Въпрос: Има състояния, от които без помощта на другарите, не може да се излезе, а има и такива, които зависят от самия човек – как да отделим едното от другото?

Отговор: Да получаваш от групата е равносилно на това, да получаваш от Твореца, защото Той се облича в цялата тази реалност, която се намира извън мен. И ако другарите ме вдъхновяват и ме пробуждат, това е все едно, че Творецът ме е пробуждал.

Но това няма да бъде мой съсъд. Духовният съсъд е добавка, която получавам от тях според моето изискване, с моето усилие ”да си купя другар”. И тук всички се подчиняват на точния разчет: колко сили съм вложил, колко съм поискал от тях – и колко съм получил.

Колко съм получил, благодарение на нашето съединение, на стремежа ни към връзка, работейки над разума, доколко се смятам за по-малък от всички, за ”нула”, а останалите за повече от мен, за ”единица” – такова пробуждане ще получа, с една дума ”1” с много нули след него – 1+0000000000…. С това се измерва моят духовен съд.

От само себе си нищо не се получава, а само с точен разчет: отчита се моето желание, желанието на другарите или желанието на Твореца, силата, получена от мен, от тях или от Твореца. Всичко е отчетено точно.

А ако аз се пробуждам от това, че случайно чувам песента на другарите или от някакви разговори, то това не се смята за резултат от моята работа. От това мога да се вдъхновя и да разпаля своето желание към духовното, намирайки се под голямо впечатление, и да поискам да се обединя с него, но всичко това ще бъде за тяхна сметка.

Зачита ми се само ако аз сам развивам своя устрем, без да гледам на това, че не усещам никакъв интерес и бих предпочел да не ставам от леглото, и изобщо да не се движа, но аз се грижа, как да прибавя от себе си някакво си движение от мен към тях. Иначе това няма да бъде мое желание.

Затова на човек може да му се стори, че е направил много. Но ако би видял своята истинска сметка, то е вероятно да не открие никакъв ”доход”. Целият духовен свят съществува единствено като ”производен” на усилията ни, като ускорение. А ако се движа с постоянна скорост, то това е равносилно на стоенето на едно място. Броят се само добавките, производните, ускорението.

И ускорението не трябва да бъде постоянно – защото това ще бъде спиране. През цялото време трябва да се върви с добавяне. Ако можехме да разчетем тази ”формула”, щяхме да видим, че не сме вложили много в своята сметка…

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2012

[69956]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да се обърна правилно с молба към Твореца? Навсякъде се натъквам на своя егоизъм. . .

Отговор: Трябва да разбереш едно: всичко е готово за твоето раждане, но ако ти не започнеш да действаш, да се сражаваш – Фараонът ще те държи заточен и няма да ти даде да излезеш на свобода. Твоят егоизъм, от една страна, ти дава възможност да се развиваш, а от друга страна, не ти позволява да излезеш.

Иска се външен натиск, големи страдания, войни и бедствия – само за да поискаш да се родиш. Духовното раждане не е механичен процес, то е невъзможно без твоето желание. Ти отвътре отваряш ново желание и тогава усещаш новия живот. Без това няма да преминеш към следващия етап.

И затова има две възможности: или ще те притискат факторите за развитие, или ти самият ще организираш натиск върху групата. Тогава Фараонът, който не ти дава да си поемеш дъх, става доброто обкръжение. И то също натиска и налага задължения. Повече от това, ти сам изискваш от другарите – докато не закрещиш: ”Искам да се родя!”.

И така, всичко е готово за раждането и всичко зависи от теб. Ясно е, че сега се намираме във вцепенение, в дрямка. Как да се пробудим? Затова трябва да пробуждаме всички. Трябва да прилагаме усилия – тъй като те не минават безплатно, а се събират в критическа маса.

Пътят към раждането, ако го ускоряваш – не е поетапно изкачване на върха, когато се изкачваш все по-нагоре и по-нагоре. Вместо това преживяваш възходи и падения, докато тяхната сума не те доведе до точката на раждането. При това, то се случва внезапно, ти до последно нищо не знаеш – и изведнъж се появяваш на света и бягаш от египетската тъма.

По такъв начин не трябва да растеш в нарастващи беди и схватки. Стигат ти само няколко схватки, които предизвикваш сам. Тъй като правиш това осъзнато и осмислено, виждаш какво се случва с теб и затова не трябва да се издигаш по стъпалата на страданието.  Разбирането на процеса покрива, компенсира неговите беди – и от мъки те се превръщат в копнеж по светлината. Ти  изнуряваш от нетърпение: ”Защо още не съм се родил?” – вместо това да страдаш от войни и прочее материални бедствия. Малката болка на човешкото стъпало ти спестява огромното нещастие на неживото, растителното и животинското стъпало.

Нищожното усилие в осъзнатия напредък е милиард пъти по-ефективно от принудителните усилия по дългия път без ускорение.

От урока по статия от ”Мир”, 27.01.2012

[70136]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако желанието идва от обществото, а светлината от Твореца, тогава какво изобщо зависи от мен?

Отговор: Аз – това е този, който организира всичко това. Иначе, къде ще бъде моето „Аз“, ако си остана такъв, какъвто ме е създал Твореца? „Аз“-ът на човека, не се намира вътре в него, а зависи от това, доколко той привлича, поглъща това, което е отвън.

Аз самият – не е моя „Аз“, а това, което е създадено от Твореца. А освен това, Той ми даде точка, чрез която, мога да привличам към себе си, да поглъщам желанията от обкръжението, а чрез обкръжението – от Твореца. И ако аз го направя чрез собствените си усилия, всичко това е мое.

Но трябва сам да получа това от обкръжението, а не просто да чакам кога обкръжението ще ми го осигури. Ако идвам на срещата на другарите и те се радват, плачат, пеят, танцуват –аз съм впечатлен от това. Но желанието ми е било дадено от Твореца, външното влияние на това желание е оказало обществото и в резултат, аз седя и плача с всички заедно или се радвам и смея. Но къде съм аз самият в това?

„Аз“ започва от там, където сам започвам да извличам вдъхновение – от всичко, с което обществото ми въздейства и което Творецът е направил за мен. Аз влияя на обществото, включвам се в него с това желание, което ми е дал Твореца и изведнъж разкривам там своето его – нежеланието да се съединя.

И сега ние разбираме каква помощ ни оказва нашия егоизъм. В края на краищата, ако не беше той, аз не бих могъл със сила да вървя срещу него и нищо не бих спечелил на своя сметка. Но когато вървя срещу егоизма си, опитвайки се да се съединя с другарите и да извлека от тях желание, вдъхновение, то колкото повече егоизмът ми се съпротивлява, а аз, независимо от това идвам в групата и търся – тогава това, което получа, ще се счита за мой духовен съсъд.

Довеждат ме в групата и Творецът чрез нея ми дава пробуждане. Това все още не е „аз“, колкото и да горя от желание за духовното, колкото и да плача. Това е все още само едно въздействие(1). Получил съм пробуждане свише, от Твореца, точката в сърцето и тя ме доведе в правилното обкръжение, където започвам да се впечатлявам от останалите.

Всичко, което правя в групата съгласно своето природно желание – е егоистично, заради използването на другите в мой интерес. Но ако сега, въз основа на всичко чуто, започна съответно да се отнасям към обкръжението (2), то тук ще почувствам своето съпротивляващо се его. Егоизмът се надига и просто не ми дава да напредна.

И макар да работя с желание, получено от обкръжението и от Твореца, но поради факта, че егоизма ми пречи, аз вървя против него и независимо от всичко се включвам в обществото, и всичко, което сега получавам от обкръжениети (3) се счита мое!

Егоизмът – това е моята „помощ против себе си“. Ако не беше той нямаше да имам възможност да проява своето „Аз“ и бих действал като марионетка, като кукла, която движат с ръка, намираща се вътре.

От урока по  книгата Зоар, 16.02.2012

[70088]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Развитие на егоизма - Няма коментари→

В процеса на хилядолетното ни развитие, към което ни е задължавала природата, сме развили достатъчно своя разум, чувства и аналитични способности, за да изградим сега, самостоятелно,  обкръжение, което ще ни развива нататък.

Всъщност, единственият свободен избор на човека по същество е да влезе в определено обкръжение и под негово въздействие да се оформи според това, което му диктува обкръжението. И ако ние по този начин използваме силата на обкръжението, ще можем да поправим своята природа.

Време е да престанем да бъдем слепи роби на егоизма си, без да забелязваме, накъде ни води той (въпреки, че ние дори виждаме, че не е към благоденствие, не и към сигурен и безопасен живот). Ние трябва да използваме този егоизъм, за да създадем около себе си добро обкръжение. И тогава, под негово влияние, егоистът ще се превърне в добър човек. Ние трябва да прилагаме за това всички съвременни технологични възможности, знания за околната среда и обществото, постижения на психологията, които са развити през последните сто години.

Ние нямаме нужда от нищо друго, освен изграждането на правилно обкръжение. Точно така, както избираме за децата си обкръжението от други деца и възпитатели, под чието ръководство те получават правилно възпитание, научават се как правилно да използват вътрешната си мотивация и качества – така ние можем да направим нещо подобно по отношение на всеки човек.

В крайна сметка, с основание развитието на съвременните технологии, икономика, търговия ни освобождава много време и усилия, които можем да насочим към създаване на ново обкръжение. Може би, 80% от всички хора, които могат да работят, в действителност, трябва да работят за създаването на такова обкръжение. И само 10-20% от работоспособното население на възраст от 20 до 60 години да трябва да бъде ангажирано в производството на необходимото за нашия живот.

Според изследванията, около 10% от населението на света са хора, които по природа са устроени така, че се стремят да помагат на ближния. Те създават различни благотворителни организации, помагат на бедните, посещават болниците, раздават безплатна храна на гладуващите, обикалят света да помагат на нуждаещите се. Броят на тези хора не е голям. Те са идеалисти, тяхната цел е да носят добро на другите, но това е също форма на егоизъм, който ги подтиква към подобни действия. Те са готови дори да жертват живота си за благото на обществото, за светлото бъдеще на човечеството.

Това обаче не е за тях, а за промяната във възпитанието на обикновения човек, за това, че всички хора трябва да преминат през една добра промяна и светът ще бъде различен. Всички тези огромни сили, които досега са насочени към масово унищожение, ние можем да освободим в полза на човека.

Единственият лек за това е системата за възпитание, която се състои от интегрално образование до определено ниво, а след това, поставяне на човека под въздействието на обкръжението, което е най-важното. Ние трябва да осигурим такова влияние на СМИ, на виртуалното обкръжение, на културата: театър, музика, филми, песни, книги, които да разказват за този нов свят. Нека да организираме такава система на възпитание за себе си, точно, както правим за децата си.

Нека се издигнем над себе си на по-висока, по – възрастна, сериозна степен, в сравнение с тази, на която сме днес и оттук ще градим въздействаща ни система. Човек трябва да знае предварително, че това трябва да се направи и че няма друга алтернатива: обкръжението трябва да му влияе, защото знаем, каква мощна сила се крие в него.

Човекът е постоянно под толкова мощно, всеобхватно„промиване на мозъка“, във всички възможни форми, каквито само обкръжаващия свят може да му повлияе. До такава степен, че аз свиквам с това, което виждам и чувам навсякъде, и го приемам като еталон, препоръчани ми примери. И за мен няма значение, че обкръжението го прави изкуствено – на мен то ми влияе истински.

Независимо от многото примери, от тези, които виждам, не съвпадат с желанията ми. Но както се казва: първо под камшика, а след това се наслаждавайте. Човек постепенно приема всички тези неща, защото навикът се превръща във втора природа, и той е готов да ги приеме в името на децата си, за безопасност, за добро бъдеще. Някак си, ние трябва да започнем да се подготвяме за нова форма на живот.

От 8-а беседа за новия живот, 05.01.2012

[69986]

Filed under: Възпитание на децата, Развитие на егоизма, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: В методиката на интегралното възпитание се отделя особено внимание на отношението между разума и чувствата. В егоистичния свят, поради голямото отчуждение между хората, желанията и мислите са скрити дълбоко в човека и често недостъпни за съзнанието му. Външно, като правило, той проявява негативните чувства: гняв, раздразнение, негодувание. Как правилно да включим чувствата, така че  да не затрудняват общуването между хората?

Отговор: Факт е, че в методиката на интегралното възпитание, на първо място се взема предвид, че чувствата и желанията са първични.

Те възникват у нас неизвестно откъде и как. Всички наши свойства на разума, мислите, са предназначени за осъществяването на тези чувства, да напълним себе си.

Основното ни желание – желанието за наслаждение. От кого, с какво, как – това вече е следствие. Наслаждаване! И затова целият ни ум се развива само според степента на нашите желанията и само за да им служи. Големите желания развиват голям ум в човека. Егоизмът, растящ от поколение на поколение и през целия живот на човека, развива неговия ум.

Ако вземем едно животно, няколко седмици след раждането му, неговото развитие практически спира. То вече притежава всички дадени му инстинкти и се приспособява към околната среда. Затова животното никога не греши. То знае как да се държи, как да се спасява, да взаимодейства с околната среда. Разумът и сетивата му инстинктивно се намират в равновесие. Тоест също: желанието е първично, а разумът – вторичен. Животното знае кое може да реализира в своите желания и кое не, и това съответно ограничава неговия разум.

При човека тук възниква голям проблем. Проблемът е в това, че неговият егоизъм, развивайки се, му дава такива желания, които той не е в състояние да изпълни. Ето защо, той се затваря, вглъбява се, ожесточава се, конкурира и т.н.

Ако се съпоставят неговото желание с всички други желания (той и обкръжаващата среда) така, че идеално да се допълват едно с друго, тогава няма да има никакви конфликти и разумът му би се разгърнал до безкрай.

Тъй като интегралното общество е общество на абсолютно включване на всички във всички, се оказва, че при това човек придобива желанията на цялата общност. Той разбира с какво живее цялото общество и съответно разумът му вече става не личен, а интегрален и той разсъждава въз основа на това. Той като че ли си слага очила за интегрално зрение за света и разбира, че аз и светът – това е едно цяло; каквото е добро за мен и за света – това е едно и също нещо.

В такова хармонично отношение между него и света не съществува, разбира се, никакво противоречие. Той може спокойно да се разкрие, без да се страхува от нищо и, съответно, разбира всичко, всичко вижда, чувства, активно участва във всяко действие, във всичко. В него изчезват изцяло всички причини да бъде недоволен, да се конкурира с някого и т.н.

Така че, трябва да доведем човека до това състояние, без да ограничаваме желанията му, мислите и разума му, и да действаме по съвсем различен начин – първоначално да дадем нагласа за това, че той се включва към другите, че се създава един вид общо желание.

Общност на всички желания – това е нещо ново, което ние създаваме. Създаваме системата „Адам“ – нашето общо желание и съответно с това – нашия общ разум. Възниква нещо интегрално над нас, в което ние съществуваме.

По този начин концентрираме вниманието си не на човека, а само на неговата посока, на включването му в тази общност – следваща степен от нашето развитие. Не го ограничаваме, той не чувства, че се намира под някакъв натиск. Той не трябва нищо да прикрива. Всъщност си остава такъв, какъвто е, а цялото му развитие е насочено към интегралността.

