За да може свойството на светлината да проникне в желанието, се осъществява особен процес на низхождане.

Преди всичко, на желанието дават чувството за собствената противоположност на светлината. Като следствие, то не може да понесе само себе си и произвежда съкращаване.

А след това, желанието решава: „На мен ми трябва екран (масах)”. С други думи, на него му е нужна възможността да се уподоби на светлината посредством собственото си действие.

Това означава, че то все пак ще бъде обособено от Твореца и ще застане пред Него като гост пред домакин. Нищо не получавайки от домакина, гостът все пак чувства, че е противоположен на него и страда от това.

На мен не ми е необходимо приготвеното от хазяина угощение, аз го отхвърлям. Обаче домакинът все пак ми предлага да ме отведе на своята масата и съжалява, че аз не вземам неговите дарове. И тогава аз ги приемам – при това е ясно, че аз правя това, желаейки само да му доставя удоволствие.

И така, светлината и творението, бидейки противоположни са отделени помежду си. Светлината иска да напълни творението (1), а творението я отблъсква назад (2).

Но след това, когато светлината все пак се връща и „много моли” (3), творението сякаш  и прави услуга и се съгласява да получи от нея (4). Такова получаване се смята за отдаване. Така се развиват техните отношения.

Става въпрос за развитие чрез екран. Творението се представя като място на желанието, но пред това желание стои екран. То сякаш поставя отгоре „преграда” и решава за себе си: колкото и светлина да дойде (1), най-напред аз ще я отблъсна (2). Но светлината все пак ме притиска (3), и тогава аз си правя разчет (?): колко мога да получа. Съответстващото количество аз пускам вътре и приемам това „угощение” (4).

Разчетът става допълнителен фактор: колко съм способен да получа, за да доставя на домакина такова удоволствие, каквото той иска да ми даде? И този разчет прави от мен човек (адам). Защото с това аз утвърждавам своята самостоятелност в пълно откъсване от домакина и действам подобно на него. Той – на мен, а аз – на него. Или, както е казано в Песента на Песните: „Аз – на любимия, а любимия – на мен”.

Постъпвайки по подобен начин, творението достига до поправеното състояние, и такова получаване прави от него духовен съсъд.

Защо „съсъд”? Защото той може да получава светлина.

Защо „духовен”? Защото е подобен на Твореца, даващ като Него.

От урок по статията на Рабаш ” Пояснение към Птиха”, 04.03.2011

[37044]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →