При цялото многообразие на възприятията, аз съм длъжен да разгранича главното – обединението.

Аз се проверявам относително другарите си по група, само до такава степен, до каквато виждам в тях ползата или пречките за нашето обединение.

Всичко останало засега не вземам под внимание. Аз оценявам другарите си „в разума” и „над разума”.

Това означава, че аз не отменям своята логика, а я използвам, за да погледна на себе си през призмата на своето собствено мнение (желания, келим) и да разбера, на каква висота трябва да повдигна групата в собствените си очи, за да оценя другарите си позитивно.

Обаче аз знам, че логиката ми е егоистична и винаги добавя другарите ми в графата „длъжници”. Затова аз се повдигам над тази логика, за да мога да видя другарите си като „абсолютни праведници”.

Истина ли е това или лъжа? Няма истина, няма и лъжа! Всичко зависи от моята оценка. Ако съдя по моята логика, то естествено – никой друг на света не е праведен освен мен.

Аз оправдавам само себе си и хората, които са ми близки. Но ако вървя с вяра над разума, тогава усещам всички другари като праведници, достигнали окончателното изправление, а аз сред тях съм единственият грешник.

И какво ми дава тази игра? Всъщност нито едното, нито другото е истина, а условност. Въпреки това, тази игра ми оставя възможност да се намирам постоянно и в двете състояния: и над разума, и в разума (над егоизма и в егоизма).

Така аз се упражнявам, докато не събера опит и пожелая да достигна истинската оценка. Тогава ще съм готов да видя истината.

Колкото повече старания прилагам, толкова по-бързо този процес подготвя моите желания (мнения) за духовния свят.

И при това, аз ще го възприемам не над знанията – а напротив, ще го придобия в нови келим, в знанието. А след това, отново и отново, ще се издигам над разума, който съм придобил вече.

Защото всяка следваща степен, по силата на отдаването, е по-голяма от предходната, и заради това и противоположна на нея.

Човека винаги трябва да се приповдига над своите постижения. Струвало ти се, че всичко е добро и правилно, че на масата има прекрасно угощение, просто благодат.

Но не, трябва: 1. да намразиш тази благодат, за да встъпиш на по-високата степен на отдаване, 2. която ми се струва като тъмнина.

Всеки път аз вървя над знанието, над текущите факти, придобивайки свойството Бина, което винаги им е противоположно.

На новата степен Бина властва над Малхут. Но след това, във висшата светлина, аз виждам как властта преминава към Малхут. Тогава аз започвам подготовка за следващата степен, – и така процесът се повтаря.

От урока по статия на Рабаш, 10.10.2010

[23071]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →