Ако аз призная, че системата на мирозданието, застанала пред мен, всъщност е по-изправена, отколкото на мен ми се вижда, значи, аз се отнасям към нея с вяра над знанието – над моето виждане.

Аз разбирам, че не виждам нейното реално състояние. Защото сега за мен реалността е това, което усещам в моите желания, в моя разбит съсъд.

И всъщност, „няма в съдията друго, освен неговите очи” – и аз виждам целия свят разбит. За да напредна, на мен ми е необходимо да се издигна над този „съд”. Кой е този мой съдия? – групата.

Тоест, освен мен, има още един съдия – мнението на обкръжението. И ако аз, проверявайки се, приема мнението на групата, значи аз стоя на тази позиция, макар и реално да не я виждам – реално аз виждам само със своите очи.

И двете мнения не могат да съществуват едновременно – или едното, или другото. Ти не можеш да гледаш с двете си очи през различни очила и да виждаш едно и също.

Ти виждаш, че картините са различни! Но разбираш, че погледът на обкръжението е по-напреднал, защото те вървят против твоята егоистична природа.

И по такъв начин, ти всеки път напредваш, приемайки вместо своето мнение, мнението на групата. Издигнал се до него, ти си го направил твое – и отново го променяш на мнение на обкръжението, още по-високо.

Така ти се издигаш, все по-високо и по-високо, както е казано: „Групата днес – това съм аз утре!”.

От урока по “Учение за Десетте Сфирот””, 13.10.2010

[23418]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →