От статията на Рабаш “Какво да изискваме от събранието на другарите”: Човек трябва да прилага усилия, за да достигне до любов към ближния. И това се нарича работа, защото той трябва да работи над знанието. Понеже, как може да оправдаеш някого с разума си, когато разумът ти показва истинското лице на другаря ти?

Излиза, че ни се налага да работим в такива състояния, когато най-малко ни се иска. Не усещам никакво привличане към работата, никакво желание и никакъв интерес, иначе това не би се зачитало за приложени усилия. Не ме привлича да ценя и обичам другаря си. И може би се налага да търсим такива ситуации, когато другарят не ме интересува, когато ми е неприятен и аз съм настроен срещу него. Тогава ще забележа, доколко съм неспособен да обичам ближния и ще мога да проверя, това задължава ли ме да прилагам усилия.

Понякога, по време на голямо събрание или събитие, аз се вдъхновявам от общия дух, който завладява всички. И тогава, разбира се, че с мен всичко е наред. Но след като изляза от това външно влияние, веднага падам. Тоест аз сам не се пробуждам. Не ми се иска да мисля за любовта към другаря, за съединение. Величието на целта също изчезва и аз просто безцелно прекарвам времето си, докато отново не дойде пробуждане отгоре.

Но тъкмо в това време, когато духът на живота ни напуска, аз сам трябва да се заставя да приложа усилие, което ще ми се зачете. Тогава то ще се нарече усилие, молитва, пробуждане отдолу, което ще привлече към себе си светлината, възвръщаща към Източника. И тази светлина ще ми даде привличането към ближния, към любовта на другарите, която вече ще е за моя сметка.

Всичко това, само при условие, че съм създал пробуждане отдолу, в отговор на което свише е дошло пробуждането, светлината, възвръщаща към Източника, привлечена от мен. И затова и поправянето ще принадлежи на мен. В ситуация, когато се усещам отделен от другите, нищожен, безразличен, ще получа жизнена сила. Проблемът е само в това, как да приложа тези усилия, ако се усещам напълно мъртъв – как да желая любов към другарите в такова време.

За това е казано: ”Направи всичко, което е по силите ти”. Това трябва да се обмисля, да се обсъжда, да се съветвате помежду си, какво трябва да се направи. Тъкмо това ни се зачита като усилие.

От подготовка към урока, 28.05.2013

[108496]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Баал а-Сулам, “Мир”: Раби Акива описва два типа хора. Хората от първия тип се отнасят към този свят като към открита лавка, без стопанин. За тях е казано: „Книгата е отворена и ръката пише“. С други думи, макар и да не виждат, че се води отчет, независимо от това, всички техни дела се записват в книгата.

Хората от втория тип са тези, които „искат да вземат заем“. Те се съобразяват със собственика и когато вземат нещо от лавката, вземат го само на заем, като обещават на собственика да заплатят необходимата цена – с помощта на този заем да достигнат до крайната цел. За тях е казано: „Всеки, който иска да вземе на заем, нека дойде и да вземе“.

Въпрос: Как може човек да провери към коя категория се отнася?

Отговор: По намерението: какво иска от обучението?

Преди всичко, ако аз, подобно на гостенина, искам да благодаря на стопанина, то трябва да си представя тази ситуация. Пред мен е „лавката“, или „масата с ястията“, и по същество, това е групата. С други думи, „масата“ е средство, с помощта на което аз мога да получа даровете на Стопанина и да Му правя подаръци. Групата е като подредена маса, приготвена за мен от Твореца, за да вкуся от нея и по този начин да отговоря на Стопанина с отдаване. И за това е казано: „Всичко е готово за трапезата“.

Въпрос: Каква сметка правя при това?

Отговор: Има два варианта:

• Пристъпвам към масата и без да питам дори кой я е подготвил, започвам да се угощавам, насищайки се.
• Пристъпвайки към масата, аз първо се осведомявам за стопанина и едва след това си вземам нещо.

По такъв начин, всички хора се различават по своето отношение към блюдата на масата или дори към Стопанина. Но така или иначе, всички те вземат за себе си.

На някои им е приятно, че Стопанинът им е приготвил такова угощение. За тях това е вече не просто храна, а храна, поднесена от Висшата сила, от Твореца. „Колко мило от Негова страна. Той е приготвил за нас този свят, че и рая в добавка…“ Така хората се възползват от творението. Творецът за тях е източник на удоволствие, което само трябва да бъде получено: „Нека Той да се погрижи за нас, нека ни благоволи“. Творението, дадено от Твореца, за да ни помогне да Му се уподобим, те оценяват като средство за самонаслаждение.

И естествено, това повдига трудни въпроси: „Защо Творецът ни изпраща такива страдания? Може би сме се провинили в нещо? Или бедите не идват от Него? Може би съществува още някой друг? А може би това е въобще някаква случайност?…“

Но има и други хора, и ако съм от тях, то стоейки пред масата, признавам: „Няма никой, освен Него. Всичко е призвано, за да мога със собствени сили да се Му уподобя.“

И тогава се отнасям идеално към всичко. Разбирам, че всичко зависи само от мен. Проблемите се проявяват само защото аз, който съм непоправен, ги виждам така. Ако поправя себе си, всичко ще бъде прекрасно.

Въпрос: Но как мога да знам, че стоката в „лавката“ трябва да се заплати?

Отговор: Ако ме тегли на някъде, по-нататък от лавката, ако в сърцето ми вече проблясва искра, тогава идвам в групата, при другарите, учителя и книгите, които ми обясняват същността на нещата. Тъй като в мен има точка на истина и в нея мога да разбера, че няма случайности. В мен се е проявил зачатък на прямота, на честност и аз не съм съгласен с такъв „мръсен“ и безчестен свят, не е по силите ни вътрешно да го приемем…

Разбира се, много от тези, в които е заровено зърното на прямотата, все пак се покоряват на ежедневието, вследствие на полученото възпитание, жизнения опит в едни или други обстоятелства – и в резултат затъват в тинята, от която няма вече как да се измъкнат…

Но други изобщо приемат света като нещо нормално и разбиращо се от самосебе си. За тях всичко тук е наред – трябва само да намерим себе си под слънцето.

Каквото и да става, ние търсим хора, в които има точка на истината, които не могат да се съгласят с порядките в света. Тъй като именно към този тип се отнасят тези, които са устремени към духовното. И макар и да живеят такъв начин на живот, какъвто и всички останали, вътре в тях се заражда несъгласие със ставащото.

От урока по статията “Мир”, 24.05.2013

[108394]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→