На нас ни се струва, че се намираме в свят, който живее и съществува, че той е траен, и всичко в него е достатъчно стабилно. Дори не допускаме мисълта, че всичко, което виждаме и усещаме е неустойчиво и относително.

Човечеството винаги е смятало, че светът действително съществува, и че човекът живее  в него. Това мнение се е поддържало от факта, че хората виждали всичко, което ги заобикаля – нашата планета, звездите и галактиките.

И макар човек да се ражда, живее и умира, всичко това продължава да стои на своето място, независимо от смяната на времената. Тоест всичко, което ни заобикаля, съществува извън нас. И хората смятали така хилядолетия.

Но ето, че идва науката кабала и разрушава изцяло основата, върху която се е базирало нашето възприятие, не оставяйки здрав камък. Тя обяснява, че всичко, което виждаме пред себе си се намира не отвън, а вътре в нас – в нашето желание.

И излиза, че ако хората, които виждам пред себе си, се намират в моята глава, то и аз самият се намирам там. Кабала твърди, че това е вярно, а цялото възприемане на реалността, което имаме сега, е измамно.

Казват ни, че в задната част на главата имаме нещо като проектор, който прожектира всичко, което усещам – в образи, които сякаш се намират пред мен. И по този начин аз виждам, както своето тяло, така и всичко, което се намира извън него.

Кабалистите заявяват това напълно сериозно и подчертават, че именно благодарение на това, че чувствам нещата вътре, а ги виждам отвън, мога да постигна специално знание – разкриване на Твореца.

Аз виждам, как всеки миг всичко наоколо се променя, движи се. Това става в съответствие с измененията на моите свойства и означава, че сам рисувам действителността.

Науката кабала казва, че освен точката, наречена „аз“, всичко останало е висшата светлина – светлината на Безкрайността, в която се намирам. Тя притежава едно свойство: отдаване и любов. И на фона на тази светлина, аз виждам своите свойства, които са противоположни на нея.

Струва ми се, че извън мен съществува голям свят, в който всичко се движи, но всичко това е проекция от моето желание, от моето его. Това са неговите различни свойства, които показват моята вътрешна картина, като на рентгенова снимка.

Мога ли да променя реалността? Да, мога – при условие, че променя себе си. И това е вече много сериозно. Тоест в моя живот има семейство, работа, голям свят, и макар да виждам и чувствам колко съм сам и всичко около мен е солидно, все пак е по силите ми да променя всичко.

Защото, ако започна да променям себе си, тогава ще променя света. Тъй като човекът е малък свят и всичко се намира вътре в него, а отвън е само неизменната светлина на света на Безкрайността.

Така че, всичко зависи от човека и моето възприемане на реалността зависи само от мен, а не от някой друг.

От лекцията в аудиторията „Кабала за народа“, 23.11.2010

[27895]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Когато изграждаме себе си в средната линия, трябва правилно да съединим свойството отдаване – Бина, дясната линия, със свойството получаване – Малхут, лявата линия.

Тяхното съединяване образува кли (съсъд), което се нарича „пещера“, при това тази  пещера е двойна (Махпела). В „земята“, в Малхут, има пространство, в което е възможно да се живее, а животът – това е Бина.

Но за да проникне Бина в Малхут, преди това трябва да се осъществи обратното действие: Малхут трябва да се включи в Бина, за да знае Бина как да обезпечи Малхут, а Малхут да знае как да изисква въздействие от Бина.

Като резултат, се образува двойно взаимно проникване на Малхут и Бина, „двойна пещера“ – основа на общото поправяне на творението.

Тъй като това е място за поправяне, там се намират Праотците – желания, поправени от намерението за отдаване. Те са постигнали правилната връзка на Бина и Малхут: получават в Малхут и отдават чрез Бина, т.е. работят и чрез получаване, и чрез отдаване.

А какво бива погребано? Егоистичното намерение заради получаване, което като обвивка (клипа) обгръща желанието, превръщайки го в зло начало. Затова, погребването се нарича поправяне.

Ние не закачаме желанията – колкото са по-големи, толкова по-добре. Но на всяко стъпало, т.е. във всяко поколение, погребваме „намерението заради самонаслаждение“ и се поправяме, установявайки равновесие между получаване и отдаване.

От програмата „Седмична глава“, 29.10.2010

[27855]

Filed under: Духовна работа, Зоар, Тора - Няма коментари→

Въпрос: Присъединявайки към себе си желанията на другите, аз се разширявам, но все пак още чувствам само случващото се в мен?

