Въпрос: Говорите за това, че в съвременния свят трябва да се откриват „курсове по любов“, а не да разчитаме на нейното случайно появяване. С какво започва такова обучение?

Отговор: Преди всичко, група от пет-десет двойки трябва да бъдат обучавани на основите на човешката природа. Трябва да им се обясни какво представлява егоизмът ни сам по себе си и как се развива, какво е било и как е еволюирало семейството в древни времена, в Средновековието, в епохата на Новото време и съвременното постмодерно време.

По същество, нашето егоистично желание за наслаждение се явява двигател на този процес, изменяйки се и предизвиквайки за живот нови форми на семейни отношения.

По-рано не са очаквали някакви особени прояви на чувства, доколкото егоизмът е бил малък и не е изисквал да се удовлетвори до висотата на любовта. Било му е достатъчно простото участие, удовлетворявал се е от привичния начин на живот, съгласно който мъжът вземал жена от родното племе или от родното село, или следвал волята на родителите и никой не виждал в това какъвто и да е проблем.

Но днес в това вземат участие факторите на съвременната култура и средствата за масова информация, а младежта е развита както никога до сега – тя с всичките си фибри усеща широкия свят и не може да се размине със случайни стечения на обстоятелствата. Многобройните произведения на изкуството, Интернет и телевизията демонстрират толкова много примери за търсене на партньор и взаимоотношения с него, измени и разочарования, стълкновения и съревнования на това поприще, че съвместният живот придоби много сложен аспект.

Егоизмът ни нарасна до такава степен, че ни обърква и ни върти както си иска. Не знаем вече как ще я караме с него. И затова трябва просто да се научим да го управляваме, да го обуздаваме, без да го намаляваме, което по принцип е невъзможно, а да го удовлетворяваме по такъв начин, че не той да се разпорежда с нас, а ние с него.

За това е необходимо всеки да се приповдигне над своята природа, да бъде психолог сам на себе си, а също и да разбира партньора си, който на свой ред действа по същия начин. И тогава ние с него взаимодействаме на две нива:

• От разум към разум, на висотата на Човека.
• От сърце към сърце, на нивото на егоизма. Тъй като „сърцето“ е хранилището на желанията и страстите ни.

Ние разбираме, че притежаваме разум и чувства – системи, които трябва във всеки да се уравновесяват така, че умът да надделява над сърцето. Тогава всеки ще знае как правилно да взаимодейства и да се взаимовключва с другите, по пътя на взаимното разбиране и сближаване на желанията.

Ако именно така пристъпваме към работата, то ставаме зряла двойка изследователи. При това не става дума за възраст или опит, а за самия подход, който предава уравновесен вид върху нещата дори на ученик от горните класове. Това е истинската зрялост.

А между другото, днес има и 40-, и 50-годишни двойки, които се държат като деца и предявяват един на друг нереални, „детински“ претенции, подобно на малчугани, които могат само да искат от майка си развлечения.

Не, ние трябва да познаем предела, ограниченията на всеки, да се запознаем с неговата вътрешна система. Тогава ще мога да разбирам доколко мога да се сближавам с партньора, къде трябва да се спра, да запазя дистанция, а къде мога да се включа в него или истински да се слея с него. Като правило, се учим на това след многобройни жизнени беди, на основата на печалния опит на грешките, показващи ни, за какво е по-добре изобщо да не говорим между нас, с какво можем да се разминем и в какво с него сме действително заедно.

Нашето общо поле може да бъде разделено на тези три части, на тези три вида отношения. Аз се старая да се приповдигна над егоизма си и трояко да се отнасям към естеството на ближния:

• Там, където не се съприкосновявам с него;
• В нещо намираме точки на съприкосновение;
• В нещо достигаме до сливане на сърцата.

Но по-нататък се появява въпросът: как да възприемем това наше поле? Как да съчетаем тези три части в мен и в него? Как да се грижим постоянно за все по-осъзнато, по-смислено сближаване и съединение? Как да развиваме любовта по „сметка“ – т.е. въз основа на отчитане на интересите един на друг? Тъй като любовта е нашият общ „питомец“, който отглеждаме чрез взаимните ни отстъпки.

Отговори на тези въпроси даваме заедно.

Въпрос: Какво усеща партньорът в това общо поле, на своята обща „територия“?

Отговор: Първо, да оставим частната “територия”, тя лежи зад всеки от нас – нещо много съкровено, дълбоко, сякаш родствени от детството си хора или врязали се в душата спомени. Не засягаме тази област един в друг.

Второ, нашата обща „територия“, където можем да обсъждаме, е мястото на избора, което засега е неутрално, и което трябва да подобряваме през цялото време.

И трето, на „територията“ на любовта ние сме включени един в друг, там ни свързва общо чувство.

Що се отнася до общата „територия“, ние искаме да продължим сближаването, за да я присъединим в бъдеще към „територията“ на любовта. При това от самото начало трябва да осъзнаваме, че всеки един от съпрузите е абсолютен егоист, не желаещ нищо да дава на другия и стремящ се да извлече от него наслаждения на 100%. Изначално всеки буквално си „присвоява“ другия. А след това тези две полета, два кръга на интересите ни започват постепенно да се кръстосват.

Повтарям, сближаването се строи на основата на взаимни отстъпки, които се опитваме да правим всеки път с все по-голямо преодоляване. Ние си поверяваме непрекъснати разумни разчети на това, до каква степен можем още да се сближим помежду си. Ако има чувство – много добре, а ако е изчезнало, разумът продължава да следи за случващото се. Това е безспирен механизъм, „компютър“ в мен и в партньора, и двамата знаем, че вървим към все по-голямо сближаване, взаимовключване и сливане един с друг. Всеки път още и още, доколкото това е възможно.

Такива са плановете ни, и каквото и да правим в живота, всички негови ситуации приемаме не като случайности, а като възможности, шансове за постепенна консолидация.

При това, разумът развива в нас чувство. Аз чувствам колко е важен партньорът ми, колко е уникален. И той се отнася така към мен. Заедно можем да обобщаваме отношенията си, ние сме взаимно свързани и верни един на друг. Партньорът за мен е особена личност, открояваща се сред всички останали. С него се намирам в такава връзка, която не съм имал с никого досега. Между нас цари такава взаимност, че ние ставаме едно цяло.

Оттук произтичат взаимопомощта, взаимната поддръжка, взаимното разбиране, постоянните старания да покажа на партньора си, колко ми е приятно да се склоня, да му отстъпя, да му оставя повече пространство. Така напредваме.

Това изисква постоянна работа над собствения егоизъм, но всеки получава поддръжка от партньора. Има за какво да говорим, има на какво да се учим един от друг.

И главното тук е да действаме разумно, под контрола на разума. На това трябва да се упражняваме. Защото като правило, човек се стеснява да включи разума си и в същото време се стеснява да прояви любовта си. Бои се да си открие душата, за да не плюят в нея, бои се, че чувствата му ще бъдат осмени.

И затова трябва да изучим човека, както трябва: кой е той и какъв е. Едва тогава взаимоотношенията ни ще бъдат естествени и ще престанем да се стесняваме от собствената си природа. Напротив, ще се стараем да работим здраво и зряло с нея, между нас няма да остане недоразбиране, недомлъвки и „детски“ нелепи заобиколки, свойствени за младите двойки, които често попадат в мрежата на гордостта и надменността. Напротив, дори младата двойка ще бъде „възрастна“ по своите разсъждения, по подхода си към живота.

Поради липсата на такова обучение по любов, ние губим много, не знаем как да построим отношенията си и предаваме същите тези неверни шаблони на своите деца. Безусловно, ако им покажем верния път, то поне подрастващото поколение ще получи неоценим подарък, който ще му обезпечи щастлив живот.

Въпрос: Една част от полето Вие нарекохте „територия на любовта“. Какво е това?

Отговор: Тук между нас цари съгласие. Вече сме преодолели съвместната работа, всеки над себе си и над другите – и сме станали пълноценни партньори. До такава степен, че различията между нас изчезват. Обикновено хората чувстват нещо подобно по отношение на общото имущество, към внуците, към децата – към нещо такова, което произтича от двамата, в което са станали единни.

Например, заедно сме създали деца. Това се отнася към нас двамата, и това вече не е имущество, което по принцип можем да разделим. Изобщо, дори от философска гледна точка е интересно, защо продължението на любовта на двама става нещо единно, включващо и двамата. Но така или иначе, децата са областта на нашите общи интереси и съответно, общи чувства. Оттук, каквото и да се случи, ние можем да възобновяваме нашата връзка, наново да завързваме обсъждания и да пускаме общи филизи.

Ето ви пример за обща „територия“: любов, която ми е на сърцето, и я има и в партньора ми. Нашето дете е като трети фактор, където можем заедно да отгледаме своята любов.

А освен това ние не се ограничаваме от такъв „трети фактор“ и отделяме в сърцата си място един за друг. Както я чувствам в сърцето си, така и тя ме чувства в сърцето си. Там, в тази обща „територия“ в нас има някакво общо усещане, разбиране, съгласие, там между нас вече е сключен „съюз“, „договор“ за в бъдеще. Аз не мога да я отделя от тази “територия” и тя не може да ме отдели. Там с нея сме „вкоренени“, здраво „вкопани“ в земята и това чувство вече няма къде да се дене.

Ето какво чувство трябва да достигнем. То се нарича „абсолютна любов“ или съюз. И в нашите беседи трябва понякога да правим акцент на реалността на тази взаимна любов.

От 43-та беседа за новия живот, 30.07.2012

[107853]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената - No Comments→

Въпрос: Какво означава подем на нисшия към висшия?

Отговор: Подемът към висшия зависи от това, доколко нисшият ще може да се отмени относно висшия. Разбира се, той прави това за сметка на светлината, възвръщаща към Източника, а не на собствени вътрешни манипулации. Той има само края на въженцето – Творецът го довежда при правилното обкръжение, при добрата съдба и казва: ”Вземи я!”. Ако си съумял да се хванеш за тази точка и започнеш да работиш с нея, това означава, че ще постигнеш успех.

Подемът зависи от това, което ти самият смяташ за подем. Ако поне веднъж на ден помислиш добре за някого от другарите си, както никога дотогава, то това вече е голяма радост, това показва твоята качествена вътрешна промяна. Трябва да се грижиш в сърцето си така, че всеки от другарите ти в десятката през цялото време да се грижи за такъв подем – в това се състои взаимното поддържане и поръчителството. Ако ти преживяваш за това, другарите ти да изпитват такива чувства и да се грижат един за друг, то твоето вълнение ще им се предаде.

За някои това е лесно, а за други не, затова се събираме заедно и със своето обединяване взаимно се допълваме. На онези, на които им е тежко от отегчаващия егоизъм, добавят към групата (десятката) силата на желанието (авиют). А усещащото се днес вдъхновение, т.е. въздействието на светлината, добавя тази светлина към групата.

Такава възможност ни предоставя разбиването на съсъдите. Сега в това разбито състояние аз не мога да приема светлината, не мога да се изправя срещу Нея – между нас няма никаква връзка. Но аз се съединявам с другаря си в една единица, където единият влага силата на грубото егоистично желание, авиюта, а вторият – своето вдъхновение от духовното.

Единият дърпа нагоре, а другият – надолу, но ние сме свързани заедно. На дърпащия нагоре му въздейства светлината, възвръщаща към Източника, а благодарение на това, че сме свързани в една система, тя въздейства и на мен. Как е възможно това? Работата е там, че сме разбили границата (махсом) между нас, в нашите отношения, извършили сме работата, вложили сме нашите усилия за унищожаване на пропастта между нас. То е равнозначно на това, че сме поставили екран на егоистичното получаване на светлината и сега тя може да ни влияе.

Светлината въздейства на оня, който я е заслужил, тъй като той в дадения момент се намира в подем, а чрез него влияе и на мен. И дори сега да не сме чак толкова близки, както преди, и не сме споени в една връзка, но ние сме сключили съюз, договаряйки се, че с всички сили ще укрепваме нашата връзка и ще събаряме стената между нас.

Излиза, че разбиването е просто подарък свише, палката, която през цялото време трябва да целуваме. То ни позволява през цялото време да сме съединени с другите и дори в най-лошото ни състояние да се свързваме със светлината. Ако губя връзката си с останалите, то имам договор, по който сега се намирам във връзка със светлината за сметка на онези, които сега се намират в подем и могат да я привлекат.

Така всеки действа по отношение на останалите. Това е особена връзка между разбитите желания и се нарича този свят. Той съвсем не е онова, което сега виждаме пред нас и чувстваме, не нашия животински егоизъм, а система, специално условие, позволяващо ни да се свържем с Висшия. Защото съгласно нашето състояние, изобщо нищо не ни се полага, но въпреки това ние получаваме тази връзка: По условията на другарския съюз или за сметка на нашето съединение, или благодарение на взаимната ни подкрепа.

Ако на другарите не им достига силата на желанието, аз им добавям тази сила чрез своето падение. А те ми помагат да предам своето желание и да се държа, с една дума, като здрави, грижещи се за болен. Тази взаимна помощ, която си осигуряваме един на друг тъкмо в такова раздвоено състояние, всички тези условия се наричат този свят, благодарение на който постигаме контакт със светлината, възвръщаща към Източника.

Затова съветите и указанията на кабалистите са съсредоточени в тази една точка: как в състояние на пълна изолация да съумеем да се присъединим към светлината.

От урока по книгата Зоар, 20.05.2013

[107942]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→