Баал а-Сулам, „Мир”: Природата е подготвила прекрасна основа в утробата на майката, така че нищо външно да не може да навреди на новия живот. Тя се грижи за всяка негова нужда като обучена бавачка, която няма да го забрави нито за момент… Като любяща майка природата му дава такива обичливи, лоялни хора, на които може да се довери, наречени „майка” и „баща”, да му помагат в дните му на слабост, докато не порасне и не стане способен да се поддържа…

Но онези, които разглеждат реалността от гледна точка на обезпечаване и запазване на съществуването, ясно могат да видят голямо безредие и объркване, сякаш няма водач или управление. Всеки прави това, което в неговите очи е правилно, изграждайки своето благополучие от несгодите на другите…

Имайте предвид, че това противопоставяне, което всеки разумен, образован човек вижда, е занимавало човечеството дори в древни дни. И има много теории за обяснение на тези две очевидни противоположности в Провидението, които се случват в един и същ свят.

От една страна, виждаме, че природата е мъдра и старателна към всяко творение. Тя развива всеки елемент успешно и внимателно. Вижте структурата на организмите, тяхната способност да растат, да раждат потомство и да взаимодействат. Всичко е изградено в интегрална форма, всеки човек има свое място и е в равновесие с другите. Ако можехме да видим балансирания свят, необезпокоявани от човешкия деспотизъм, ние щяхме да разкрием прекрасна система, която не е статична, а е идеално уравновесена за развитие.

Но ние не виждаме причините за това развитие и не разбираме защо всичко трябва да бъде точно по такъв начин. Затова не разбираме етапите по пътя. Освен това гледаме на него през призмата на егоизма и го оценяваме според нашите критерии. Затова виждаме света на обратно, сякаш обръщайки го в нашето възприятие.

Въпреки всичко, от научни изследвания ни е ясно, че за да развива видове, природата е създала, произвела и сформирала всички необходими системи, които се грижат за идеалното създание.

Но от друга страна, възниква проблем с последващото съществуващо. След като някоя част от природата порасне и „застане на краката си”, тя започва да се бори за оцеляване и за интегриране в обкръжението без родителска помощ. Това се случва с всички живи същества, но сред хората то приема най-трудни форми, защото човекът трябва да се подготви за живот в общество, което е сложно и изкуствено, изградено на множество механизми. В него се запалват завист и похот, като го тласкат да се противопоставя на другите. Другите изглеждат успешни, а той сякаш се тътри след тях, поради природата си или поради обстоятелствата.

Природата, която се грижи така добре за нас, докато растем, сега ни поставя в условия, които изискват усилия за оцеляване. Така че съществува ли Творецът или не? Ако всичко беше наред, тогава щяхме да кажем „Слава богу”. Но ако не всичко е наред, тогава какво можеш да кажеш?

Това е проблемът, който Баал а-Сулам описва, преди да говори за опитите да го разрешим.

От урока по статията „Мир”, 31.07.2011

[49845]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - No Comments→

Нашата свобода на избора е в това да се включим в група и да получим възможност да работим против природния си егоизъм. От нея получавам стремеж за отдаване, за молба за екран и отразена светлина – в степента, в която наистина ги поискам.

Но ако не искам това, откъде да взема желание?! И затова се намираме на такова стъпало, което не се отнася към духовното, а се нарича материално! То винаги остава с мен, даже когато се изкача на последното стъпало преди края на поправянето (Гмар тикун), аз все още ще си стоя на стъпало, което се нарича „този свят”. И тук аз ще мога чисто механично, без каквото и да е желание, да се задължа да се намирам вътре в групата и да получа от нея въздействие без каквато и да било предварителна потребност.

Така обкръжението ще разкрие в мен потребността за отдаване, която ще ме накара да се уча и да участвам във всички дела. И в крайна сметка ще ме доведе до отдаване – тоест до екран и отразена светлина.

Затова човек изгражда около себе си обкръжение, рамки, различни кръгове – в степента, в която иска да се развива духовно. И тогава той може да работи без всякакво желание, без всякаква потребност и даже да изпитва отхвърляне. Но ако му е даден някакъв начален стремеж към духовното, той трябва да се присъедини към общество, което да сформира в него потребност за отдаване.

И затова, както е написано в книгата „Зоар”, даже учениците в групата на Раби Шимон преди самото начало на ученето усещали ненавист един към друг. Никой от тях не е желал отдаване и всеки е чуствал, че не понася групата и другарите си. В такова състояние, всъщност, те идват на урок – като изсъхнали, мъртви зърна. Идват чисто механично, без сърце и разум.

След това сядат и започват да се учат, също механично отначало, без всякакво настояване в сърцето. Започват да говорят – и лъжат, защото никой не иска обединение, то не е необходимо на никого. Но ние започваме отдалече и постепенно за сметка на разговорите и учението привличаме светлината, възвръщаща към източника, която ни променя.

Тази далечна, обкръжаваща светлина осветява желанието ни да се насладим – такова егоистично и разбито, и малко помалко го променя. Вътре в него отново започва да се пробужда точката в сърцето – все повече и повече и така човек започва да възкръсва от мъртвите.

Така „Зоар” описва тези велики кабалисти, намиращи се на стъпалата ГА”Р на света Ацилут и по тази причина съумяли да напишат такава книга за нас. Но всеки път преди това те изпитвали огромно падение. Раби Шимон преди самия край на поправянето се усетил паднал до нивото на Шимон, обикновен търговец на пазара, изгубвайки изцяло духовното си постижение.