Съществува ли точка, в която аз действително да усещам намиращото се извън мен?

Отговор: Разбира се! И още как! Ти усещаш това много по-силно отколкото чувстваш себе си сега, тук в този свят.

Представи си, че виждаш случващото се сега на хиляди километри от теб, точно така, както виждаш и на разстояния на метри от теб. Няма разлика, няма разстояние!

И точно така, както виждаш външната форма на обекта, ти виждаш и през него, изцяло и всичко, случващо се в него – всички причини и следствия.

Това е, което се нарича постижение. В духовното нищо не е ограничено от пространството, нито от дълбината на постиженията, от теб нищо не е скрито – нито причините, нито следствията на явленията, които ти наблюдаваш, във всичките им отрязъци и свойства.

Ето защо това се нарича постижение – окончателното и най-голямото възприятие и разбиране. Дори е невъзможно да се сравни това с нашият свят. Просто защото ние в нашия свят нямаме постижения, ние сякаш се вглеждаме само вътре в самите себе си.

От урока по статията на Рабаш, 26.11.2010

[27758]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ние говорихме за радостта от напълването, а как стоят нещата по отношение на радостта от положените за нейното постигане усилия?

Отговор: Аз изпитвам чувство на ненавист и отблъскване към някого и над това трябва да изградя отношение на любов, за да го напълня, като по този начин напълня и себе си.

За тази цел полагам определени усилия, трябва да работя над своя егоизъм. Ако провеждам през себе си светлината, за да напълня другите, тогава превръщам своя егоизъм в „помощ против него” – вместо за получаване, той работи за отдаване. За мен това е усилие и трябва да убедя себе си, че има смисъл да го направя.

От една страна, благодарение на това, че прекарвам висшата светлина през себе си към някого, моят егоизъм се наслаждава от това, че през него преминава светлината. От друга страна, аз присъединявам към себе си желание, което напълвам, то става част от мен самия и по този начин, аз също се наслаждавам.

Аз получавам светлина от Твореца и светлина, която се връща към мен във вид на духовна обратна връзка от това, че напълвам другия.

Ако съм го присъединил към себе си, то това се нарича „възлюби ближния, като себе си”. Затова е казано: „Праведниците се удостояват два пъти”. Освен, че се напълва тяхното собствено желание да получават, те се наслаждават и от това, че напълват желанието на ближния.

От програмата „Кабала за начинаещи“, 28.10.2010

[27820]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

За разлика от нашия свят, в който вяра се нарича приемането на предполагаемо явление за факт, в науката кабала, вярата означава усещането на Твореца

Вярата – това е Бина, свойството отдаване и придобивайки го, ние разкриваме общата сила, напълваща света. Тогава, ние я чувстваме, намираме се във връзка с нея, опознаваме я. И това се нарича знание.

Защо се говори за вяра над знанието? Намирайки се в егоистичната природа, аз имам някакво знание, мнение.

За да се издигна на духовното стъпало, на мен ми е нужна външна сила, която да ме промени и съответно да ме издигне на друго ниво на възприятието, което е над егоистичното – в свойството отдаване.

Именно това възприятие се нарича вяра, сила на Бина. А нашето, земно знание получаваме в себе си, в свойството получаване, в Малхут.

Ако постигна отдаването – светлината хасадим, то после се напълвам със светлината хохма, със знание. Напълвайки се със знание, аз се намирам в следващото състояние – в Малхут. Необходимо е отново да се издигна на по-високо стъпало. За сметка на какво? За сметка на вярата, на силата на Бина, на светлината хасадим, на отдаването!

Аз имам светлина хасадим – пак я напълвам със светлина хохма и тогава, отново имам знание. 

Така се придвижвам с вяра над знанието. Именно това е лостът, с помощта на който всеки път се издигам все по-високо и по- високо.

От програмата „Кабала за начинаещи”, 24.11.2010

[27898]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Кабалистите в своите книги говорят само за душата – те не  се докосват до нашия свят, който се намира по-ниско от линията на живота.

Това е илюзия, временно дадена ни, за да започнем да се пробуждаме от този сън и да строим истинския живот.

Помисли сега, как трябва да цениш приятелите, които могат да ти помогнат да се пробудиш за нов живот!

Разберете, че вие заедно се намирате в някакъв сън, и единственото, което ви е дадено като помощ, за да се излезе от него, е мъничка искра.Понякога когато спиш, сам разбираш, че ако се постараеш, можеш да се събудиш. Ето това е дадената ни уловка- и именно това е „точката в  сърцето”

Ако свържеш заедно всички тези точки на желаещите да се пробудят, и поискаш да”зазвъни будилника”, висшата сила, която да ви пробуди, то тя ще ви измъкне от този сън. Иначе, ще продължим да спим.

И единствената възможност да разкриеш духовния свят е само чрез този сън. А по-малко от него, по-малко от животинското съществуване, по-ниско от този илюзорен живот –  нищо не съществува.

След смъртта в теб ще остане само това, което си достигнал в духовното в този живот! А от къде изведнъж ще се появи нещо друго? Защо го няма това в момента? С какво ти пречи твоето животинско тяло? Защо е нужно сега да страдаш, за да се наслаждаваш по-късно?

В нас има само това, което се усеща вътре в желанието ни да се насладим. Ако аз придобия допълнително към усещането за своя материален живот- още и усещане  за духовен, означава, че той ще бъде в мен. И то не зависи от материалното – това са два вида желания:  едното”за себе си”, а другото – „заради отдаване”.

И от тук следва, че аз ще живея едновременно в два свята, а когато тялото умре – в един духовен свят. Животинското тяло е умряло и престава да усещатази реалностчрез своите пет  сетива, все едно че в момента съм си загубил слуха си.Така изчезват всички материални усещания.

Егоистичното желание не може да съществува вечно, в него има предел.Но ако си получил желание да даваш – то е безсмъртно.

От урока по статия ”Тяло и душа”, 25.11.2010

[27676]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

От антични времена и почти до наши дни кабалистите вървели успоредно с философската мисъл, докато огънят й не угаснал.

На протежение на цялата ни история се движим от желанието за наслаждение. То подтиква всяко поколение към нови постижения в лоното на егоизма.

Реализирайки своите желания, ние използваме здравия егоистичен смисъл, за да придобиваме, да намираме, да завоюваме, да развиваме и т.н.

Но днес егоистичното развитие завърши, настъпва времето на поправянето. В плоскостта на нашия свят егоизмът се е изчерпал, разкрил се е в пълния си комплект, който е бил необходим.

Сега, наблюдавайки света, затворен в тази „опаковка”, ние не намираме с какво да напълним живота си. А когато обновяването свърши, когато няма с какво повече да се наслади, човек попада в беда.

Това е днешното глобално положение на нещата. Накъде да се развиваме по-нататък? Да летим на Марс или поне на Луната? Защо? Да слизаме на дъното на океаните? Защо? Да търсим неизвестни на науката животни? Защо?

Вече нищо не ни е необходимо. Егоистичното желание се е проявило изцяло, в нас повече не се запалват егоистични пориви. Играта свърши.

Оттук произтича краят на философията, и въобще краят на рационално-потребителския подход, който гласи: ”Дайте да използваме разума си, за да напълним желанията си”. Желанията гаснат и разумът – прякото следствие от тях, сдава позициите.

Скоро ще видим, как човечеството пред очите ни „изглупява”. Разглеждайки това от кабалистична гледна точка, ние просто ще изпаднем в шок, виждайки, за какво говорят хората, какво пишат, какви сериали гледат.

Ще се стигне дотам, че те, като малки деца, ще си играят такива „игрички”, които 50-100 години преди това биха се смятали за замъгляващи разума.

Ето защо отмира философията, която през последните десетилетия се опитва само да спаси себе си, намирайки се в канавката на историята. С нея вече не се съобразяват, защото пресъхна запаса от желания.

Не са ни нужни вече никакви достижения,  и затова не е нужен и човешкия разум – болшинството напълно се ограничава с животинския. Цикълът е завършен и идва време да си дадем отчет „за извършената работа”.

И така, докато философите бяха „във вихъра”, кабалистите мълчаха и чакаха края на егоистичното развитие. Сега вече, когато той настъпи, ние стоим на преломната точка: старото свършва и ние трябва да разкрием следващия етап.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 24.11.2010

[27541]

Filed under: Ежедневен урок, Зоар, Кабала, Криза, глобализация, Наука, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Въпрос: Ако чета книгата „Зоар“ заедно с вас чрез интернет, без да се намирам физически в група, тя може ли да ми въздейства?

Отговор: Да не би да си мислиш, че ако седнеш до мен и се прегърнем ще извлечеш повече полза?

