Творецът е създал желанието като точка и желае чрез последователност от действия да приведе това желание към самопознание. А да се познае нещо е възможно само чрез неговата противоположност.

Следователно, желанието за получаване трябва да познае себе си и да познае Твореца – едното чрез другото. С други думи, то трябва да познае първичната, базовата природа на желанието за отдаване, а също така и природата на творението – желанието за получаване, което е създадено с намерение противоположно на отдаването.

Изначално творението е лишено от разбиране и познание на каквато и да е друга природа. То представлява точка, която съвсем малко се отличава от Твореца и затова се нарича „съществуващо от нищото”, докато Творецът е „съществуващ от съществуващото”. Няма нищо друго в творението. Всичко останало то може да постигне, изхождайки от тази точка – в сравнение с Твореца. Развивайки се по отношение на Твореца, висшата светлина, свойството отдаване, творението в крайна сметка вижда себе си максимално противоположно на Твореца.

Неговият растеж е все по-задълбочено познание, разбиране, постижение. Точката си остава същата, тя не се променя в нищо, освен това, че все по-дълбоко осъзнава своята противоположност на светлината. Постигайки тази дълбочина, тя става ужасно „чудовище’, зло начало, достигащо величината на светлината в своето противостоене.

Всичко това точката постига в дълбочина, разкривайки бездънният разрив между себе си и Твореца. Над тази бездна е невъзможно да се прокара мост. По същество, точката постига доколко тя е отделена от светлината. Това означава, че тя расте в своето усещане, разбиране, постижение – расте негативно, проявява собствената си противоположност на отдаването.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 27.03.2011

[39234]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От една страна, Природата се отнася към мен с любов. Макар да не мога да го различа на пръв поглед и все пак, прониквайки малко по-дълбоко, мога да видя нейното истинско отношение. Хората, близки до Природата, чувстват, че цялата тя е добро.

И едновременно с това, външно тя е много строга, подобно на любящия, но взискателен баща, който добросъвестно води детето през етапите на развитие. Именно по този начин, трябва да разглеждаме ставащото. Иначе няма да разберем доброто и злото, и само ще се объркваме.

Ако искам да усетя Природата като такава, тогава трябва да се дистанцирам от външното и да се потопя вътре. Именно от нейното външно отношение, струващо ми се отрицателно, трябва да започна да се развивам, базирайки се на осъзнаването на злото. Защото в крайна сметка, Природата ми демонстрира моя собствен негатив. Поправяйки го, ще се спусна надълбоко и ще почувствам нейната любов.

Всички външни отрицателни проявления имат за цел да покажат, какво трябва да поправя, за да постигна любовта. Точно така, родителите възпитават детето: бащата гледа със строг вид, майката нервничи. Колко е трудно да видим тяхната любов. Ето, към това различие съм длъжен да бъда много внимателен, развивайки в себе си чувството за осъзнаване на злото.

Възможно е да не забелязвам негатива. Родтелите само правят намек, а аз не разбирам, какво искат от мен или изобщо не чувствам, какво им трябва от мен. Вместо това, продължавам своите увъртания. Тогава, те говорят направо, но аз, както преди – не ги слушам. В резултат, след всички уговорки и предупреждения, започват бедите и тогава, много добре ги разбирам: „Защо веднага не казахте!?”

Това е проблемът на всички нас и на всеки поотделно – недостиг на усещане. Ако сега можех да почувствам, какво не ми достига, за да видя любовта от страна на Природата, то веднага бих поправил себе си. Затова, трябва да се грижим само за едно – за възприемчивостта към осъзнаването на злото между нас и на любовта, идваща от Твореца.

Има достатъчно примери – отвори очи и ще ги видиш. Какво ни пречи? Работата е в това, че светът не ни дава базово отношение към доброто. Необходимо ми е общество, обкръжение, в което да разкривам доброто и да го съизмервам със собственото си зло.

Осъзнаването на злото започва от момента, в който човек чувства, че е по-лош от околните. Всички те, в неговите очи са взаимно свързани и обединени в любовта си един към друг, а той не може да се присъедини към тях, не може да усети себе си в това единение. Този разрив е именно злото, което човек трябва да разкрие и поправи.

Като осъзнава злото и се опитва да пристъпи към неговото поправяне, човек открива, че не може да намери в себе си нищо, за което да се закачи, няма никакъв подстъп. Ясно вижда, че другарите му са обединени, а той е отделен от тях и не намира никаква възможност да се присъедини – никаква „вратичка” в тяхното единство. За това му е необходима светлината, връщаща към Източника. Ще го спаси само помощта на Твореца.

Ето тук се намираме – накрая и се докосваме до единството на Израел, Тора и Твореца.

От урок на тема „Принципи на единното възпитание”, 27.03.2011

[39216]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние с вас сме създадени неслучайно. Творецът е искал творението да стане същото като Него – и всичко, което се случва с нас, води до постигането на тази цел.

Ето защо трябва да преминем този път с осъзнаване за това, че сме разделени, откъснати, че се ненавиждаме един друг. Но получаваме сила да се съединим над тази ненавист, която поетапно нараства – все повече и повече. Защото, не можем отведнъж да престъпим и да се издигнем над цялата ненавист, царяща в нас.

Но ако можем постепенно, стъпка по стъпка да я преодолеем, тогава придобиваме свойството отдаване – взаимно внимание, грижа, свойството на Бина, не позволяващо  да правиш на другия това, което е ненавистно на теб самия, а след това –  и любовта към ближния, „като към самия, себе си”.

Затова, цялата наука кабала, която се нарича наука за истината, говори само за съединяването. Защото в съединението, ние хората постигаме свойството на Твореца.

Ако хората се събират заедно или се обединяват в едно желание за да увеличат силата на всеки и да се обезпечат един пред друг, за да могат с общи усилия да постигнат желаната цел, получават голяма увереност – това се нарича „общество на клоуните-актьори”. Защото те мислят, че за сметка на своето съединяване, могат повече да спечелят егоистично. И затова, тяхната обща молитва действа разрушаващо и ги отдалечава от целта.

Човекът трябва да разбере, че се съединява с другите само, за да си изясни как да се издигне над своята природа. Не, за да получи от обществото още по-голяма сила да удовлетвори изискванията на своя егоизъм, а за да влезе вътре в това общество и да започне да му отдава.  Само такава сила е необходимо да търсим.

Силата на отдаване за обществото идва от светлината, от Твореца – от това, че се скрива вътре в отношенията на човека и обществото, на групата. Тоест тази група трябва да се състои от хора, които се съединяват само, за да постигнат Твореца – общото свойство отдаване.

Не съществува Творец, отделно от творението. Свойството на общото отдаване не съществува, ако няма кой да го разкрие. Затова, ако човек се включи в група, стремяща се към свойството отдаване и иска да намери там тази сила, да постигне това свойство, започва да разбира от съединяването с останалите, че грижата за обществото, вътре, в което се намира свойството отдаване или грижата за Твореца, което е едно и също – че именно това е обществената молитва.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 27.03.2011

[39184]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Само след като сме положили всички усилия да се свържем един с друг можем да ускорим нашето развитие и да се върнем до правилното и поправено усещане за реалността, за да се събудим от съня, от скриването, в което съществуваме. Можем да вървим по пътя на страданието, но това не е развитие! Ние не достигаме до самостоятелно желание да се върнем към светлината, към състоянието на сливане с Него, в което сме съществували в света на Безкрайността.

Ние трябва да се върнем към света на Безкрайността и да се слеем с Твореца в едно цяло, но трябва да направим това чрез нашето собствено желание и сами. Не трябва да бъде както по-рано, когато без да имаме намерение сме били под властта на светлината, която е поддържала нашата връзка с нейната сила, въпреки пълната противоположност на нашето желание. Светлината просто ни е напълвала без нашето съгласие: така сме съществували в подобие с нея, поддържани от нейната сила.

Но сега трябва да стигнем до нея по собствена воля. Първо, трябва да има желание и тогава неговия контакт със светлина. В първичното състояние 1 светлината предхожда кли (съсъда). В крайното състояние 3, когато ние се връщаме към точно същата тази обединена душа, желанието предхожда светлината.

И всички страдания и беди, които ни тласкат напред, не са истински напредък; така нищо не поправяме. В крайна сметка, ние самите нищо не сме направили. И само ако се опитаме да действаме сами, тоест да работим над нашето съединяване, което достигаме против егоистично ни желание, против съпротивлението ни, само тогава нашите усилия се считат за принос към поправянето.

Затова, светлината никога няма да отстъпи и да ни позволи да прогресираме без нашето свободно участие и желание да се върнем към състоянието на съединение. Ние самите трябва да решим, че се връщаме към отдаването – до степента, до която се свързваме против силата на разбиване, която е между нас.

Човек трябва да разбере, че в неговите усилия да се свърже с другите той ще намери всичко: силата на разделяне, разбиване и омраза, както и силата да преодолее това разделяне: силата на любов и свързване. И само такива действия влизат в неговата сметка и го приближават към крайното поправяне. Те са единственият индикатор на неговия прогрес.

Във всяка ситуация ние трябва да се опитаме да се видим като един човек с едно сърце, който представлява нашата обща душа.

От урок на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 24.03.2011

[38973]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

От материалите за принципите на глобалното възпитание: „По–развитият човек чувства дори и малкото зло в себе си като непоносимо. Усещането на злото задължава човека да се освободи от него, както от всичко вредно.

Оттук следва, че нивото на развитие на човека се определя от неговата чувствителност към противоположността между него и общия закон на природата – любовта и отдаването“.

Ние учим децата да се държат прилично в обществото, да изглеждат добре в очите на околните. Например, естествено е детето да се цапа по време на хранене и по време на игра, но ние му обясняваме че това не е възпитано. Или казано по друг начин, увеличаваме неговия егоизъм с това, че презрението на другите хора става важен фактор за него. Вътре в човека седи все същият дивак – затова пък отвън всичко е много благоприлично.

Въпросът е следният: трябва ли да подобряваме нашата външна взаимовръзка? С това нашето его се увеличава още повече: ние изглеждаме солидни и уважавани. Има цели училища за добри манери, където обучават човека на правилата на приличие. В нашия свят възпитаният човек се нарича „развит“. Защото тук става дума не за поправяне на егоизма, а за това, как да изглеждаш по-добре.

Разбира се, всичко това е лъжа, която науката кабала не взима под внимание. Дори човек да живее в африканските джунгли и да яде с ръце от общия казан – това още не значи, че е по-малко развит от лондонския джентълмен, който изящно си служи с приборите за маса.

Разбира се, че в човешкото общество трябва да се съблюдават добрите обноски, и ние изобщо не ги пренебрегваме, но те не се отнасят към вътрешното поправяне на човека.

Вътрешното поправяне се изгражда въз основа осъзнаване на злото – това е вече въпрос на намерения. Тук човек не трябва да гледа външното, а да прониква навътре: доколко вътрешно е любезен с другите в своето намерение за отдаване? Добре ли се отнася към ближния в душата си? Тук вече няма да помогнат външните подаръци, зад които стоит желанието да използваме другите. Напротив, именно вътрешният подход определя всичко, а външното може да бъде негова проекция.

Макар че може и така, че, независимо от цялата си любов към малкия си син, външно аз проявявам строгост и даже го наказвам, защото нямам друг изход– иначе той ще си навреди. Моята любов към него изисква понякога сурови мерки. И трябва още да засиля тази любов, за да го огранича с нещо отвън, да го огорча.

По отношение на Природата, на Твореца, всички ние сме малки деца, и тя се отнася към нас точно така. Вътре в Природата цари силата на любовта и единството на всички части. Тази сила е способнада създаде дори живо тяло, всички части на което живеят в хармония помежду си. Те не само живеят, но се развиват, издигайки се над животинското състояние – на стъпалото на самата Природа, на човешко ниво.

Именно любовта е заложена в основата на силата на Природата и се проявява в хармония на всички нейни части.

От урока на тема „Принципите на единото възпитание“, 27.03.2011

[39222]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

В нашето поколение, само любовта на другарите ще ни доведе до поправяне.

Машиах няма да дойде, докато не свършат душите в телата. Душите на последните поколения, представляват края на нивото Адам Ришон. Когато тези души бъдат поправени, ще се разкрие славата на Твореца.

Тъй като тези души са слаби, необходима им е взаимопомощ, защото на човека няма да му стигнат собствените сили, за да завърши поправянето си. И затова, в тези поколения трябва особено много да се грижим за любовта на другарите, да изучаваме Тора и да изпълняваме духовните закони заедно.

Именно в тези слаби поколения, Творецът ни изпраща високи души за подкрепа, като глави на поколенията. Това са великите души от първите поколения и Творецът ще ни ги изпрати, за да обедини малките души в мир и братство, и да ни научи на пътя.

Книгата „Наградата на годеницата“

[39106]

Filed under: Духовна работа, Кабалистични източници - Няма коментари→