Въпрос: За да се обръщаме към хората без точка в сърцето, навярно ще ни се наложи много по-силно да се обединим помежду си и да се фокусираме…

Отговор: Разпространението сред масите изисква от нас повишена концентрация. Защото искаме в думите, като че ли несвързани с кабала, да е заложена силата на единството, духовната сила. Можеш да пишеш за някакви външни събития и обстоятелства, но вътрешно трябва да вложиш нашето единение.

Както е трудно да се пишат детските книжки. С най-прости думи, те трябва да обясняват много дълбоки неща.

Опитай да обясниш на дете как е направен самолетът. Как може да лети тази тежка грамада? Представяш ли си каква мъдрост е необходима, за да се постигне това в простата и ясна форма.

Тук трябва специалист, запознат с всички детайли, който ги усеща, и освен това  е талантлив. Подобно на раби Аба, който облякъл в обвивка думите на раби Шимон, той трябва да представи своите знания на достъпен език и да ги подаде на детето в готов вид, за да разбере то всичко.

Разпространяването за широката публика е много сложно нещо.

От урок по статията „Свобода на волята”, 08.04.2011

[40097]

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - No Comments→

Световен конгрес “We!”, Ню Джърси, урок №5

Сред законите за работа в групата има един много любопитен, макар и да ни се струва, че е до няма и къде егоистичен закон: длъжни сме да развиваме в себе си завист. Казано е: „завистта на мъдреците увеличава мъдростта“.

Трябва да завиждам на всичките си приятели, но с „добра“ завист. Искам да ги видя велики и самият аз искам да бъда като тях. Не завиждам с „черна” завист, не мечтая те да загубят преимуществата си. Напротив, искам да се сравнявам с тях.

Такава завист е много позитивна и необходима. Струва си да я отгледаме в себе си. По същество, подобен подход е близък на егоизма ни – само трябва да не пристъпваме границата между полезната и вредната завист. Как да проверим това?

Ако аз завиждам на някого негативно, то не обичам този човек. И обратно, ако му завиждам за добро, аз го обичам. Чрез добрата завист той ми помага да се издигам и да напредвам, тъй като възприемам правилно неговото влияние.

В сборника „Шлавей Сулам” (1985/86, статия 21, “Над знанието”) Рабаш пише:

“Завистта към другарите, когато човек вижда, че те притежават по-добри, в сравнение с него качества, му дава импулс, подбуждащ го да придобие достойнствата, които присъстват в тях и отсъстват в него. И тогава той им завижда.

С това той придобива от групата нови качества, усвоява ги поради факта, че другарите му се намират на по-висока степен и той им завижда. По тази причина сега той може да се издигне по-високо, отколкото би бил без групата. Защото с помощта на другарите си той придобива нови сили”.

Гледайки на другарите си, трябва да се старая да видя в тях достойнствата, които аз самият не притежавам. Това е много добра проверка. Разбира се, ние не гледаме на външното. Един е добър поет, друг готви добре, трети разбира от програмиране – подобни неща изобщо не се вземат под внимание. Важното е да видим, доколко другарят ми е предан в сърцето си на целта и обкръжението. Той иска да постигне духовното – на това трябва да завиждам.

Ако виждам това във всички мои приятели, значи аз действително напредвам към входа в духовния свят.

Започнете да проверявате себе си: как се отнасяте към обкръжението? Завиждате ли на другарите си с добра завист? Цените ли ги? Ако е така, значи напредвате. Ако още не сте преодолели презрението, ако ви се струва, че не трябва да се обединявате с тези другари, значи сте още далече. Всеки отрича съгласно своите недостатъци.

Рабаш пише за това в друга статия от „Шлавей Сулам” (1984, статия 17, част 1, “За важността на другарите”):

“Ако човек види някакъв недостатък в другаря си, значи, този недостатък не се намира в другаря му, а в самия него. С други думи, той е повредил другарската любов и затова вижда недостатъци в другаря си. В такъв случай, той трябва да разбере: не трябва да поправя другаря си, а самият той се нуждае от поправяне”.