Хармонията между чувствата и разума се развиват според това, как той започва да усеща все по-голяма и по-голяма взаимосвързаност между себе си и останалите – това, което ни диктува съвременният свят, но за което още не сме готови.

Предполага се, интегралното възпитание да даде на човека такава настройка, че той да започне да чувства „ние“, общността, човечеството и да действа от тази гледна точка. Само тогава ще се почувства свободен. Именно тук се проявява неговата свобода на волята, свободата на поведението, но само тогава, когато бъде включен в това.

Ако излезе от това състояние, то отново пада в дребния си егоизъм и отново започват същите проблеми. С това природата ни помага, като ни показва, че само в интегралното може да се намери покой, а в изолацията – собствен затвор и липса на свобода.

От 9-а беседа за интегралното възпитание 15.12.2011

[69889]

Filed under: Възпитание на децата - Няма коментари→

Във всеки човек се развива лично възприятие на реалността в зависимост от корена на душата му, на нейната менталност и характер.

Има хора, които са по-склони към техническо развитие, а има и такива, които са с по-чувствителна наклонност, както в нашия свят има хуманитари и техничари. Едните отиват да изучават музика, другите техника, математика, архитектура и т.н.

Така е и в духовното. Има огромна разлика между тях. Защо един кабалист е писал в един стил, а другия в друг? Това произтича от характерните особености на човешката душа, всеки различно възприема духовния свят. По-късно те ще се допълнят един друг, но като цяло има голяма разлика между душите – много повече, отколкото разликите между хората в нашия свят.

Разбира се всеки възприема духовната реалност, с напредването и преминавайки махсом, всички достигат до прозрение. Но на един духовния свят се разкрива така, че той вижда общата картина и се занимава с образно постижение, а друг – повече с техническите умения на душата, и неговото възприятие на реалността – като на физик от нашия свят. Трети възприема духовното – като психолог в нашия свят, а четвърти – като прост работник.

В духовното има много по-богат ’’ асортимент’’ на видовете заетост на хората, отколкото в нашия свят – като проекция на единия свят върху другия.

От урока по книгата Зоар, 12.02.2012

[69522]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава ”Да доставиш удоволствие на Твореца”?  Та нали Творец – това е свойството отдаване? На кого тогава доставям удоволствие?

Отговор: Така ти си представяш своя свят: във вид на образи, по отношение на които може да се прави нещо, получавайки от тях ответна реакция. Ти не чувстваш, че зад всичките тези фигури стои Творецът, че всички те са само образи, персонажи, които Той оживява, представя ги пред теб в милиарди кадри.

Свойството отдаване – това е Даващия. И ти изграждаш отношението си към човека не по външността му, а по качествата му, по неговите свойства и същност. В очите ти той е съставен от множество детайли, но как се проектира всичко това: в плът или в някакъв образ? Опитай се да си представиш образа на човека “във въздуха“, а не в тяло. Извлечи от него всичко духовно – неговите желания, страсти и помисли – още повече, че те и без това не се намират в животинската плът. Абстрахирай се от тялото и се обърни към същността на човека.

А след това, по същия начин, се обърни към Твореца. Разликата между тях е в това, че същността на Твореца е съвършенна и всеобхватна, тя управлява всичко. Това е универсалната Сила на Природата, общия закон на Природата, нейния общ разум, който изцяло е добър и твори добро. Разумът е добър, а неговата производна Сила твори добро.

Не трябва да се объркваме с това, което се проявява пред погледа ни. Време е да преминем към същността на нещата. Тела няма, вечно в човека е неговата същност – с нея искам да установя връзка. Възможно е и тя да ми се представя като “привидение“, но в действителност тя е безкрайна. Всички наши същности – това са различни страни на Малхут на света на Безкрайността. Обединявайки се, всички те с една дума се “разпростират“ по нея и в случая я изграждат, създават поправения съсъд.

Не забравяй: на групата трябва да се гледа със вътрешно зрение.

От урока “Предисловие към Учението за Десетте Сфирот“, 14.02.2012

[69767]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Когато човек идва в науката кабала, той не разбира защо му трябва човечеството. Кабала казва, че над нашия свят действат сили, които го изобразяват в нашето възприятие. Ето защо ни се иска да отлетим някъде в неизвестността, към Твореца, към Неговата духовна система…

Съответно, човек възприема и учебния материал  лично, за своя сметка, без да изпитва желание да се обедини с другите. Това е първоначалното, много ограничено възприятие, с което всички ние започваме пътя си, като егоисти.

Само след няколко години, в резултат на въздействието на обкръжаващата светлина, осъзнавам, че действително трябва да се обединя с другарите и в тяхната вътрешна взаимовръзка да разкрия светлината. Ако мисля за себе си, светлината действа обратно: тя ми показва колко греша – и тогава виждам, че е необходимо да се обединя с групата. Там, в нейните дълбини, ще намеря висшия свят.

Това е една много голяма революция в съзнанието. Човек започва да осъзнава, че духовния свят не е просто някъде, а във връзката между хората, в място с абсолютно анти- егоистични координати.

Тогава възниква проблемът: как да докажа това на себе си, как да се приближа до правилното отношение. Това трябва да бъде толкова важно, че всичко друго да изглежда излишно. Отсега нататък аз се фокусирам само на групата, на обединението в нея. Само тя е пред очите ми и нищо повече. В крайна сметка, завися от това. Това е вторият етап.

И тогава започва третият етап, още по-труден, когато се оказва, че е необходимо да се провежда масово разпространение. „На какво основание? Та ние отиваме към Твореца. В началото исках да отида при Него сам, след това осъзнах, че е нужна група. Но защо изведнъж аз трябва да се занимавам с всички останали? Един милиард китайци, един милиард индийци, половин милиард южно-американци, половин милиард европейци, африканци… Какво общо имат те? Кой  за кого се грижи там? И защо трябва именно аз да се грижа?“

Тук обясняваме на човека, че той, групата и цялото човечество трябва да се обединят, за да се уподобим на Твореца. Още едно препятствие, с което той не е съгласен: „С другарите, с групите по света, ние имаме една цел, а с останалите – не“.

И това е вярно. В крайна сметка е казано: „Исраел, Тора и Творецът – са едно“. Аз – това е „Исраел“. Групата – е „Тора“, светлината, връщаща към Източника. И заедно отиваме към Твореца.

От друга страна, останалите 99% се намират долу и са привлечени от земните си наслаждения. Така че, защо са ни нужни?

В отговор, отново и отново ни обясняват, че ние сме преходно звено и трябва да станем „царство на свещенослужителите“, т.е. да обучим цялото човечество на това, какво е взаимно поръчителство, интегрално обединение. Тогава ще присъединим масите към себе си, като АХАП към Галгалта ве-Ейнаим (Г“Е), и ще обединим всички хора с Твореца в десет сфирот.

Много е трудно да се обясни това на другарите по група. А нали точно в групата се намира полето на нашата дейност, тук е източника на всичко и тук ние разкриваме всичко. Тук се показват кръговете: АХАП, ние, Творецът – всичко е вътре, всичко завършва в групата, в един съсъд, изтъкан от единството на точките в нашите сърца. Една част идва отдолу, друга част – свише.

Нашите групи не разбират и не искат да преминат към програма на поръчителство за масите. На човек му е много трудно да разреши за себе си тази противоположност, да види как различни неща се съединяват в едно. Но постепенно всичко ще се оправи…

От урока по „Предисловие към Учението за Десетте Сфирот““, 14.02.2012

[69764]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→

За да станем подобни на Висшата светлина, имаме известен пример: трябва да се учим с намерение, за да ни подейства светлината, и в нас да възникне това желание, вътрешното устремяване, вътрешния порив – повече нищо не трябва.

Струва ни се, че това е много просто, тъй като всичко вече се намира пред нас. Даже по земните мерки е ясно, че човек който  обича нещо или някого , стреми се към нещо или към някого – желае да отдава. Това го препълва, като любовта на майката към своето дете. Вижте колко е щастлива, че в нейните ръце е това малко създание – това я поглъща цялата. Нищо друго не й трябва  – само любовта към него я изпълва цялата.

Щом имаме такива примери в нашия живот, защо ни е толкова трудно да изпълним това условие на отдаване и любов – духовно? То трябва да е насочено навън от нас , а не към нас, не за нас. Ето това е проблемът.

Затова, за да формираме в себе си движение напред, навън от себе си , ни е нужна определена тренировка, определени навици, които можем да придобием, само ако се опитаме да се обединим помежду си.

Но опитите да се обединим ни довеждат до разочарование, защото ние се опитваме да го постигнем сами. Неведнъж  сме се опитвали да направим това, и разбира се, нищо не се получаваше.

В резултат, след многократни, самостоятелни опити да се обединим: ” Къде е нашата взаимна отговорност, взаимното отдаване, взаимното поръчителство? Къде ни е духовния съсъд?” –и т.н., започваме да усещаме, че тук нищо не може да ни помогне. Вдигаме ръце, предаваме се, и ни остава единствената надежда – ако отгоре дойде светлината и ни поправи.

Но светлината не идва – не идва защото ние не я викаме, не я молим. Ние молим, всъщност, за напълване. А можем да се доближим до светлината, само ако се опитаме да се обединим помежду си. Когато започнем да извършваме помежду си действия за обединяване и обезателно по равно, защото любов и взаимно отдаване може да има само между равни, тогава ще усетим вътре в нашето обединение, вътре в нашия кръг, че не ни достига Висша помощ.  Всъщност, точно Тя не ни достига.

Днес просто си спомняме, че има още нещо, което може да ни помогне. Аз чувствам по време на урока по своите ученици, че те изведнъж започват да си спомнят: Ах, да!  Необходим ни е още и Твореца! Ние сами не можем нищо. Трябва да отдаваме, а не да получаваме, да не чакаме, кога при теб ще дойде нещо, а да се устремяваме към отдаване и да приложим към това определен опит…Правилни опити за достигане до отдаване може да се получат само вътре в групата.

Групата може да бъде виртуална, може да бъде физическа – това е без значение. Но всичко трябва да бъде построено на връзката с другарите. Не трябва да изпускаме този момент. Сега всичките ни лични движения са насочени навътре в себе си. Струва ни се, че те се движат от нас към другите, но това не е вярно, съвсем не е реално, защото се осъществява егоистично.

Само ако аз, заедно с другарите започна да се устремявам във взаимно поръчителство към нашия общ център, към общата цел, опитвайки се да се организирам, за да се появи във всички едно общо желание, едно общо устремяване, една обща молитва, тогава вътре в себе си ще открием, че там ”седи” Висшата сила, Творецът. Гледайки Го, ние трябва да направим така, сякаш у нас съществува едно единно желание към Него, едно единно устремяване, една обща молба и изискване и всички ние заедно, като един, се устремяваме към Него със сериозно изискване.

Творецът чака, той желае това изискване. Именно то Го принуждава да ни даде помощ във вид на специална сила за отдаване и любов, т.е. да се засели в нас. Той нищо не дава и никъде не остава. Той изпълва всичко, затова Той трябва просто да се прояви в нас. Такова Негово проявяване в нас се нарича разкриване на Висшата светлина – силата наотдаване, на любовта, на Висшето стъпало.

Трябва всички заедно да изискваме това. Постоянно да изискваме и да изискваме, но заедно, относно нашия център т.е. нашето единно желание в което откриваме необходимостта от Твореца.

Тогава ще видим, че всичко, което сме правили по-рано, е било само  за да достигнем до състоянието, когато всички заедно ще се обединим в общо изискване за разкриването Му пред нас, и че само разкриване свойството на любовта и отдаването ще ни спаси.

От виртуалния урок, 29.01.2012

[69629]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Творецът се отнася към творението с абсолютно добро и пълно отдаване и ако творението почувства такова отношение, то няма да има каквато и да е възможност да направи нещо за себе си – към това няма какво да се добави. Това ще го покори и ще го успокои.

Поради това съществува система за скриване, криеща добрата и носеща благо светлина и отслабваща я до такава степен, която позволява на човек да има свобода на избора. И тогава абсолютната любов, доброто отношение не парализират творението, а му дават възможност да добави свое отношение и своя работа.

Ако светлината се разкриеше в цялата си мощ, извършваща изключително добро и благо, у човека нямаше да остане нито едно желание и той нямаше да може да извърши нито едно движение и по някакъв начин да промени себе си. Тогава той нямаше изобщо да усеща себе си и своето съществуване.

Ето защо, ние действаме вътре в скритието – това е първата грижа на Твореца към творението – да скрие себе си, за да даде на творението целият свят на Безкрайността. Благодарение на това, че светлината е скрита, човекът може да придобие света на Безкрайността и да стане негов стопанин, управляващ, напълващ и съзидаващ. По този начин човек също достига до такова ниво на съвършенство, което от негова страна се нарича „добър и носещ благо“ на Твореца.

И всичко това, защото съществувало скритие на абсолютната любов, която идва от Твореца към творението. До степен, доколко човек е способен да издържи тази абсолютна любов, предварително подготвяйки се така, че разкриването на любовта да не го зашемети – тази любов се отваря.

Всичко това – само за разкриване на любовта… Въпреки че съществуват много духовни степени и много различни състояния, в действителност е само едно разкриване – на мрака и светлината – и всичко е проява на абсолютната любов, с която се започва и завършва творението. А всички други състояния съществуват само заради нейното разкриване.

На всяко стъпало на стълбата, човек трябва до известна степен да разкрие тази абсолютна любов, според своите съсъди – желания, защото няма никакви споразумения в света на Безкрайността или някакъв друг свят, степен, състояние. Всичко се измерва единствено от желанията на творението.

Ето защо, ако човек достигне макар и най-малкото, но цялостно напълване, то ще му изглежда като света на Безкрайността – тъй като тя става неговия свят. А издигайки се на следващата степен , той вижда, че предишното състояние е било малко, а настоящото отново му изглежда целия свят. Когато достигне до края, му изглежда като да се намира в света на Безкрайността и няма какво да добави, тъй като е постигнал абсолютната любов на тази степен. Но трябва да види в какво тази любов все още е несъвършена.

Съществува понятието три линии, разделяне на глава, тяло и крайници на духовния парцуф, заради когото не всички желания се включват във връзката на Твореца с творението, остават си все още истински желания за получаване (АХА“П де-ерида), „каменно сърце“ (лев аевен). Тоест, ясно е ,че все още не достигната съвършенната любов. Въпреки това, част от нея се усеща в края на всяка степен.

Всъщност, творението трябва през цялото време да работи, „отдалечавайки се от злото и вършейки добро“. Да прави добро означава, да се старае да изпълнява най-тежката работа, да търси, къде къде може да добави любов. Това е най-трудното, защото тук е необходимо да се работи директно с желанията.

Всяка степен има своите проблеми, своя работа и свои резултати. Но си заслужава винаги да помним, че всички състояния, през които преминаваме в нашия материален и духовен живот, се базират на абсолютната любов на Твореца, както и необходимостта да я разкрива пред нас в пълен размер.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 13.02.2012

[69646]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→