Марвин Мински: Частите на нашето съзнание строят в мозъка ни опростени, в сравнение с реалния външен свят, модели на света. Тези модели на света ги построяваме в себе си с определени наши мисли и цели. Помислете колко е трудно да видите чук, но не като инструмент за удари, да видите топката, но не като нещо, което се хвърля и лови.

Ние виждаме не самите предмети, а способите за тяхното използване, защото нашето съзнание решава задачи върху достигането на целта. Поначало нашето съзнание е създадено само за решаване на задачи – достигане на цели. И само това усещаме около нас в този свят.

Нашите знания са преплетени по пътя на достигане на целите. Ние нямаме никаква полза да знаем нещо, ако това знание не ни говори, какво да правим. В нашето съзнание е дълбоко вградена установка: всяко знание е безполезно, ако не можем да го приложим с полза.

Реплика: Нашето съзнание е егоистично, настроено само за решаване на конкретни задачи/цели, представя ни картината на света не предметна/обективна, а целева/субективна, всичко е подобно с възприемането на света от кабала! Следователно, Айзек Азимов е описвал Мински и Саган, като двама човека в света, които са по-умни от него.

[43487]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Проблемът е в това, че ние не чуваме намеците на Твореца. Творецът постоянно, тихичко ни подсказва, но ние не усещаме това. Човек трябва да усеща, че по всяко време му нашепват.

Това не е психологически проблем, не е чужд глас, не е и натрапчива мисъл. Това е нашето вътрешно чувство, което постоянно трябва да повишава чувствителността си към възприемане гласа на Твореца.

Този вътрешен глас аз трябва да го усещам в себе си: ”Това от Него ли идва или от мен?” И ако аз започна да възприемам тези навици, то те много ще ми помогнат. Трябва да почувствам в себе си как Той постоянно ми говори, подсказва.

Това ще бъде неприятно, аз трябва да се сдържам, аз трябва да се освободя от много свои слабости, а понякога – напротив. Но какво да направиш? Трябва някакси да се отпуснеш. Има и такива моменти, защото човекът си е човек.

Но по принцип, такава настройка на вътрешния глас, както е казано: ”Чух един глас”, е много важна. Това не е шизофрения. Това в крайна сметка е много сериозна настройка, подобно на това как се настройва инструмент, за да зазвучи той в точно съответствие с камертона, с чистата нота ”ла”. Ето така трябва да се усеща – на каква вълна аз мога да разбера Твореца.

Въпрос: Как да се науча да различавам гласа на Твореца сред многото други?

Отговор: Само с желание. Няма друг начин. Никой и нищо не може да помогне. В началото на миналия век кабалистът Хазон Иш е написал в книгата си ”Вяра и увереност”, че ”свойството отдаване – това е тънко движение на чувствителната душа”. С тази фраза той започва книгата си. На нас ни е нужна именно такава фина настройка на вълната, на която Творецът предава.

Въпрос: Що за сила е тази, която постоянно ми помага да се задържа на тази настройка и да различавам къде, в какво състояние се намирам? Или това не е важно, добре ли е за мен или е лошо?

Отговор: Какво ни помага да се настроим на тази ”тънкост на душата”? Само и единствено движението към другия, към свързването с другите, когато аз, въпреки себе си, се свързвам с другите въпреки всичките препятствия и проблеми, и се опитвам да се настройвам…

Всички тези перипетии и проблеми специално са ми дадени. Те ми показват къде още не съм настроен. Те ми показват отклонението от нужната вълна. Всичките проблеми, всичките несполуки, всичкото отрицание – това е проявление на моята ненастроеност, докато не бъда в резонанс.

Ако човек така възприема случващото се и въпреки всичко, което се случва с него, не се откъсва от мисълта: ”Няма никой друг освен Него”, и се настройва само на: ”ако не аз за себе си, то тогава кой?” – повече нищо друго не е нужно.

Въпрос: Но къде във вътрешността се усеща този глас?

Отговор: В движението извън себе си. В инструмента, в който се усеща Творецът – това е нова резонансна кухина в теб, която започва да резонира по отношение на другите.

Такъв инструмент ние трябва да създадем. Той се нарича ”душа”.

От празничния урок на руски език, 21.04.2011

[41984]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Творец - Няма коментари→

Във всяко състояние на подем трябва незабавно да си представиш състоянието на падение. Защото, ако ти можеш да направиш това, означава че си в подем вече по-дълго от един миг. Нищо повече не е необходимо!

Ти вече си получил такова впечатление, направил си ”запис” (решимо), а ако го продължиш по-нататък, то започваш егоистически да се наслаждаваш на това състояние. Получава се, че ти вече не го управляваш, не го насочваш правилно, така, както е било, когато си влязъл в него – а просто започваш да получаваш наслаждение от него, обръщайки го по посока на егоизма си.

Ако състоянието на подем продължава повече от един миг, а ти си разбрал това и не мислиш да добавяш нищо към него – то тогава трябва да го възприемаш като падение. В духовното, ако ти не добавяш, а се оставяш на това време, на този миг, на тази височина – ти се превръщаш в нула. В духовното се отчита само ускорението, а не скоростта.

А духовното се намира в групата – там, където се достига единството, защото вътре в нашето единство ние разкриваме Твореца. Излиза, че трябва през цялото време да проверяваме себе си по отношение на това единство. Ако аз добавям в групата впечатления за нейната важност заедно със собствената си нищожност, спрямо нея, важността на целта, духовната работа, Твореца, разкриващ се в нашето единство – тогава аз действам в правилното направление.

Да допуснем, че аз съм прилагал усилия в това направление и съм съумял да достигна някакво осъзнаване относно духовното, свойството отдаване, почувствал съм нещо и съм разбрал по моментното си състояние. Но аз не мога да остана в това състояние повече от миг, след като почувствам, че съм го постигнал в чувствата и в разума. Защото в следващия миг аз започвам да се наслаждавам, заради самия себе си – за това, че съм разбрал и съм почувствал, че нещо съм постигнал. Това всичко ще бъде егоистично.

Затова още в следващия миг, трябва незабавно да добавя желание от своя страна – да търся още повече! Но откъде да взема такава потребност през цялото време да се стремя към повече, за да не се отпусна съгласно желанието си да се насладя, позволявайки си забавяне и почивка и извличайки удоволствие от постигнатото?

Рабаш пише, че ако човек почувства в себе си състояние на подем, той трябва незабавно да започне да търси неговото обяснение в книгите, в статиите, да прониква нататък с тези нови, постигнати от него сега желания, и все по-дълбоко да постига това състояние. Той прави това, за да може да получи от тук допълнително желание, което ще позволи да се повдига нататък.

Защото, ако не се повдигаме – ние падаме! Невъзможно е да се пълзи по ”равна пътека”, в духовното това не съществува. Както е казано: ”Нито един миг не прилича на друг!” Аз съм длъжен да направя така, че всеки следващия миг да е по-висок от предходния.

От урока по статията на Рабаш, 12.05.2011

[42876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Ние питаме: Защо Творецът ни е създал такива тъмни и егоистични, а не други? Сякаш ние разбираме, как би било иначе…

Все пак, ако се появява такъв въпрос – значи има защо. Всеки случаен въпрос възникващ в нас – означава, че е имало някаква вътрешна причина. Човек така е устроен, че задава такъв въпрос и трябва да получи на него отговор, т.е. напълване.

Засега ние не сме способни да усетим в себе си този отговор, затова приемаме хипотезата, че ”Преимуществото на светлината се постига само от тъмнината”. Т.е. усещането за наслаждаване, ”вкус”, с който Творецът е искал да наслади творението, това може да се усети в нас само ката желание, като недостатък.

И за този недостатък, не е достатъчно само да се чуе някъде отстрани – него трябва да го усетиш в себе си, като собствена нужда за напълване. Тогава и наслаждението ще бъде твое! Ти ще го усетиш и ще се насладиш.

Затова тук е необходимо особено формиране на желанието, потребност от усещането на светлината в творението – а след това наслаждението се облича вътре в тези желания. В онова количество, в което е било желанието – в такова ще се усеща наслаждаването.

Ако Творецът съществува, ако Той е добър и носещ благо, напълващ всичко с безкрайна светлина, а Неговото желанието да наслаждава е безгранично, излиза че не ни достига желание всичко това да го получим! Около нас вече е разпръснато това благо на Твореца – но ние, не сме способни да го почувстваме и да го помолим да влезе в нас.

Ние Му викаме: ”Хайде дай ми! Е кога най-сетне ще получа нещо?”. Но трябва да се разбере, веднъж завинаги, че ние няма какво да искаме, освен желание. Тъй като светлина вече имаме, колкото си искаш! Проблемът е само желанието – голямо, за да усети тази светлината.

Това желание трябва някак си да го придобием, да го купим, да го откраднем, някак си с хитрина да го получим направо или по заобиколен път. Няма значение как, важното е да го постигнем! Без такова желание – ние няма да усетим светлината!

Сякаш пред мен лежи разтворена книга, но аз нямам очила и не мога да я прочета! Тогава бих ли молил да ми дадат тази книга? Аз ще помоля за очила! На нас не ни достига само инструмента за възприемане (кли), т.е. ”нямаме съд”, желание.

Затова, всички действия през които ни превеждат са необходими не за привличане на светлината. Това са действия за формиране в нас на желание към тази светлина.

От урока по ”Въведение в науката кабала (Птиха)”, 23.05.2011

[44201]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Има ли в нашия мозък такъв участък, в който се усеща наслаждение от обединението в групата и от разкриването на Твореца – така, както наслаждението от храната, секса, домашното огнище?

Отговор: За мозъка, както и за желанието, не е важно от какво се наслаждават. Но Творецът води с нас „нечестна игра”. Той е поставил условие: ако искаш да се наслаждаваш в този живот, в нашия свят от сладостта – тогава се наслаждавай.

Така постъпваме с децата. Те трябва да се развиват, за да станат възрастни и затова, ние ден след ден, в продължение на 18 години им даваме всичко, което е по силите ни. Детето разваля играчките, не слуша, прави всичко наобратно, а ти се отнасяш с него снизходително – нищо не можеш да направиш, трудно се отглеждат децата, на теб ти остава само да им даваш всичко необходимо.

Виждаме, че природата също дава на децата всичко – желание, сили, стремеж да растат, те бягат, играят, непрекъснато правят нещо. Всичко е устроено така, за да даде на човека възможност да се развива. Завършил е своето развитие? Сега е задължен да работи усилено, да отиде в армията. Това, толкова се различава от целия предишен живот! Детството е завършило – ти, вече си възрастен!

В духовния свят, Творецът поставя пред нас същото условие. На теб ти дават да се развиваш в духовното в малкото състояние (катнут), като те осигуряват с всичко необходимо – както децата в този свят. Но според степента на твоето израстване, ти поставят все по-трудни условия – трябва да отдаваш все повече, да плащаш, да обичаш, за да получаваш нещо в отговор.

Светлината се намира в абсолютен покой. Желанието иска да се наслаждава от светлината. Но по средата има условие – като за възрастния в този свят: ако искаш да се наслаждаваш, си задължен да заплатиш, да допълниш своето желание, съсъда за получаването на светлината.

Наслаждението си остава същото. Но има поставено такова условие, че ти не си способен да се наслаждаваш от него. И затова нямаме избор – трябва да постигнем отдаването.

„Но аз искам да се наслаждавам направо, да бъда в Малхут на Безкрайността! Дай ми наслаждение, напълни ме!” Но не – на теб ти казват: „Малхут на Безкрайността? Моля! Само че, там ще усетиш страшна тъмнина…” Защо? Защото има условие – Първото съкращаване, и ако не си подобен по свойства на светлината – усещаш тъмнина.

Ето защо, всички наслаждения идват от светлината. Дори ако някой се наслаждава от убийството – това също идва от светлината. Няма друг източник на наслаждения. Но има условие: ако желаеш да постигнеш същинските наслаждения, неизчезващите, вечните – ти си задължен да ги получиш в желанието за отдаване. Нямаш избор – такова е условието.

От урок по статията „Предисловие към Птиха”, 13.05.2011

[44123]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Международен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №6

Въпрос: Как може човек да разбере, че е готов да бъде учител, и има ли подготвителни курсове за това?

Отговор: Преди всичко, човек трябва да има склонност към преподаване, т.е. не да поучава (всеки човек може да прави това по егоистичен начин), а да обяснява, да наблюдава как работи ученика и дали зачита мнението на учителя. Преподавателят също трябва да притежава способността да се учи от учениците, да приспособява и обяснява съгласно измененията.

Аз не мисля, че всеки е способен да направи това, но съществуват много сфери във възпитанието. Някои хора не обичат да говорят и обясняват, но изведнъж се разкриват като добри практически лидери. Те играят с децата, организират групи и ги водят на екскурзии.

Нашето възпитание е различно с това, че ние, на първо място, искаме да учим децата за живота. Ние им показваме музеи, заводи, болници, разбира се в зависимост от възрастта. Те се запознават с работата по летищата, железопътните гари и банките. Ние правим предварително договори с ръководителите на предприятията, и когато децата пристигнат им се обяснява производственият процес.

Ние отрано им казваме къде отиваме. Върнат ли се, децата сядат заедно в кръг и обсъждат какво са разбрали, как действат определени механизми и тяхната цел и т.н. Ние искаме те да знаят всичко за живота: как работят ресторантите, болниците, фабриките и зоопарковете. През цялото време на екскурзията те си водят записки, а след това съставят разказ и го обсъждат заедно със своите възпитатели. Това разширява техния мироглед.

Правим много неща в рамките на взаимната договореност. Когато някой се скара с някого, възникне спор или има неразбирателство, то това се обсъжда между всички. Понякога дори устройваме съд: избираме от децата съдия, адвокат, съдебни заседатели, свидетели и зрители. Следващият път ролите се разменят.

Така всяко дете се научава да вижда себе си отстрани: как то изглежда от гледна точка на съдията, обвинителя, зрителите и т.н. Детето започва да се развива и вижда един по-широк от своето виждане свят.

Съществуват други примери, но главния елемент е беседата в кръг. Не съществува клас, който седи и гледа напред – всички са равни в кръга, включително и учителя.

Възпитателят принизява себе си до общото ниво и се намира между децата, не е отделен. Той ги насочва по много незабележим начин, който те не усещат. Ние ги учим те да бъдат отговорни: съдията, защитника, обвинителя. Децата имат огромна способност да попиват и ние трябва използваме това.

Всеки човек, който може да преподава или ръководи група, да подготвя материали или да разработва методи, може да стане учител. Ние се нуждаем от различни специалисти да работят с децата – и момчетата и момичетата. Обикновено те учат отделно, но понякога ги обединяваме.

От 6-я урока на конгреса „We!”, Ню Джърси, 02.04.2011

[41084]

Filed under: Възпитание на децата, Конгреси и събития - Няма коментари→