Въпрос: Какво е това „отдаване”?

Отговор: Отдаване се нарича ред от действия, когато ти напълно отменяш своите желания и мнения, проникваш се от желанията на другия човек, а след това включваш всичките си възможности, за да изпълниш/напълниш неговите желания.

Да допуснем, че ти искаш да си купиш нов i-phone, а майка ти не разбира защо трябва да похарчи толкова пари за поредната ”играчка”. Ти започваш да ѝ доказваш колко хубав телефон е това, колко много операции има: интернет, видео, фото…

Всъщност, ти искаш тя да вникне в твоите желания, да усети как ти ще се възхитиш от новата ”играчка”. Ти искаш твоето желание да имаш телефона да стане нейно, тя да се запали от твоето желание, да ти го купи и подари, като майка на любящия си син. Това се нарича ”любов към ближния”.

Така и аз трябва да усетя желанието на другаря си и да усетя, че съм задължен да го напълня с всичките си възможности, преди да напълня своите желания. Сякаш нямам мои лични желания!

От урока по статията “Предисловие към Паним Меирот”, 24.06.2011

[46490]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какво не ни достига, за да видим, че всички проблеми и удари в този живот на практика са посланици на Твореца?

Отговор: Необходимо ни е мнението на обкръжението, общественото въздействие. Нужно е да се съчетават двете противоположности: от една страна, много силно да се страхувам, а от другата – да съм голям герой, едновременно да бъда и много наивен, и много умен – в зависимост от онова, за което става дума.

А ние обикновено се объркваме между тези два случая. И там, където е необходимо да бъдем наивни и да склоним своята глава, да се доверим, ние се правим на умни – и се гордеем с това. И обратно, правим глупости там, където трябва да сме умни. Това отнема много сили и време, докато човек не се оправи.

Случва се, за малка грешка в някой момент или за няколко дни, да трябва после дълго да се разплащаме с 10 или 20 години работа!

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 26.06.2011

[46511]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какво става „зад кулисите“ на действията ми, когато, по време на четенето на книгата „Зоар“, непрекъснато полагам усилия да задържа намерението, но те ми се струват безмислени.

Отговор: От твоите усилия зависят свойствата ти за възприятие, твоята чувстивтелност, и тогава разкриваш. Всичко е пред теб, но само недостатъкът на твоята чувствителност не ти позволява да разкриеш системата на връзка между душите, за която разказва „Зоар“. Твоите усилия, твоята молитва изграждат инструментите на възприятието в теб, за да я почувстваш.

Въпрос: Всеки път се старая да изграждам намерението наново, но ми се струва, че полагам същите усилия и чувствам същото като преди седмица – като че ли нищо не се променя…

Отговор: Да предположим, че се намирам в средата на музиканти. Виждам по тях, как те слушат всеки звук, различават тяхното съчетаване, доколкото е важно това за тях. Гледам ги и се уча от тях, как да се отнасям към звуците. Тогава, в резултат от своите усилия, ставам по-чувствителен и започвам да ги различавам.

След това задавам въпроси на музикантите и те ми обясняват, но аз не разбирам обясненията им. „Четвъртина“, „петина“, „глисандо”, „форте“ – тези думи нищо не ми говорят, също както са неразбираеми термините в книгата „Зоар“.

Но искам да ги узная! И затова се старая да стана по-чувствителен към това, да усетя. И тогава, тъй като сме в специална система, според моите усилия, моето желание, моя стремеж – започвам да чувствам. Така се развива детето: то иска да стане голямо, през цялото време играе неуморно, изследва всичко наоколо.

Ние се чудим: как тези деца могат да гледат едно и също анимационно филмче или да слушат една и съща приказка хиляди пъти? Това за нас е хиляди пъти, защото вече не се развиваме. А детето живее в тази приказка. Днес то слуша за Червената Шапчица – и за него това е съвсем нов разказ, не такъв като вчера. Ти го гледаш: „Добре, ще му разкажа, нека поседи тихо, да се успокои, да получи удоволствие…”. Но то чува тази приказка всеки път по новому! И въпреки че я знае наизуст, като я повтаря заедно с теб, я преживява отново. Като да кажем, че трябва да ядеш днес, въпреки че си ял вчера. Така и то!

Затова цялата ни работа е в развиване на чувствителността, за да придобием нови качества на възприятие.

От урок по Книгата „Зоар“, 23.06.2011

[46235]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→

Когато човек започне да се развива от животинско ниво към човешко, в него постепенно все повече се разкрива егоизма и той се стреми да прави всичко в своя полза, докато не разруши всичко наоколо: своето естествено обкръжение в човешкото общество и материаланата среда. Защото желанието за получаване зарди себе си не се спира пред нищо и ни тласка да вземем всичко, самоубийствено ни принуждава да осъзнаем злото.

В крайна сметка, той открива, че почти убива самия себе си, и е принуден да осъзнае своето зло. И когато се запита, в какво е смисълът на този живот, тогава му се разкрива методиката на кабала, за сметка на която, той започва да разбира малко, помалко, че трябва да промени намерението си от себе си – към обкръжението и към този, който е създал за него цялото това мироздание и него самия, т.е. Твореца.

Работата върху промяна на намерението се нарича духовна работа или „работа за Твореца”. Тя трябва да промени човека така, че всички негови действия, мисли, желания да го повдигнат на по-високо ниво. Така той се издига над всякакъв личен интерес, над всичко с което се е родил и към което е свикнал, и отива към състояние, което дори не може да си представи.

И така е длъжен да се предаде на другите, да започне работа на чуждо поле без да оставя за себе си нищо. Всичките му сили, способности, намерения, свойства – всичко е отправено в полза на ближния и само изхождайки от тези желания се обръща към себе си и започва да използва себе си като средство за служене, за напълване, за благо на другите.

Това скъсване с егоистичните разчети трябва да бъде абсолютно – това, което се нарича „над знанието”. Но това скъсване е осъзнато, разбираемо, активно, действено, с използване на всички сили. Ние не просто отрязваме от себе си предишното, а обръщаме в обратна страна всички тези средства, които са в нас, ясно разбирайки как може да ги използваме заради себе си, т.е. осъзнаваме „лявата линия’, клипа във всяко състояние.

От самата дълбина на егоистичните желания, жестоки и изискващи, виждайки как може да ги разиграем в своя полза и в ущърб на ближния, ако може да използваме за себе си цялото мироздание, с всички сили и възможности, с които се представяме в лявата линия и да ги обърнем в „дясна линия”. И доколкото аз мога да обърна това в „дясно” – това се обръща в моя „средна линия”.

Това е особена, много висока работа, в която човек чувства всичките си природни свойства, които Творецът е създал в него, в цялата им дълбочина и взаимовръзки. А работата завършва с това, че той постига цялото зло, заключено в егоистичната му природа и стъпало по стъпало, постепенно, го превръща в отдаване.

Целият този процес се нарича „работа в навечерието на събота”. Навечерието на събота – това е цялото поправяне. После човек идва в състояние, наречено „събота”, в което природата му се превръща в отдаваща.

Тук действа условието: „Този, който не е работил в навечерието на събота, няма да яде в събота”, т.е трябва да постигне „вкус”, да вкуси цялата светлина, цялото наслаждение, което се разкрива от сливането с Твореца. Това наслаждение се разкрива в желанията, които той е подготвил – без това не може да се постигне вкуса. Затова цялата наша работа е в това да си подготвим духовните съсъди.

От урока по статията на Рабаш, 22.06.2011

[46119]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

“Учение за Десетте Сфирот”, ч.1, “Въпроси и отговори за смисъла на термините”.

Въпрос 16: Какво е това време?

Времето – това е определен сбор от етапи, произтичащи един от друг и следващи един след друг по веригата на причините и следствията, като например дни, месеци и години.

Няма време – има само усещане за изменение, което поражда в нас чувството за протичане на времето. В духовното това е очевидно, а в материалния свят е замаскирано, защото в него се смесват много явления, следствия, изменения, които като че ли нямат пряка връзка с духовното, т.е. не зависят от нашите усилия и напредък.

И затова в материалния свят времето не е живо и тече «механично», независимо от вътрешните изменения в човека.

А в духовния свят времето е вътрешно усещане за иамененията, ставащи в човека. И затова материалното и духовното време са две абсолютно различни понятия. Духовното време може да тече бързо или бавно, да се свива и разтегля, в зависимост от количеството изменения, ставащи в човека.

В материалния свят времето зависи от точката, в която се намираме. Ако се преместим в някое друго пространство, там времето ще бъде друго.

От урока по “Учение за десетте Сфирот”, 20.06.2011

[46409]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Баал а-Сулам, „Свобода на волята”: „Когато се удостоили с пълното сливане с Твореца, техният съсъд за получаване бил напълно опустошен. Те нямали никаква собственост и били слети с Твореца чрез подобие на свойствата. А това означава, че нямали никакво желание да придобият нещо за самите себе си, освен в степента, в която да доставят удоволствие на Твореца.” 

Какво е условието за получаване на Тора, на кабалистичната методика? Условието е следното: не желая нищо за себе си, искам само да съществувам, а над това – да постигна единство, отдаване на ближния. Ако в човека вече живее такъв стремеж, значи той се приближава към получаването на Тора.

При това, всеки се чувства като стоящ пред планината Синай, за да получи методиката за поправяне. Получавайки я, той ще разбере какво да прави със самия себе си, как да се поправи, как да се обедини и как да действа. Ще види в себе си египтяните и народа на Исраел, жените и децата, птиците и животните. Всички тези свойства се намират в човека и той желае да ги поправи на отдаване.

Отдаване на кого? Човекът иска да ги спои в едно, за да извърши отдаване на Твореца – с други думи, да направи от тях особен съсъд, в който ще се разкрие висшата светлина.

От урока по статията „Свобода на волята”, 24.06.2011

[46356]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - No Comments→

По какво се различават възприятията на новороденото, детето, подрастващия, или на възрастния човек? Защото всички те се намират в един и същи свят – както ние с вас, и го виждат пред себе си. Но доколко всеки от тях разкрива този свят, зависи от неговото развитие, и в същата степен, той самостоятелно участва в неговия живот. И светът се отнася към него, в съответствие с развитието му.

Да речем, от една до десет години, детето се смята още за малко и внася своя принос според силите си, съгласно своето усещане и разбиране. А цялата разлика между детското възприятие и това на възрастния, се „покрива” от обкръжението – при това, в двата смисъла на тази дума: и скривайки от детето онова, което то не може засега правилно да разбере, и компенсирайки това, което то не е способно само да направи. Излиза, че детето получава от света всичко, което засега не може да спечели само.

И точно същото се случва с нас в духовната работа. Ние стоим срещу Твореца, висшата светлина, намираща се в абсолютен покой, освен която няма нищо друго. Но засега съществува скриване, пречещо на светлината, която не сме способни да разкрием, и допълващо недостатъците от нашата работа.

