Същността на световната криза се състои в това, че човечеството е „заседнало”, „затънало” в природата и не знае как да продължи да съществува. Природата обърна към нас суровата си страна, застрашени сме от кризи в различни области и нямаме отговор на това предизвикателство.

От една страна сме се развивали в своята природа и сме стигнали до напълно закономерен край. Ако имахме възможност да върнем времето назад с няколко века, отново щяхме да тръгнем по същия път.

Защото нашата същност е такава – растящо егоистично желание с всички негови производни. Научно техническият прогрес, промишлеността, културата, възпитанието, човешкото общество – всички те са естествени следствия от егоизма и нищо не може да се направи с тях.

До този момент сме се развивали според указанията на нашата природа. Как да й повлияем и поправим сега, за да можем да променим посоката? Случвало ли се е в историята нещо подобно? Никога. В най-добрия случай можем да разгледаме резултатите от своето развитие – добри или лоши в зависимост от гледната точка на наблюдателя. А през това време влакът пътува все по-надалеч и възможно ли е наистина да нямаме друг изход?

Научните изследвания на явленията, съпровождащи кризата, са полезно нещо – но какво от това? Ние гледаме през прозореца на влака прелитащия пейзаж: в началото той блести с различни цветове, небето е ясно, зелените простори за залети от слънчева светлина. Но после цветовете започват да избледняват, зеленината все по-често бива заменена от пясък, сметища, мръсотия, отточни канали, слънцето се скрива зад дим и смог… Можем ли да направим нещо или влакът ще пропътува този път докрая? Или ще пуснем завесата на прозореца – и да става каквото ще?

Тук има много въпросителни, но науката кабала изобщо не обсъжда този маршрут и къде ще ни отведе той. Тя се занимава с корена на проблема – ние пътуваме във влака на своя егоизъм, който постоянно расте.

Само по себе си развитието е нещо необходимо, но ще го насочим ли в друга посока? Нека да се откажем от егоистичния път, по който не можем да намерим съгласие за нищо и причиняваме на себе си и на природата толкова вреди. Тъй като всеки мисли само за себе си, неизбежно разрушаваме живота си и заобикалящата ни среда.

Какво ще стане, ако вместо това се обединим чрез любовта? Бихме ли се отнасяли тогава по друг начин към природата, към обкръжението? Бихме ли изцеждали богатствата на земята? Щяхме ли да използваме без мярка течните горива? Бихме ли изхвърляли храна, когато милиарди хора гладуват? Щяхме ли да раждаме по едно дете тук и по десет – там? Бихме ли успели да постигнем някакво равновесие?

А може би нямаше да ни се наложи да търсим баланса помежду ни? Може би самото отношение на човека към човека и към света като цяло би поправило този свят? И тогава може би щеше да се промени самият влак – вече по друг начин щеше да пътува напред? Поправяйки своето отношение, ние бихме обезпечили изобилието на природните ресурси, реколтата, за да има за всички в изобилие?

Във вестника „Народ” Баал а-Сулам пише: „Нашето земно кълбо е достатъчно богато, за да ни изхрани всички. Така че защо ни е тази трагична война за оцеляване, която усложнява нашия живот от поколение на поколение?”

Само ако можехме да постигнем единство, взаимно участие, любов – всеки щеше да има достатъчно от всичко. Защото тогава висшата светлина щеше да напълва нашите потребности. Самата природа щеще да се промени отвътре.

От урока на тема „Проблемите на света. Пренаселването”, 18.05.2011

[43407]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment →