Всеки човек трябва всеки ден да чувства въздействието на обкръжението върху себе си, а не една вечер по време на конгреса, когато е толкова въодушевен, че се издига над себе си, излиза от себе си навън и се включва в общото добро, забравяйки за егото си. Трябва да дадем на целия свят това усещане на увереност, въодушевление, подем и устременост към целта. Иначе как можем да предложим на света да се „присъедини към доброто”?

Но аз чувам от много хора, че те преживяват упадък и разочарование. Това означава, че ние очакваме да получим нещо за своите действия, а ние не го получаваме и тогава настроението ни е лошо. Но човек, който желае да отдава (хафец хесед), е щастлив със своята съдба. Какво има той? Нищо! Той няма дори риза на гърба си като в притчата за праведника, който живеел в гората – т.е. без обличането на светлината Хохма.

Той няма светлината Хохма или друго напълване, но въпреки това той е щастлив, защото се е издигнал над своето его. Това е поправянето, което трябва първо да постигнем. Очевидно Творецът няма никога да се откаже пред нашата упорита настойчивост и Той няма да се разкрие. Неговото разкриване означава нашето поправяне. Ако постигнем поправяне, което се нарича „получаване заради отдаване”, тогава ще започнем да Го разкриваме.

Аз съм действията на Твореца. Ако получа заради отдаване, тогава това действие, което извършвам, се нарича Творец – силата на Водещия, която действа вътре във водения. Така трябва да работим всеки път, отделяйки се все повече и повече от своето егоистично желание, от разчета: колко съм заработил?

Тогава само обществото може да ме поддържа, така че всеки път да се рея във въздуха и да не падам. Само то може да ми даде силата и стабилността да оправдая пътя, въпреки че не получавам нищо. Аз ще се гордея, защото нямам нищо и въпреки това продължавам. Аз мога да съм щастлив именно защото не получавам нищо за себе си и съм устремен към отдаване! Аз проверявам всичко това и го оценявам съобразно с обкръжението. Затова трябва да изградим това обкръжение, така че постоянно, без прекъсване да чувстваме въодушевление, така както на най-вълнуващата вечер на конгреса, а с времето дори и много повече.

От една страна, трябва да правим конгреси и срещи, но от друга – трябва да се стремим това въодушевление да остава непрекъснато в нас, вместо да се издига и пада. Написано е за съботния ден, който завършва седмицата, че целта е да постигнем състояние, което ще бъде като съботния ден, т.е. че няма да има повече падения, а ще има само един непрекъснат подем, краят на поправянето (Гмар Тикун).

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 21.03.2011
[38676]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития | Add Comment →