И кога вече може да се смята, че човек се намира в състоянието „ло лишма” (заради себе си), от което стига до „лишма”, до отдаването? Само тогава, когато чувства, че безусловно се намира срещу Твореца, но между тях стои някаква картина на реалността. Тя се рисува от неговите свойства, усещания – това е въображаем свят, струващ му се реален: другарите, групата, всичко наоколо – онова, което засега отделя човека от простата висша светлина, е свойството отдаване и абсолютната любов.

Защото засега, той не притежава такива свойства, а прави разчети и се държи в съответствие със своето развитие. Но вече има усещане и правилно разбиране, че стои срещу Твореца, че е отделен от Него с картината на този свят, чрез която той работи с Твореца. Тази картина на реалността, всъщност се състои от всички негови непоправени свойства, които буквално като „коси” го скриват и защитават (компенсират).

Защото, ако всичко беше разкрито пред него, разбира се не би могъл да встъпи в правилни отношения с Твореца.

Така трябва да разглеждаме състоянието си. Само от такова състояние „ло лишма”, когато сме убедени, че съществува „лишма” (отдаване), но не се намираме в нея, тогава постепенно ще можем да преминем към лишма, ако постоянно и настойчиво се опитваме да разкрием Твореца и всички събития разглеждаме като възможност, дадена ни свише, за да поправим състоянието си „ло лишма” и да постигнем ”лишма”.

От урок по статия на Рабаш, 19.06.2011

[45795]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос:  Външното общество постоянно ме заплашва с унижение, с причиняване на вреда на моето Аз. Непрекъснато чувствайки поставения на гърлото ми нож, не мога да се спра в своя материален бяг. Защо в групата не се случва същото?

Отговор: Действително, има ситуации, когато човек иска да го бодне някакъв външен дразнител, защото не е в състояние сам да се събуди. Но това е неправилен подход. Само ако човек е неспособен сам да организира това „дразнене” чрез групата и книгите, наистина ще почувства ножа в гърлото си. Но ако е способен на това, ще му дадат време – още малко, и още. Разбира се, и групата е задължена да поеме пробуждаща роля и да се погрижи за човека.

Като цяло се развиваме по два начина: или чрез страдания, или чрез силата на Твореца. Това зависи от взаимовръзката между мен и групата: колко влагам в нея и колко получавам от нея в отговор.

Необходимо е от другарите да получа поръчителство и увереност. Всъщност, в групата трябва да се чувствам като бебе в ръцете на майката. Нима има в света по-надеждно място? Детето се успокоява в майчините ръце, но не иска в люлката, не иска нищо – само да остане там, където по принцип няма беди.

Такава взаимна преданост е естествена, както за детето, така и за майката. Задължава ги природата, а ние трябва да стигнем до това над своята природа. Представи си групата, като бебе в твоите ръце и ти като бебе в ръцете на групата.

От урок по статията „Свобода на волята”, 24.06.2011

[46347]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Рабаш пише, че човек трябва да вярва. Какъв смисъл влага той в думата „вяра”?

Отговор: Думите, които срещаме в кабалистичните текстове, автоматично възприемаме в техния общоприет, обичаен за нас смисъл. От една страна, това много ни обърква. А от друга – трябва да разберем, че всичко това не е случайно – просто сега е необходимо да си изясним духовното значение на тези думи.

А всяко противоречие и объркване между, да речем, тълкуването на думата „вяра” в нейния обичаен за нас смисъл, приет в този свят, и нейния духовен смисъл възниква, защото в нас все още липсва вътрешното усещане. Тъй като в мига, в който в мен се появи духовно усещане, то тази дума вече не ме обърква.

Например, мога хиляди пъти да чувам думата „солен”, но докато сам не опитам, няма да мога да разбера какво означава. Моето знание идва от усещането. Защото желанието за наслаждение трябва да почувства вкуса на напълването, а дотогава, в него винаги ще възниква объркване.

Въпрос: Защо има хора, които са готови веднага да повярват на онова, което им се говори?

Отговор: Такова е развитието на човека на неживото, растително или животинско ниво. Когато постигне човешкото ниво, тогава вече трябва да се развива самостоятелно.

Всяко негово предишно състояние се отменя. Ако по-рано е вярвал на всякакви измислици, вярвания, религии, то сега сякаш е празен. И когато си намери учител, тогава не вярва дори и на него. На групата, на книгите – също не вярва. Те му казват, че са ги написали мъдреци – но какво от това?

Човек престава да вярва сляпо, както е било по-рано. И как иначе да е? Той трябва да напредва с вярата на мъдреците – над знанието. Това означава, че човек нищо не приема на вяра просто така, а е задължен да провери написаното от кабалистите.

Но за тази цел, е необходимо да изпълни няколко условия: да открие книгите, да се включи в група, да провери нейните принципи, да си изясни доколко са реални, доколко се основават на силите, законите и свойствата на Природата. Цялата тази проверка, човек извършва за да намери втората природа, която досега е била скрита от него.

Въпрос: Но в този случай той напредва чрез знание. А къде е тук „над знанието”?

Отговор: Вярно е. А над знанието – това е, когато човек приема всички тези условия и ги реализира върху себе си. С други думи, всички свои съмнения, обърквания, пречки, той възприема като средство, като основа за духовното си развитие.

Всяка духовна работа на човека се извършва по-високо от знанието, но всеки път, всички тези условия, той изяснява вътре в знанието. А иначе, кое ще се нарече напредване?