Обаче благодарение на това, че са се намирали в този свят и са усещали неговите материални желания, тоест физическите тела, те са могли да се прегърнат, да се съединят, да се впечатлят един от друг с прост разговор от „уста в ухо” – на нивото на най-низкото духовно стъпало, в реалност, където не е останало никакво духовно отдаване.

Но в него се намира особена, велика сила, такава, че можеш да започнеш отново от нулата да изграждаш връзката си с духовния свят – за сметка на връзката с желания, намиращи се на такова ниво, когато ти се струва, че са просто материални тела. Така се пробуждаме, за да се издигнем още по-високо – докато не достигнем до целта на творението, до края на поправянето.

И само когато достигаме окончателното поправяне, всичките предишни стъпала, включително и стъпалото на този свят, се навиват като килим и се присъединяват към Малхут на света на Безкрайността за сметка на финалното действие, което се нарича ”зивуг Рав паалим у-мекабциел” – великото сливане. И тогава цялата реалност се връща в Безкрайността.

Но до тогава ние ще съществуваме в усещането на този свят, на най-ниското стъпало на духовната стълбица, защото без това никога няма да можем самостоятелно да извършим духовно действие. Затова човек сам определя доколко иска да се издигне към светостта по стъпалата на духовната стълбица – от стъпалото на този свят, напълно откъснато от духовното и затова предоставящо му винаги свободата на избора за влизане в духовното.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 29.07.2011

[49670]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

В творението през цялото време се променят две контрастни състояния: тъмнина и светлина, отдалечаване и приближаване, противоположност и сливане, обратната форма и нейното подобие. През такива обратни състояния преминава нашия път и същността винаги е една – ние с Твореца ли сме или сме ”против”? Разликата е само в това, на какво ниво на осъзнаване на своето състояние се намира творението.

Отначало преминаваме през тези състояния неосъзнато – и това се нарича ”неживо” ниво на развитие. След това започваме по малко да ги разбираме – на ”растително” ниво. След това някак си се самоопознаваме, но още не знаем относително Кого и как се променяме – това се нарича ”животинско” ниво. И когато разбера вече, че се променям относно Твореца и съответствено на Него – това вече е стъпалото на човека.

В това се състои цялата историята на развитието ни, изградена на постоянните противоположности: на нашето полюсно различие или съответствие на Твореца. Всички тези състояния вече са заложени, обединявайки се във веригата на причината и следствието, която трябва да изминем.

Няма какво да добавим към тези състояния освен своето осъзнаване. И накрая започваме да осъзнаваме, че този процес е насочен към определена цел. Сами се стремим да я опознаем и достигнем, да разберем какво става с нас и какъв е този филм, в който живеем. И тук вече се появява свободата на избора ни да участваме в този процес осъзнато и по собствено желание – да се стремим към онази същата цел или да и се съпротивляваме.

В наши дни цялото човечество навлиза в този много интересен етап на развитие, на който трябва да достигнем осъзнаване и да участваме в него, сякаш искаме да го ускорим или не. Трябва да намерим начин сами да участваме в този процес, да влияем на неговата скорост, да изразяваме съгласието или несъгласието си със състоянията, през които преминаваме.

Ако отнеса всички състояния към реализацията на замисъла на творението, вътре в което се развивам, то с това ускорявам развитието си, защото то зависи само от осъзнаването на моето състояние. И колкото повече се подтиквам да разбера кой съм аз по отношение на Оня, който ме развива – тази единствено съществуваща извън мен сила, т.е. развивам своето участие – толкова повече укрепвам своята независимост, собствената си мисъл, разбиране, желание.

С това създавам своето ”аз”, раждащо се вътре в творението – целта, за която е предназначен целият този процес. И финалната точка е да усетя силата на замисъла, в който се намирам, и да се прилепя към него. А нашата самостоятелност е в това, да помолим тази висша мисъл да ни разкрие каква е възможността за нашето лично участие в тази работа.

От урока от статия по книгата ”Шамати”, 01.08.2011

[50048]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как трябва да се прояви моята потребност за поръчителство?

Отговор: Тя се проявява в теб като разтърсваш останалите, разбуждаш ги вътре в себе си, а не с думи. Думите всъщност омаловажават смисъла. Цялата ни работа се върши отвътре, а не отвън. Важна е степента, в която се опитвам да събудя другаря вътре в себе си, така че заедно да се отправим към поръчителство.

Ние не го постигаме със свои собствени сили, а изискваме разкриването от Твореца. В крайна сметка, поръчителството е силата на Твореца, която ни свързва един с друг. Сами не можем да прокараме нишките на съединение и да извършим отдаване един на друг. Нищо не ще работи освен разкриващата се между нас светлина.

Днес ние сме свързани чрез омраза. Но ако светлината се настани между нас, ние ще се обединим в любов и отдаване. Общото отдаване, където Твореца запълва пространството на нашите взаимоотношения, е и поръчителството.

Ние трябва да се стремим към него, въпреки че не можем да го постигнем сами. Всичко ще се реализира от тъмнината, ако действително желаем да разкрием поръчителството заради Твореца. И заради Твореца означава заради свойството на абсолютно отдаване.

От урока по статията „Поръчителство”, 26.07.2011

[49336]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - No Comments→