: „Защо веднага не казахте!?”

Това е проблемът на всички нас и на всеки поотделно – недостиг на усещане. Ако сега можех да почувствам, какво не ми достига, за да видя любовта от страна на Природата, то веднага бих поправил себе си. Затова, трябва да се грижим само за едно – за възприемчивостта към осъзнаването на злото между нас и на любовта, идваща от Твореца.

Има достатъчно примери – отвори очи и ще ги видиш. Какво ни пречи? Работата е в това, че светът не ни дава базово отношение към доброто. Необходимо ми е общество, обкръжение, в което да разкривам доброто и да го съизмервам със собственото си зло.

Осъзнаването на злото започва от момента, в който човек чувства, че е по-лош от околните. Всички те, в неговите очи са взаимно свързани и обединени в любовта си един към друг, а той не може да се присъедини към тях, не може да усети себе си в това единение. Този разрив е именно злото, което човек трябва да разкрие и поправи.

Като осъзнава злото и се опитва да пристъпи към неговото поправяне, човек открива, че не може да намери в себе си нищо, за което да се закачи, няма никакъв подстъп. Ясно вижда, че другарите му са обединени, а той е отделен от тях и не намира никаква възможност да се присъедини – никаква „вратичка” в тяхното единство. За това му е необходима светлината, връщаща към Източника. Ще го спаси само помощта на Твореца.

Ето тук се намираме – накрая и се докосваме до единството на Израел, Тора и Твореца.

От урок на тема „Принципи на единното възпитание”, 27.03.2011

[39216]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние с вас сме създадени неслучайно. Творецът е искал творението да стане същото като Него – и всичко, което се случва с нас, води до постигането на тази цел.

Ето защо трябва да преминем този път с осъзнаване за това, че сме разделени, откъснати, че се ненавиждаме един друг. Но получаваме сила да се съединим над тази ненавист, която поетапно нараства – все повече и повече. Защото, не можем отведнъж да престъпим и да се издигнем над цялата ненавист, царяща в нас.

Но ако можем постепенно, стъпка по стъпка да я преодолеем, тогава придобиваме свойството отдаване – взаимно внимание, грижа, свойството на Бина, не позволяващо  да правиш на другия това, което е ненавистно на теб самия, а след това –  и любовта към ближния, „като към самия, себе си”.

Затова, цялата наука кабала, която се нарича наука за истината, говори само за съединяването. Защото в съединението, ние хората постигаме свойството на Твореца.

Ако хората се събират заедно или се обединяват в едно желание за да увеличат силата на всеки и да се обезпечат един пред друг, за да могат с общи усилия да постигнат желаната цел, получават голяма увереност – това се нарича „общество на клоуните-актьори”. Защото те мислят, че за сметка на своето съединяване, могат повече да спечелят егоистично. И затова, тяхната обща молитва действа разрушаващо и ги отдалечава от целта.

Човекът трябва да разбере, че се съединява с другите само, за да си изясни как да се издигне над своята природа. Не, за да получи от обществото още по-голяма сила да удовлетвори изискванията на своя егоизъм, а за да влезе вътре в това общество и да започне да му отдава.  Само такава сила е необходимо да търсим.

Силата на отдаване за обществото идва от светлината, от Твореца – от това, че се скрива вътре в отношенията на човека и обществото, на групата. Тоест тази група трябва да се състои от хора, които се съединяват само, за да постигнат Твореца – общото свойство отдаване.

Не съществува Творец, отделно от творението. Свойството на общото отдаване не съществува, ако няма кой да го разкрие. Затова, ако човек се включи в група, стремяща се към свойството отдаване и иска да намери там тази сила, да постигне това свойство, започва да разбира от съединяването с останалите, че грижата за обществото, вътре, в което се намира свойството отдаване или грижата за Твореца, което е едно и също – че именно това е обществената молитва.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 27.03.2011

[39184]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Само след като сме положили всички усилия да се свържем един с друг можем да ускорим нашето развитие и да се върнем до правилното и поправено усещане за реалността, за да се събудим от съня, от скриването, в което съществуваме. Можем да вървим по пътя на страданието, но това не е развитие! Ние не достигаме до самостоятелно желание да се върнем към светлината, към състоянието на сливане с Него, в което сме съществували в света на Безкрайността.

Ние трябва да се върнем към света на Безкрайността и да се слеем с Твореца в едно цяло, но трябва да направим това чрез нашето собствено желание и сами. Не трябва да бъде както по-рано, когато без да имаме намерение сме били под властта на светлината, която е поддържала нашата връзка с нейната сила, въпреки пълната противоположност на нашето желание. Светлината просто ни е напълвала без нашето съгласие: така сме съществували в подобие с нея, поддържани от нейната сила.

Но сега трябва да стигнем до нея по собствена воля. Първо, трябва да има желание и тогава неговия контакт със светлина. В първичното състояние 1 светлината предхожда кли (съсъда). В крайното състояние 3, когато ние се връщаме към точно същата тази обединена душа, желанието предхожда светлината.

И всички страдания и беди, които ни тласкат напред, не са истински напредък; така нищо не поправяме. В крайна сметка, ние самите нищо не сме направили. И само ако се опитаме да действаме сами, тоест да работим над нашето съединяване, което достигаме против егоистично ни желание, против съпротивлението ни, само тогава нашите усилия се считат за принос към поправянето.

Затова, светлината никога няма да отстъпи и да ни позволи да прогресираме без нашето свободно участие и желание да се върнем към състоянието на съединение. Ние самите трябва да решим, че се връщаме към отдаването – до степента, до която се свързваме против силата на разбиване, която е между нас.

Човек трябва да разбере, че в неговите усилия да се свърже с другите той ще намери всичко: силата на разделяне, разбиване и омраза, както и силата да преодолее това разделяне: силата на любов и свързване. И само такива действия влизат в неговата сметка и го приближават към крайното поправяне. Те са единственият индикатор на неговия прогрес.

Във всяка ситуация ние трябва да се опитаме да се видим като един човек с едно сърце, който представлява нашата обща душа.

От урок на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 24.03.2011

[38973]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

От материалите за принципите на глобалното възпитание: „По–развитият човек чувства дори и малкото зло в себе си като непоносимо. Усещането на злото задължава човека да се освободи от него, както от всичко вредно.

Оттук следва, че нивото на развитие на човека се определя от неговата чувствителност към противоположността между него и общия закон на природата – любовта и отдаването“.

Ние учим децата да се държат прилично в обществото, да изглеждат добре в очите на околните. Например, естествено е детето да се цапа по време на хранене и по време на игра, но ние му обясняваме че това не е възпитано. Или казано по друг начин, увеличаваме неговия егоизъм с това, че презрението на другите хора става важен фактор за него. Вътре в човека седи все същият дивак – затова пък отвън всичко е много благоприлично.

Въпросът е следният: трябва ли да подобряваме нашата външна взаимовръзка? С това нашето его се увеличава още повече: ние изглеждаме солидни и уважавани. Има цели училища за добри манери, където обучават човека на правилата на приличие. В нашия свят възпитаният човек се нарича „развит“. Защото тук става дума не за поправяне на егоизма, а за това, как да изглеждаш по-добре.

Разбира се, всичко това е лъжа, която науката кабала не взима под внимание. Дори човек да живее в африканските джунгли и да яде с ръце от общия казан – това още не значи, че е по-малко развит от лондонския джентълмен, който изящно си служи с приборите за маса.

Разбира се, че в човешкото общество трябва да се съблюдават добрите обноски, и ние изобщо не ги пренебрегваме, но те не се отнасят към вътрешното поправяне на човека.

Вътрешното поправяне се изгражда въз основа осъзнаване на злото – това е вече въпрос на намерения. Тук човек не трябва да гледа външното, а да прониква навътре: доколко вътрешно е любезен с другите в своето намерение за отдаване? Добре ли се отнася към ближния в душата си? Тук вече няма да помогнат външните подаръци, зад които стоит желанието да използваме другите. Напротив, именно вътрешният подход определя всичко, а външното може да бъде негова проекция.

Макар че може и така, че, независимо от цялата си любов към малкия си син, външно аз проявявам строгост и даже го наказвам, защото нямам друг изход– иначе той ще си навреди. Моята любов към него изисква понякога сурови мерки. И трябва още да засиля тази любов, за да го огранича с нещо отвън, да го огорча.

По отношение на Природата, на Твореца, всички ние сме малки деца, и тя се отнася към нас точно така. Вътре в Природата цари силата на любовта и единството на всички части. Тази сила е способнада създаде дори живо тяло, всички части на което живеят в хармония помежду си. Те не само живеят, но се развиват, издигайки се над животинското състояние – на стъпалото на самата Природа, на човешко ниво.

Именно любовта е заложена в основата на силата на Природата и се проявява в хармония на всички нейни части.

От урока на тема „Принципите на единото възпитание“, 27.03.2011

[39222]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

В нашето поколение, само любовта на другарите ще ни доведе до поправяне.

Машиах няма да дойде, докато не свършат душите в телата. Душите на последните поколения, представляват края на нивото Адам Ришон. Когато тези души бъдат поправени, ще се разкрие славата на Твореца.

Тъй като тези души са слаби, необходима им е взаимопомощ, защото на човека няма да му стигнат собствените сили, за да завърши поправянето си. И затова, в тези поколения трябва особено много да се грижим за любовта на другарите, да изучаваме Тора и да изпълняваме духовните закони заедно.

Именно в тези слаби поколения, Творецът ни изпраща високи души за подкрепа, като глави на поколенията. Това са великите души от първите поколения и Творецът ще ни ги изпрати, за да обедини малките души в мир и братство, и да ни научи на пътя.

Книгата „Наградата на годеницата“

[39106]

Filed under: Духовна работа, Кабалистични източници - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава да почувствам, че вече съм на конгреса, докато четем книгата „Зоар”, така че конгресът да се проведе по най-добрия начин?

Отговор: Подгответе се. Ако ви предстои да присъствате на прекрасно, приятно и радостно събитие, тогава предварително се подготвяте за него. Вие го очаквате и се наслаждавате на тази примамваща светлина на бъдещето. Вие получавате огромно въодушевление от това.

Затова с приближаването на световния конгрес, който ще се състои в Ню Джърси, ние още отсега трябва да се подготвим. Всичко зависи от подготовката на желанието – „Какво мисля да поправя? Какво искам? Какво ще получа от това? Как искам да изглеждам?”. Аз трябва да си представя всички тези подробности така сякаш вече съм там. Затова трябва да направим всички песни достъпни на нашия сайт, а също и всичко, което ще се случи на културните програми и на останалите мероприятия, за да може хората да се запознаят с него, да го разберат и да си представят как ще се случи.

Едно дете пораства, представяйки си бъдещето, което тогава става реалност. Ако човек не изпитва такова трепетно желание през цялото време, ако той не увеличава своето желание, та дори и своите притеснения и страхове, тогава той не печели нищо. Той трябва още сега да чака с нетърпение, „Как ще се случи това? Кога? По какъв начин? Как ще бъда въодушевен? Как ще участвам?”.

Това е необходимо за израстването. Ако децата не получаваха от природата стремеж към бъдещето, тогава те не биха могли да пораснат. А за нас този стремеж е даден като свобода на избора. Искаш ли да пораснеш? Тогава намери начин да получиш величието на целта от обкръжението и тогава ще пораснеш. Няма никакъв друг метод! Ако не се учим от примера на малките деца, ако не изпълним на практика тези действия, тогава ще бъде жалко да пропилеем живота си.

От урока по книгата „Зоар”, 24.03.2011

[38967]

Filed under: Възпитание на децата, Вътрешна работа, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Когато отглеждаме дете, по всякакъв начин се опитваме да го подготвим за живота в този свят. Но как да влезем в духовния свят, след като нямаме ни най-малка представа за него?

Отговор: Човекът, който, напускайки бащиния дом, влиза в зрелия живот и иска да успее в него, може да се опре на опита на другите. При това не е важно какъв иска да стане – крадец, праведник, учен или обикновен търговец на пазара. Във всички тези модели, в тяхното егоистично проявяване, той може да намери в обществото.

Що се отнася до човека, който напредва духовно – той няма пред себе си никакви примери, никаква подкрепа. Трябва сам да изгради своето обкръжение. Защото единственото, което запълва цялата реалност е Висшата светлина, а световете не съществуват без човека.

В мига, в който приведа в действие своето желание за духовното, веднага изграждам всички светове между мен и Безкрайността. Сякаш монтирам тази стълба в духовното, която съществува само във вид на решимот (духовни гени).

В статията „Същност на духовното постижение” от книгата „Шамати”, Баал а-Сулам пише: „Всички светове, с техните множество стъпала, съществуват само по отношение на душите”. Затова не мога да искам да ми обяснят, както в нашия свят, как да се държа в духовното. Трябва сам да създам духовния свят, който го няма.

И сам трябва да си представя отношението на Висшето стъпало към мен и моето отношение към него. И ако тази моя представа съответства на съществуващите решимот, тогава всичко незабавно се подрежда по чудесен начин, съгласно закона за подобие на свойствата. А ако не съм намерил подобието на свойствата, тогава за мен няма духовна реалност. Защото тя съществува само по отношение на човека, който я разкрива, изгражда, формира.

С други думи, сами трябва да изградим духовния свят. Необходимо е да се обърнем към Твореца с такава молба, че тя съвсем точно да съответства на онова, което свише ни е подготвено от решимот.

Точно затова, на иврит Творецът се нарича „Боре” („бо” – иди и „ре” – виж). Защото именно ти Го създаваш! Именно ти изграждаш тази форма.

От урока по статия на Рабаш, 18.03.2011

[39120]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От външния свят се показва човечеството, а от човечеството – човекът (адам) и неговата точка в сърцето. Зелената линия на чертежа по-долу обозначава „разреза”, над който лежи вече духовния свят.

Ако човекът иска да работи със своята духовна част, той трябва да открие в другите хора тяхната духовна част – групата. Тогава в него се появява възможността за напредване, посредством взаимното въздействие един на друг и първоизточниците, също представляващи външен фактор, в който човек намира вътрешната си същност.

Ако всичко това се спои в едно цяло, то ние намираме в нашия свят средствата, които не се отнасят към него. Те задават свой темп на развитие – съгласно желанието, пробуждането, подема, който те и предизвикват.

И така, има три съставляващи: човек, група и първоизточник (Книгата „Зоар”). А темпът, времето се определят от взаимното пробуждане между човека и групата, а също и от техния подем към първоизточниците, свързани с кабалистите, т.е. с вече поправените души, които имат светлина и келим. Благодарение на тях, към нас идва светлината, възвръщаща към Източника (ор макиф – О”М).

Долу лежи материалния свят, а над него – човечеството. Тук всичко се развива съгласно нашия „пулс”, т.е. усещането на света в нашия материален, „животински” живот. Истината е, че в този процес участва не само „животинското”, но и човешкото стъпало: ние започваме да се пробуждаме, преминаваме на собствен темп, искаме да ускорим своето развитие в технически и човешки план. Но, всичко това е по старому, в рамките на материалния свят.

Няма никаква връзка между духовното време и материалното време. Понятията време, движение, пространство и поддържане на реалността придобиват съвършено различен смисъл в материалния свят и в духовния свят. Те нямат отношение едно към друго и се съотнасят само по закона на клоните и корена.

Духовното време се определя от количеството на нашите духовни действия тогава, когато в материалния свят пулсът не прекъсва, Земята се върти, всичко се намира в движение, и животът тече. В духовното нищо не тече само, там аз го „подтиквам”, пробуждам светлината към действие – и отново всичко спира. Още един тласък – и пак спиране.

Какво става по време на тези спирания между действията? Става натрупване на желания, което ме притиска чрез материалния свят. В духовното всичко затихва – пълна тишина. Но, чрез материалното тя така въздейства на мен, че именно на материалната степен, която продължава движението напред, в мен се натрупват беди и проблеми, провали, войни, разрушения… Тук всичко зависи от това, доколко аз съм чувствителен към тях, към източника и причината. Едва докоснал се до тях, аз мога веднага да се обърна към поправянето им.

Злото се разкрива само в материала, но то произтича от духовното. Докато материалната система пропуска през себе си злото, духовната система е неподвижна и е готова към активизиране от страна на човека.

Оттук е разбираемо, защо на нас ни е нужна реалността на този свят и неговите импулси, преминаващи през материалното тяло. Неживата, растителната и животинската природа около нас и в нас трябва да бъде именно такава, че чрез тези стъпала ние да усетим желанията, които не можем да усетим в техния духовен вид.

Защото в духовното, за да проявим желанията, трябва първо да приложим усилия. Аз трябва да поискам да ги разкрия. А в материалния свят на мен ми се откриват желания, от които бих искал да избягам. В това е цялата разлика.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37568]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→