От урок по статия на Рабаш, 25.03.2011

[45718]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Световен конгрес в Москва, урок N:2

Въпрос: Жените имат много различни желания. Как да разкрия и да отделя желанието към духовното така, че то да стои над всички останали желания?

Отговор: По принцип, това е общ въпрос – не само женски, но и мъжки. Във всички нас има огромно количество желания. Как да отделиш желанието към духовното, за да бъде то преобладаващо?

Това е възможно само в този случай, когато се намирам в подходяща среда, която ме въодушевява и изгражда в мен правилна ценностна система. Аз се въодушевявам от другите, завиждам им. Завистта е хубаво качество, защото няма лоши качества – важно е правилно да ги използваш.

Ако използвам правилно завистта, ако се стремя да възприема това, което мисли общата женска група, да се присъединя към тях, да приема от тях стремежа, ценността на духовното над всичко останало, то в крайна сметка получавам усилване на желанието си.

От 2-рия урок на конгреса в Москва, 10.06.2011

[45634]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовността на жената, Конгреси и събития - No Comments→

Световен конгрес в Москва, урок N:2

Въпрос: Какво означава да бъда прозрачен за светлината и да й позволя да мине през мен?

Отговор: Това означава да си подобен на светлината – тогава тя ще мине през теб без всякакви пречки. Така е, защото ти се явяваш неин проводник. Не просто ставаш прозрачен, за да мине през теб без пречки – ти участваш в нейното преминаване през теб.

Ние оставаме в егоизма си, който е просветлял дотолкова, че пропуска през себе си цялата светлина. Тази светлина преминава и излиза от теб още по-силна, предавайки се по-нататък на останалите.

Допускаме, че на входа, силата на светлината е била „Р1”, а силата на твоя егоизъм – „Е”. Тогава „Р1”, умножено по „Е” – това е и силата на светлината „Р2”, която излиза от теб.

Ти се явяваш усилвател на светлината по нейния път.

От 2-рия урок на конгреса в Москва, 10.06.2011

[45591]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовността на жената, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: От една страна, цялата ни работа се състои в използването на връзките между човека и ближния му. От друга страна – поправянето идва от книгата „Зоар”. Как да съвместим двете неща?

Отговор: Поправянето става от светлината, скрита в текстовете на кабалистите – ако искаме да стигнем до усещането, до разбирането на онази реалност, за която разказват кабалистите, за да може всичко онова, описано в тези текстове да се въплъти в нас. Ние искаме да бъдем в същата система на отношения помежду ни.

Става дума за връзката между всички души – до такава степен, че да постигнем единството, единната система – Махлут на Безкрайността. Ако се стремим да постигнем такова единство във „възлюби ближния като самия себе си”, ако аз искам това, то книгата говори за мен. И тогава получавам от нея силата на поправянето и постепенно напредвам чрез четенето.

Всъщност, в самата книга няма нищо. Но четейки я, стремейки се да бъда в тази единна система, предизвиквам върху себе си въздействието на силата на полето, което наистина се намира в Малхут на Безкрайността – и така я постигам.

От урока по книгата „Зоар”, 20.06.2011

[45887]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - No Comments→

Мнение. Ник Бостром (PhD, Oxford University): Благодарение на ускорения технологичен прогрес, човечеството бързо се приближава до критичната точка в своето развитие.

Сега извършваме действия, които никога преди не са били извършвани на Земята. Ако природните фактори не са могли да унищожат човешкия вид в течение на стотици хиляди години, то тези фактори ще ни сразят в близките сто години.

Парадоксът се състои в това, че без технологииите, нашите шансове да избегнем глобалните рискове ще бъдат нулеви, а с технологиите имаме малък шанс да избегнем измирането, въпреки че най-големите рискове се създават именно от самите технологии.

Основният фактор, който води до нарастване на рисковете е несъответствието на развитието на човечеството в морално-етичен план и ръста на могъществото на неговите технологии.

За да се намалят рисковете от техногенна катастрофа е необходимо:

– Да се повдигне въпроса за проблемите на рисковете като опасност за нашето съществуване.

– Да се създаде структура за съвместни международни действия.

– Да се запази готовността за превантивно действие като последно средство.

– Да се регулира скоростта на развитието на технологиите.

– Да се развиват програми, насочени към намаляване на конкретните опасности за нашето съществуване.

Реплика: Развиваните от нас технологии се явяват следствие  от нашето егоистично отношение към заобикалящото ни общество и природа. Именно нашето равновесието с природата, би ни довело до разумно използване на технологиите. Но за тази цел е необходимо предварително да изменим природата на човека. А това е възможно само с помощта на същата сила, която ни е създала такива: „Аз създадох злото начало и създадох методика за неговото поправяне”.

[44279]

Filed under: Криза, глобализация - No Comments→

Баал Сулам, ”Свобода на волята”: Казано е: ”изсечено е на скрижалите”. Чети не ”изсечено” (харут), а ”свобода” (херут) – свобода от ангела на смъртта.

Казано е ”Аз създадох злото начало и създадох Тора като подправка”. Какво всъщност е „Тора”? Това е инструмент, в който е заключена светлината, възвръщаща ни към Източника.

По такъв начин, ние можем да привличаме висша светлина, и тя ни възвръща към Източника, за да обърнем злото начало в добро. С това, от желанието за получаване, което се нарича ”ангел на смъртта“, ние преминаваме към желание за отдаване, наречено ”ангел на живота”. Това е и да се освободиш от ”ангела на смъртта”.

