Нашата система за възпитание трябва да работи с този ключ, с който действаме ние самите.

Не трябва да разказваме на децата безсмислица и неправда, не трябва да изграждаме за тях лъжовен свят. Всяка играчка трябва да води детето към реалния живот, към верния анализ.

Всеки детайл трябва да бъде малък аналог на  верните реалности на големия свят. Ние го разкриваме пред детето постепенно, но това е истинският свят, а не фикция.

Предпазвайки детето, аз го поставям в ограничени рамки, но в тези рамки му предоставям свобода.

То се учи от своите постъпки в ограничени, безопасни условия да бъде човек. Постепенно границите се разширяват, постепенно се формира в него човекът.

При това, не му предлагам вече готови решения, а само ограничен пример.

Аз не събирам конструктора вместо него, а само давам пример за подражание и оставям свобода на фантазията и творчеството. От време на време подготвям задачи, клопки, примамки – нека се учи на грешки. Само така ще съумея да го подготвя за живота.

Нима може своевременно да се дават всички отговори? Напротив, ние растем със задачите и упражненията, с пробите и грешките.

Техният опит формира у детето правилен подход и то вече знае как да се залавя за работа, как да решава проблема.

В резултат, ако то греши е само, защото е било хванато внезапно, не е очаквало такъв обрат.

Всяка следваща степен започва именно така: тя е нова и непредсказуема и затова детето греши, но при това се учи от своите грешки и тя му е от полза.

От беседа за възпитанието, 29.09.2010

[22411]

Filed under: Възпитание, Ежедневен урок | Add Comment →