От 5-я урок на конгреса “We!”, Ню-Джърси, 01.04.2011

[40005]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Световен конгрес “We!”, Ню Джърси, урок №2

Ние мислим, че има още някакви светове извън човека и че духовният свят се намира някъде далеч, зад облаците и галактиките, зад пределите на нашия свят. Сякаш духовният свят започва там, където свършва нашата Вселена, в някаква материална сфера.

Но от друга страна, казано е, че духовният свят е най-вътрешния от всички светове. Следователно той се намира някъде вътре в мен. Но нима вътре в тялото ми, освен плът и кръв има още нещо?

Науката кабала ни учи на правилно възприемане на реалността, казвайки, че цялата реалност се намира вътре в човека и че няма нищо извън човека. Затова трябва да разкрием своето вътрешно желание, „духовния съсъд”. Аз все повече присъединявам „външния свят” към себе си, съединявам се не само с десетте най-близки свои другари, с петдесет или два милиона човека, а включвам в себе си цялата реалност, която сякаш се намира извън мен.

Аз започвам с няколко човека, но постепенно достигам и до животинския свят, до растителния и накрая до неживия. Изведнъж започвам да чувствам, че всичко това се съединява в мен. Рисувам тези картини вътре в себе си, а не че те се случват отвън!

И колкото повече ги възприемам като единно цяло, всички части на които са свързани с мен – според тази степен аз започвам да навлизам все по-дълбоко в тази вътрешна реалност. Материалните тела започват да изчезват, а желанията се присъединяват към мен и аз все по ясно започвам да усещам картината на истинската реалност.

Баал а-Сулам пише в „Предисловие към книгата Зоар”, че в действителност цялата реалност се обрисува само в мен, в мозъка ми, а на повърхността няма нищо. Пред мен се разиграва някакъв театър, като отражение на собствените ми свойства, вътрешните сили и наклонности.

Затова трябва да разберем, че известния призив за „любов към ближния”, толкова отдалечен от нас, толкова ненавистен и струващ ни се нереален, трябва да приведе човек до състояние, в което той ще се върне към истинската реалност. Това не е любов от нашия материален свят, където ние с тебе, оставайки си егоисти, трябва въпреки това да се заобичаме един с друг.

Благодарение на това, че аз обичам другия и го присъединявам към себе си, чрез това аз възвръщам на себе си собствената си част, която само ми се струва отделена в моето въображение. И така аз се връщам към истинската реалност. Това се нарича постижение на висшия свят.

От 2-я урок на конгреса “We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40045]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

На всеки е възложен дълг, при изпълнението на който не може да има никакви извинения и отстъпки: трябва да се грижи за чувството на радост, увереност и сила в нашата среда.

Да не говори за присъщите му слабости, да не проявява нерешителност, въпреки че все още никой „не е изплувал от мъглата”, да не демонстрира пренебрежение, което се появява отново и отново в зависимост от нарастването на егоизма.

Напротив, трябва да работя по-високо от своето его, излъчвайки през цялото време увереност, решимост по пътя и радост – като знак за това, че се намирам в съвършено състояние.

Струва ми се, че нямам нищо – но и нищо не ми е нужно. Искам само да се намирам в състоянието на чисто отдаване. Защото, каквото и да придобия, ще бъде достояние на моя егоизъм. Само когато се изключа от него, когато се радвам, че е празен и не изисквам от него никакво напълване, тогава започвам да придобивам духовния свят. Такъв преход се нарича „духовно раждане”.

Много се надявам, че няма да забравяме за това.

В сборника „Шлавей Сулам” (1984, статия 4, „Човекът да помогне на ближния”), Рабаш пише:

„Всеки трябва да обръща внимание и да мисли, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато настроение. Тъй като, що се отнася до настроението, всеки може да намери в другаря си място на недостиг, което е способен да напълни”.

И още един цитат от „Шлавей Сулам” (1984, статия 1, част 2, „Цел на групата – 2”):

„В обществото трябва особено да се следи за това, в средата да не проникне лекомислието, тъй като то разрушава всичко”.

Който пренебрегва нещо по пътя, по време на занятията, при осъзнаването на величието на другарите и учителя, той намалява вашите сили. Веднага го махнете от групата. Това е вашият най-голям ненавистник. Не го оставяйте. Нека си помисли с какво се занимава, нека се извини и разбере своя проблем – чак тогава можете да го приемете обратно.

Не трябва нито секунда да държите в групата човек, който намалява нашите сили по пътя. Спазвайки това правило, задължително ще стигнем до целта по бързия начин.

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

С вас сме потопени в силата на Твореца. Нашите точки в сърцата се движат подобно на малки заряди в електромагнитно поле, насочвани от него – съгласно закона за подобие на свойствата.

Уподобявайки се на полето в своето отдаване, аз се движа към неговия център – към света на Безкрайността. И обратно- колкото по-малко е моето подобие, толкова повече се отмествам към периферията в световете Адам Кадмон, Ацилут, Брия, Ецира и Асия.

Моята точка в сърцето се намира извън всички тези светове, а пред мен е групата. Тя е като асансьор: приобщавайки се към нея, започвам да се издигам заедно с нея, разкривайки че тя е моето обкръжение, намиращо се на нивото на света Асия, след това – Ецира, после – Брия, Ацилут, Адам Кадмон. И накрая я разкривам като Малхут на света на Безкрайността.

Винаги съм бил „опакован” в групата. Издигайки се с нея, в един момент виждам, че ме заобикалят не другари, а точки в сърцата. Те се намират пред мен, но вече не виждам телата.

После в зависимост от това как се издигаме от света Асия в световете Ецира и Брия, внезапно откривам сред нас Рабаш, Баал а-Сулам и други кабалисти от все по-древни времена – Ари, Рамбам, Рамбан, раби Шимон и т.н. чак до Адам. Ние ще усетим, ще видим тези души сред нашите точки.

Защото всъщност разкриваме общата система. В нея откриваме и всички души, които все още не са се поправили. От една страна ги виждаме поправени – такива, каквито са отвътре, а от друга– чувстваме, че още не осъзнават това. И тогава разбираме, на кого и как да помогнем. Както в организма- когато в някой орган възникне проблем, цялото тяло се втурва да му помага.

Иманно по този начин се издигаме все по-високо.

Важно е да помните: неслучайно сме се събрали с вас – става дума за разкриване на системата. Не можем да променим нашата връзка, нашата взаимна зависимост, и затова всеки трябва високо да цени другите. Защото зависим един от друг – всички се отнасяме към онзи пласт на душите, който сега се издига и поправя. Не можем да си позволим да се разпръснем, да се разпилеем – напротив, трябва по-плътно да сгъстим редиците, ускорявайки по този начин поправянето

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[39919]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - No Comments→

Всемирен конгрес “We!”, Ню-Джърси, урок №2

Всичко, което става в света е – следствие от това, че природата ни води през всевъзможни състояния: било то по пътят на развитие на егоизма, било по пътят на развитието  на духовната “точка в сърцето“ в нас.

Тази точка наистина идва от духовния свят! Има сърце и “точка в сърцето“ – това са две различни сили, тъй като точката се отнася към духовната природа, а сърцетo – към нашата изначална природа – материалната.

Във всеки от тук намиращите се присъстват и двете сили – иначе той не би дошъл тук! Баал а-Сулам пише в Предисловието към ТЕС, в п.4, че Творецът води човек към състоянието, където той трябва да направи избор.

Той стои против собствения си егоизъм, срещу цялото си черно сърце, пълно с егоизъм, жадуващо само материално напълване: храна, секс, семейство, пари, почести, власт, знания.

Но от горе правят така, че в това състояние тези две сили напълно са изравнени: в лявата половина на везните цялото мое его – стъпалото  Малхут, а от дясната страна – точката в сърцето, степента Бина. А аз се намирам по средата и трябва да реша към кое предпочитам да се отнеса.

Написано е, че във всеки миг, човекът не трябва да се наклaня към нито едната от двете страни на везните – а да остава точно посредата! И тогава ние постоянно ще се издигаме все по-високо в тази точка на равновесието, изкачвайки се от състояние в състояние.

От 2-я урок на конгреса “We!”, Ню-Джърси, 01.04.2011

[40039]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→