Защото в своето желание за получаване ние можем да усещаме само този свят и нищо повече – това е животинското съществуване. Ние живеем, страдаме и накрая умираме. Ние дори не можем да си представим, колко ниско и оскъдно е това битие.

Докато ние не постигнем отдаване, целият ни живот тук е бягство от страданията, заради някакви мизерни удоволствия, които нямат място в духовното. Най-малката духовна степен е с милиард пъти по-голяма, по-пълна, целеустремена, отколкото всичките наслаждения на нашия свят във всички времена. Това е невъзможно да си го представиш.

За да задържиш толкова голямо духовно наслаждение трябва да приготвиш съд с намерение за отдаване. Каквото и да правим, само със свойството за отдаване ние ще можем да се издигнем над ”ангела на смъртта”.

От урока по статията “Свобода на волята”, 24.06.2011

[46362]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - No Comments→

Науката кабала – е средство, позволяващо ни да се издигнем от ниво животно на стъпало Човек. Ако не използваме това средство за промяна на своята егоистична природа, то ще си останем животни, както е казано: ”всички те са подобни на животните”.

Защото, в такъв случай, ние се развиваме само вътре в своето его, ние няма с какво да го поправим и да се издигнем от получаващите желания в отдаващи. И тогава усещаме само този свят, живеем и умираме като животните.

Тогава как на стъпалото на човека аз ставам подобен на Твореца (човек/Адам – от думата едоме – подобен). С помощта на средството, наречено ”светлина възвръщаща към Източника”, който аз притеглям към себе си, четейки кабалистическите текстове, и специалната книга „Зоар” – най-силният източник на скритата висша светлина, аз мога да поправя себе си и да се издигна от егоистичната природа към алтруистична, към отдаване и любов към ближния.

Тогава, вместо желанието да използвам ближния, аз му отдавам, а вместо ненавист, усещам любов към него. В зависимост от това, как използвам тази природа, аз започвам да разкривам висшата сила вътре в моите алтруистични желания, в моите свойства за отдаване и любов. Аз усещам онова, което напълва моите нови свойства – и това се нарича висша светлина или Творец.

Но всичко това се постига със силата на отдаването. Как да я достигнем? Затова, още преди нашия свят (най-ниското ниво на света Асия, наричан ”този свят”) да е бил създаден, създаденото от Твореца творение, наричано обща душа Адам (Човек), се разрушило на много части. И сега, за да привлекат светлина, тези части трябва да се съединят помежду си в предишното си състояние, преди разрушаването, когато ги е напълвала висшата светлина.

И независимо от това, че не сме способни да се обединим помежду си, но желаейки това и стремейки се с всички сили, ние със своите усилия привличаме светлината от това състояние на единство. Тази светлина не идва при нас и не се облича в нас, тъй като все още не сме се обединили. Но тя ни свети отдалеч, в зависимост от нашия стремеж към нея – стремежът ни към светлината, към отдаването и любовта към ближния.

Но аз наистина ли се стремя към това? …Представям си, че много се стремя към светлината – към нещо хубава за моето его. Но, ако го изтълкувам правилно – като светлина за отдаване и любов, от която се наслаждавам, отдавайки на ближния, и действам само заради отдаването – аз вече много много не я желая.

Затова, преди всичко, за да се устремя към светлината, към поправянето, за да стана отдаващ, обичащ ближния ,аз трябва да придобия важността от това. Важност за поправянето мога да получа от два източника:

1. Ако усещам страдание, болка, то се стремя да променя своето състояние. Аз съм готов даже да отдавам – само да не ми е зле. Това се нарича напредване по пътя на страданието.

2. Важността на отдаването и любовта към ближния, аз мога да получа от обкръжението, което ще започне да ми ”промива мозъка”, внушавайки ми колко е важно да отдаваш, колко ще спечелим от това, колко е хубаво, каква наслада донася отдаването.

То, като че ли, противоречи на другото: ”Отдавай – и ще получиш наслаждаване! Отдавай и ще усетиш висшия свят!”. Това се нарича ”ло лишма”, но във всеки случай това е промеждутъчен етап от напредването. В такъв случай аз се стремя да напредвам по пътя ”ло лишма”, по пътя на светлината. Тъй като всички сме егоисти и трябва да си представяме напред ясна за нас изгода, иначе нищо не можем да направим.

Затова аз се намирам в група заедно с хора, желаещи също да постигнат духовното. Без значение е, че си представяме духовния свят, като добра печалба – ние искаме да сме по-високо от останалите, повече да печелим, да се издигнем над този кратък живот, изпълнен единствено със страдания, да постигнем нещо стойностно, велико. Но ако ние заедно си рекламираме един на друг важността даже на такава цел – в обединението между нас да разкрием нещо високо, велико, вечно, съвършено – ние вече имаме сили поне малко да се придвижим напред към вътрешно обединение между нас.

Ако във връзката между нас ние разкрием общата вътрешна сила, която се нарича духовен съсъд, сила за отдаване – тогава в този съсъд, с количеството на силата за отдаване на нас ще ни се разкрие светлината – светлината на отдаване, висшата светлина, Твореца.

Затова, преди да започнем да четем книгата Зоар и с това да привличаме светлината, ние трябва да си представим, че се стремим да бъдем във вътрешна връзка помежду си, когато всеки отменя себе си и усеща само другите – всичките заедно, цялата тази вътрешна група, където сме свързани помежду си в една душа. И в тази връзка между душите ние разкриваме светлината, общата сила на отдаването и любовта – и Твореца вътре в нея. Ако мислим така по време на четенето на книгата Зоар – това тя ще ни въздейства по най-ефективния начин.

Няма значение доколко разбираме текста и знаем думите. Важното е през цялото време да мислим само за едно: ”Сега аз си вземам лекарството. Аз искам да се обединя с останалите – и тогава, в обединението между нас, аз ще получа целия духовен, висш свят. Аз очаквам това!”

От урока по Книгата “Зоар”, 24.06.2011

[46323]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

Въпрос: Може ли да се ускори развитието на желанието или този темп е зададен поначало?

Отговор: В това се заключава едно от преимуществата на методиката за поправяне, когато не очаквате някой да ви побутва отзад, а сами се стремите напред.

Как може сами да се стремите напред? Как вие може да престанете да съществувате вътре в себе си, с вашето егоистично обкръжение и да започнете изхода от себе си навън? По-рано вие през цялото време сте работили в себе си. Как може сега да обърнете този вектор в обратна посока?

Това е възможно само под въздействието на правилното обкръжение, когато вместо егоистична среда, аз създавам около себе си алтруистично обкръжение – група. Тя се явява източник на моето напредване.

Тоест, да се обърна от натрупването, напълването вътре в себе си – навън, това мога да направя само под влиянието на правилното обкръжение, което ми дава устрем, повдига ме над грижата за себе си.

Затова, ако участваме в разпространението, в обучението, в конгресите, ние постепенно проникваме във важността на изхода от себе си, важността да усетим другите, да почувстваме себе си в тях.

И тогава започва да действа не центростремителна сила, а центробежна, действаща навън. Стремейки се към другите, започваме да откриваме съвършено нови форми за съществуване. Започваме да откриваме съвсем различен, друг метод за възприемане на действителността.

Всичко, което сега ние възприемаме, го възприемаме вътре в себе си, когато всичко се концентрира вътре в мен, и аз усещам че по такъв начин е устроен света. Аз го усещам със своите пет сетивни органа, които получават това, което могат да получат, и затова ми рисуват такава картина. Това се нарича картина на нашия свят.

А ако аз, под влиянието на правилното обкръжение, се устремявам навън, то започвам да усещам ново възприемане на света – нов свят, външен свят, Висш свят, намиращ се високо над егоизма. И в моето възприятие на действителността вече се прибавя усещането за Висшия свят.

Затова, излизайки от себе си, ние получаваме съвършено различно съществуване. Това се нарича второ измерение, когато извън себе си започнем да възприемаме съществуващото състояние на истинския свят, истинското мироздание. В това и се заключава особеността на изхода от себе си навън.

Когато започна да съществувам в другите, в мене се появява усещане за вечност и съвършенство, което постоянно се разширява, доколкото не е потискано от егото ни, способно да ме напълва мимолетно, а навън мога да се разширява безкрайно и затова усещам вечност и съвършенство.

От виртуалния урок, 19.06.2011

[46232]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - No Comments→

Мнение (Л. Ивашо́в, началник на главно управление по международно сътрудничество в Министерство на отбраната, Русия):

Краят на 21 век се превърна в исторически кръстопът, на който човечеството, преживяващо обективен процес на глобализация, се оказа пред избор на път за по-нататъшно развитие. Къде и как да се движим по-нататък, за да съхраним земната цивилизация и да не се потопят хората в бездната на взаимното унищожение пред лицето на растящата опасност, свързана с постоянното изчерпване на природните ресурси?

Какво може да стане алтернатива на презокеанските схеми? Как изглежда глобалния свят? Каква трябва да бъде геополитиката, обезпечаваща безопасно и постъпателно развитие на съвременната цивилизация?

В качеството на модели на устройството на света, алтернативни схеми на „цивилизовани йерархии“, се предлага модел на Единно глобално общество, което може да бъде наречено „цивилизационна взаимоподкрепа“ или „цивилизационна хармония“. Нейна концептуална основа е идеята за глобализация на света, като нов етап в развитието на единния жив организъм – човешката цивилизация, в цялото многообразие на цивилизационните типове и планетата Земя като среда за нейното обитаване.

Цел на предлагания модел на устройство на света се състои не в „унифициране“, не в йерархически постройки на съществуващата цивилизация, а в тяхното равноправно развитие, със съхраняване и разширяване за всеки народ и всяка цивилизация „поле за развитие“.

По отношение на мирогледа, става дума за естествено разпространяване на идеологията за общността, за приоритет на общото над частното, над личното като основа на мирогледа и живота на народите на геополитическо, глобално ниво. Става дума за преход от взаимно потискане и противоборство на цивилизациите към сътрудничество и взаимна поддръжка, когато благополучието и успеха на всеки от тях се определят от създаването на условия за развитие и поддръжка от страна на цялото световно съобщество.

Това по моя преценка е единствено възможния път към построяването на глобално и взаимосвързано общество без антагонистични противоречия. Другият вариант, а именно технократско, взаимосвързано глобално общество, неизбежно ще поражда глобална заплаха, способна да постави човечеството на границата на унищожението, доколкото нейното париране ще бъде практически изключено.

В основата на строителството на предложеното от нас Единно глобално общество могат да бъдат предложени следните принципи:

– единство на духовната основа, в строежа на отношенията между цивилизациите и правителствата на принципа на общността, върховенство на интересите на развитие на обществото като цяло, отчитане на интересите на всички страни, народи и съхраняване на безопасността на средата на обитаване,

– доброволност в избора на развитие на цивилизацията, включвайки възможни самоограничения,

– съгласуваност на развитието на цивилизацията, обезпечаващо всестранното развитие на цялото съобщество,

– цивилизационна взаимоподкрепа и взаимопомощ вместо конкуренция,

– цивилизационно равноправие, равностоен обмен на материални и духовни ценности, при които се изключва експлоатацията на едни страни и цивилизацията на други,

– взаимна безопасност на развитието на цивилизацията, изключване на заплахите,

От духовна гледна точка, съюзът на тези страни обхваща всички водещи идейно-религиозни системи на общинската ориентация.

Централен и първостепенен въпрос, който трябва да бъде решен незабавно е изработването на идейните основи на обединението – Единна концепция на глобалния свят и хармоничната цивилизация.

Реплика: Впечатляващо е, че такова мнение изразява съветския и руски военен! Тоест, задачата и целта са указани абсолютно вярно, по комунистически. Това е точно както с построяването на комунизма – егоистите няма да построят ново общество в нашия свят. Цялото строителство ще рухне в огъня на новата световна война.

Централният и първостепенен въпрос, който трябва да бъде решен незабавно не е изработването на идейни основи на обединението – Единна концепция на глобалния свят и хармоничната цивилизация, а възпитанието на новия човек. Единствено новият човек, издигнал се над своята егоистична природа ще може да реши задачата по обединението на цялото човечество. Как да стане това, ни обяснява науката за поправяне на човека – кабала.

[46379]

Filed under: Криза, глобализация - No Comments→

Въпрос: С какво усещането за злото се различава от осъзнаването на злото?

Отговор: Когато усещам злото, на мен ми е просто лошо. Осъзнавайки злото, аз разбирам какво става с мен и защо е така, какво трябва да направя и каква изгода ми носи поправянето. Всичко това заедно е всъщност осъзнаване на злото. Но това все още не е реализация.

Отначало ми е зле, но аз търпя, а след това от безизходност отивам на лекар. Сега човечеството се намира на етап на акумулиране на злото – докато не започне да го разкрива, поради отсъствие на друг изход. Тогава хората, накрая ще чуят това, което казваме.

Като пример, неотдавна участвах на съвещание със седем професора от Университета в Цюрих. Общувахме повече от час, а след това още два часа те седели, обсъждайки чутото. За тях това се оказа напълно неочаквано. Сред тях имаше: имам, суфист, будист, католик, еврейка. Всички те се занимават с изследване на културата и религиите.

Аз им разказах историята за развитието на човечеството и кабала от времето на Авраам до наши дни, обясних им нарастването на егоизма и описах съвременната криза като трамплин за изкачване на следващата степен посредством обединение.

Всяка дума беше изненада за тях. И тъй като става дума за умни, образовани учени от голям университет, под егидата на който работят 30 научноизследователски института.

Какво да говорим за обикновените хора! Колко време ще отнеме, докато те не усетят злото до такава степен, че да чуят за неговата причина?

Работата не е в това, че сме умни. Не, не сме умни, просто нашето послание е противно на човешката природа. В това е цялата работа.

Така, че предстои ни много работа. От една страна, нужно ни е търпение, а от друга страна, упорство. Ще действаме с всички сили и ще се сдобием с успех.

От урока по статията “Свобода на волята”, 24.06.2011

[46344]

Filed under: Ежедневен урок, Кабала, Криза, глобализация, Разпространение на методиката - No Comments→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора”: „Един богаташ довел при себе си човек от пазара. Той го хранил и поил, всеки ден му подарявал злато, сребро и скъпоценности, увеличавайки всеки път своите дарове.

Накрая, богаташът попитал: „Кажи ми, изпълниха ли се вече всички твои желания?” А беднякът му отговорил: „Все още не са се изпълнили всичките ми желания. Защото, колко хубаво би било, ако можех със собствен труд да спечеля цялото това имущество и всички скъпоценности, като теб – вместо да получавам милостиня от твоите ръце.”.

И казал му богаташът: „Ако е така, то все още не е създаден човекът, способен да удовлетвори твоите желания”.”

Творецът нарочно е създал творението така, че да усеща дискомфорт и в крайна сметка да не може да получава никакво напълване в своето желание. Този дискомфорт ще подбужда творението към поправяне – дотолкова, че няма да се успокои, докато не постигне същата степен на отдаване на Твореца, в каквато Творецът му отдава. Творението няма повече да може просто да получава, тъй като по този начин, сякаш пренебрегва Даващия, Неговата любов и отдаване.

Любовта на Даващия е абсолютна. Неговото отдаване е съвършено и лишено от всякакво намерение да предизвика в творението този срам. Ние чувстваме, че той изхожда от наша страна, от получаващото желание. В своето усещане, не отнасяме това желание към Твореца, затова, и пробуждащия се в него срам, също не „приписваме” на Твореца.

„Почакайте, но нали няма никой, освен Него. Творецът управлява всички”.

Вярно е, но тук се появява въпросът за принадлежността. Ако смятам себе си за съществуващ, тогава пиша на своята сметка получаващото желание и срама в него. Ако пък не се смятам за съществуващ, то мога да впиша желанието и срама за сметка на Твореца.

Други варианти няма – не мога да усещам своето съществуване и в същото време да го приписвам на Твореца: „Това е направил Той!” Има ли в мен точка на собствено съществуване? Ако няма, тогава няма за кого да говорим. Ако има, тогава именно аз желая и се срамувам.

По такъв начин, срамът е онзи лост, онова средство, благодарение на което придобиваме всички поправяния. Какво представлява той? Срамът е разликата между получаващия и Даващия – онова, което усеща получаващият. С други думи, трябва да постигнем този срам.

И затова, в раздела „Вътрешно съзерцание” от първата част на ТЕС, Баал а-Сулам цитира думите на раби Елазар, че срамът е приготвен само за високите души. Те постигат Твореца, Неговото отношение към нас – и оттук постигат срама. Колкото по-нататък напредваме в постигането на Твореца, толкова по-силно усещаме срама, представляващ средство за поправяне.

Без срам, няма какво да поправям. По същия начин е безполезно да упрекваш котката, която е изяла сметаната. Да се срамува и изчервява може само човекът, тъй като този корен е заложен в него, но изобщо го няма на животинското ниво. Съответно, на човешко ниво, всичко зависи от това, доколко разбирам и се чувствам крадец – такъв, който получава заради получаването, без да се съобразява със стопанина, с Даващия.

Тук се крият тънки моменти: ако искам да извърша отдаване, необходимо е да усещам Даващия, да чувствам колко много иска да ми даде. Без това, няма да имам срам, т.е. усещане, колко много трябва да Му дам в замяна. Тогава, между нас няма да се появи подобие – няма да знам как да се държа и какво иска всъщност Той от мен.

С други думи, без разкриването на Твореца, творението не може да изпълни нито една заповед, нито едно действие по отдаването. Ако пред мен го няма образа на Даващия, просто няма с какво да сравнявам.

Аз съм като бедняка от примера на Баал а-Сулам, а пред мен стои богаташът. Той ме обича, дава ми всичко и е готов на всичко заради мен – дори на това да остане бедняк, правейки ме богат. Но аз трябва да го усетя, да почувствам неговото отношение, а срещу него – себе си и своето отношение. И да разбера: не е по силите ми да му върна любовта.

Проблемът тук не е в напълването – не е в онова, което ми дава. Иначе би било достатъчно просто да спра да приемам неговите подаръци. Нещо повече – дори ако поискам да му се отплатя, какво мога да дам на онзи, който притежава несметни съкровища? Какво мога да дам на Твореца?

Работата тук е в Неговото отношение, в безкористната любов, на която аз не съм способен. Именно от това се срамувам.

По такъв начин, срамът е причината, поради която в творението се появяват съсъдите за отдаване, намерението за отдаване.

От урока по статията „Даряването на Тора”, 23.06.2011

[46266]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Реплика: В нашата епоха на преситеност аз предварително знам, че не си струва да прилагам усилия за закупуването на Мерцедес. Защото след месец-два желанията ми ще нараснат и аз ще поискам нещо друго…

Отговор: Това е вярно, но ние не говорим вече за Мерцедес, а за духовна цел. Ако за теб има нещо по-високо от нея, ти ще се отклониш от пътя. Това ясно ли ви е?

Реплика: Но нали и най-духовната цел не ми е ясна. Аз не знам, какво е това?

Отговор: Оттук следва въпросът: подбужда ли те това да се добереш до истината? Ако ли не – ти не напредваш. Всеки ден ти трябва да правиш вътрешен разбор: „От една страна – какво имам, а от друга страна – какво нямам? И кога ще го имам?

А иначе, без посока и без усилие, как ще напреднеш, за да постигнеш желаното? Ако ти всеки миг не държиш пред себе си целта, то никога няма да я постигнеш. Или милсиш, че пътуваш във влака с платен билет?

Казано иначе, теб те мързи, както и другите, изчаквате, докато страданията не започнат да ви тикат по пътя. Просто отбиваш номера, успокоявайки се, че това ще има някакъв ефект. Така ли е?

Реплика: Разбира се. Но как да накарам себе си да провеждам тази ежедневна проверка? Тъй като аз не съм властен над своите мисли.

Отговор: Помоли другарите да те подстрекават, да те подбуждат. Те се възвисяват над теб на хиляди стъпала – защо не им завиждаш? Защо не се засрамваш пред тях? Около теб има хора, вече преминали махсом. Вярно, ти не знаеш какво е това, но си чувал думата. Тези хора пребивават в духовно усещане, малко, но духовно. А ти?

Ах да, ти това не го виждаш и затова не им завиждаш. Вярно, нали? Но не виждаш, защото в тях цари намерение за отдаване. Ако те ти го открият, ти ще побегнеш назад, обратно към потребността от Мерцедес. Затова, те не ти го откриват. Но все пак, някак си, се опитай да позавиждаш на тяхното постижение. Ти си задължен да направиш това.

Творецът е готов да ни даде Безкрайността, а ние нямаме сили да получим нищо, освен тъничко осветяване, което Той изпраща, за да поддържа нашето съществувание. Трябва да се мисли за това, как да стигнем до срама. А за това са нужни упражнения между нас и групата. Без това, нищо няма да се получи.

Докато човек не изгради своите взаимоотношения с групата така, както би искал да ги изгради с Твореца, нищо няма да се осъществи и да се разкрие. На теб сякаш са ти дали конструктор – множество дребни детайли, за да сглобиш от тях необходимата конструкция. Когато ги сглобиш – тогава ще ти дадат задача за възрастни. Без това, за съжаление или за щастие, няма движение напред.

От урока по статията “Даряването на Тора”, 23.06.2011

[46273]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→