Всичко зависи от единството на сърцата, а не от разстоянията. Човекът, който се намира далече, най-вероятно е много по-разтревожен и развълнуван –  следователно на него му е необходимо да си остане именно там.

Важното тук е доколко човек може да се почувства отговорен пред другите в действията си. Необходимо ни е да подобрим още много неща, всеки ден добавяйки нова дълбочина на намерението си, нова граница.

Аз искам не само да възстановявам връзката с другите, но и да нося отговорност пред тях. Защото ако аз престана да мисля за целта и да се стремя към нея, то те също ще се лишат от духовен стремеж. Това е лошо даже в егоистичен смисъл: моето бездействие, отразило се върху тях, ще се върне при мен като отрицателен отзвук.

А освен това, аз го правя заради нашето поръчителство. Защо ни е поръчителство? За да доставим удоволствие на Твореца. Възобновявайки нашата взаимовръзка, ние разкриваме в нея общото свойство на отдаване – разкриваме Твореца и по този начин му доставяме удоволствие.

Работата е там, че свойството отдаване не е само любовта на приятелите, то не се изчерпва с нашите взаимоотношения. В него също така се крие и този, който ни е дал това свойство, това желание.

В нашата общност ние разкриваме още един пласт – основата на единството, неговата причина. И това всъщност е Твореца, първопричината на всичко, което мислим и усещаме върху себе си.

И затова нашите намерения трябва да стават все по-сложни и да се превръщат в единен комплекс, включващ Исраел, Тора и Твореца.

И първата крачка към това е да си представим пътя на приятелите ни през петте светове. Достигайки до тях, аз ще достигна Безкрайността.  Постепенно ще допълваме и ще оцветяваме тази рисунка с нови цветове и щрихи.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 23.11.2010

[27403]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Поръчителство - Няма коментари→

Най-популярният израелски вестник „Маарив (Вечер)” публикува голяма статия за скорошния конгрес.

Откъси от статията: „Роберто от Мексико излиза на сцената в огромна зала, пълна с хиляди участници. Той се дави в сълзи и едва говори.

Изведнъж чуваме думите, сякаш е открил струни в гърлото си: „Вие сте моето семейство”, казва той. „И аз не мога да живея без вас.” Публиката плаче. Те заплакват, и когато Александър от Русия моли всеки да се включи с доброто в себе си, и когато Реубен от САЩ моли всички да затворят очи и да помислят за този специален ден.

Репортер: Не разбирам защо хората плачат. А вие?

Александър Демидов: Плачат, защото не са знаели, че ще намерят толкова много топлина тук, че всичко тук ще е толкова близко и реално. Това е все едно изведнъж откриваш, че имаш син. И не си знаел, че той съществува, чее толкова мил, силен и красив.

Това усещам, когато видя хора от Япония и Турция тук, хората, които казват, че ние сме им най-близки. Аз не плаках, защото не съм толкова чувствителен, но не ми стигаше въздуха.”

Снимки

[27240]

Filed under: Конгреси и събития - Няма коментари→

Книгата Зоар, Предисловие, глава „Нощта на невестата”, п. 138: …и прегрешението стана като грешка за него, както е написано „Ако Творецът не ми беше помогнал, моята душа почти беше заживяла в Дума”. Но останалите хора трябва да се страхуват, че няма да могат да кажат пред ангела, че е било грешка и ще паднат в ръцете на Дума, в ада.

Когато успеем да поправим някои части на малхут, все пак остава тънка нишка, която свързва частите, които е невъзможно да бъдат поправени. Трябва да ги „поддържаме” и да им позволим да живеят, за да можем в последствие да ги поправим.

Винаги има „кука”, която ни държи „свързани” с егоизма. Това е подобно на „вратите на ада”, през които можем изведнъж да се потопим в егоистично намерение. Тук се крие проблемът.

Способни ли сме да запазим екрана, който ни предпазва от това да се насладим заради себе си? Ако не можем да го запазим, светлината ще изчезне и ние ще останем в тъмнината на „ада”. Можем ли да съхраним малка порция егоизъм без да отваряме вратите и да осигурим минимално осветяване, което е жизнено необходимо за неговото съществуване?

Книгата Зоар говори за начини за постигане на това. Ние поправяме нашите грешки, докато зли намерения ще бъдат поправени само в последния етап на нашата работа.

От урока по книгата Зоар, Предисловие, 21.11.2010

[27171]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→