По статията на Рабаш “Докато още не е паднал владетелят на Египет“, Шлавей Сулам, 1989/90.

“Властта на Фараона е в работата само за собствена полза“.

Откъде следва това? Кой не действа за собствените си интереси? Баал а-Сулам пише, че постъпки без полза за самите себе си могат да извършват само малките деца, които природата движи и лудите, които действат без предварителен разчет.

Нормалният човек си прави сметка какво може да му бъде от полза. Такива хора ние наричаме разсъдливи, умни. „Умът“ е умението да правим разчет с максимална изгода от всички възможни варианти. Например, всички виждат възможността да заработят три, пет, десет, петнайсет, осемнайсет условни единици – а аз като следствие съм си направил сметката и съм заработил 200. „Ах ти! Колко е умен!“ – казват хората, в смисъл на разсъдлив, благоразумен, действащ само със здравия разум, съгласно верния разчет.

Ние уважаваме хората, които правят грамотни разчети и умеят да извлекат максимална печалба от действията си. Такива хора ние искаме да приемаме на работа, за да могат по най-добрия начин да изпълнят своите задължения.

Излиза, че властта на Фараона, собствената ни сметка – е много уважавано нещо. Целият свят се крепи на това. Колкото повече човек заработва, толкова повече го ценим. При това заработеното може да има различна форма – в зависимост от това, какво доставя полза на човек. Един се наслаждава от музика, друг от богатство, трети от власт, а четвърти от интересна книга в библиотеката. Не е важно, ние съдим за човека по способностите му да напълни себе си, като направи правилен разчет.

Така, че какво лошо има в това? Защо това се нарича „власт на Фараона“? Нима не трябва да правя сметки? Нима трябва да действам неразумно, без доход? Да не би срещата с Твореца да е без печалба? Мога ли да се уподобя на лудия или на малкото дете и да се откажа от сметките си? Да не би духовния свят да е предназначен за невменяемите?

“…А духовен разум означава, че трябва да работя заради небесата, т.е. заради отдаването“.

С други думи, съществува съвършено друг разчет: не в желанията ми, а в желанията на ближния, който е напълно откъснат, отрязан от мене. Как да направя разчет, като се откъсна от себе си? Когато човек е свързан по някакъв начин с мен, аз мога да изчисля своята добрина: на един ще дам два долара, на друг всичките десет, защото ми е по-близък. От една страна, той е друг човек, а от друга страна ми е близък, ближен и затова проявявам щедрост.

В действителност, аз нищо не му давам, а просто „покривам“ близостта си към него. Тъй като колкото по-близък ми е, толкова по-неразделни ставаме в моите очи, превръщаме се в едно цяло – в мен самият.

А ако между нас има разрив, аз нищо не мога да му дам. Аз просто бих бил неспособен на това. Мога да дам нещо на някого само при условие, че го чувствам като част от себе си. Аз сякаш слагам своя дар в собствения си джоб.

Понякога давам нещо на някого, а след това съжалявам: „Навярно би му стигнало и по-малко. А може би и въобще не си е струвало да му давам каквото и да е“. С други думи, връзката ми с този човек е непостоянна. От друга страна на децата сме готови да дадем всичко, макар и тук да правим някакви разчети.

Така или иначе, всичко е обусловено от усещането, че това е „мое“. Аз на никого не давам, освен на себе си. Точно това е египетското изгнание, властта на Фараона.

От урока на тема “Подготовка за изхода от Египет”, 11.04.2011

[40385]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →