Ако можехме да видим себе си отвън, извън пределите на този свят, бихме видели, че «живота» в него – не е живот. Ние сме изцяло откъснати от истинското понятие за живот. Духовно сме мъртви, а нашата реалност е илюзия в безсъзнателно състояние, мимолетна искра, която е достатъчна за целия този свят.

Човек живее истински тогава, когато получава светлина и я държи над себе си, не позволявайки на това наслаждение да утихне и в същото време без да я пуска пряко в желанието. Светлината и желанието не се гасят една с друга, но при това не губят връзка. Те са като свещ, като масло и огън, скрепени с фитил.

Маслото е нашият материал, желанието. Фитилът е екран (масах), а пламъка на свещта е светлината. Аз държа огъня над себе си, прекарвам граница между нея и желанието, така че да не отблъсна светлината, а да я удържа заради отдаване.

Правя постоянен разчет, колко масло трябва да налея, колко желание да добавя, за да гори пламъка по най-добър начин. И тогава моята свещ не гасне.

Ако ни се отдаде това – ние усещаме живота, вечен и съвършен. И тази възможност е пред нас.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30715]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →