За да придобием ново възприятие, ни е необходимо по-голямо желание, което да ни позволи да заменим тенденцията да поглъщаме в себе си със стремеж към отдаване.

Този преход към обратното възприемане на света, към стремежа да отдаваме, е изключително труден. Той е подобен на раждането, а раждането, дори във века на съвременната медицина, винаги е необичайно действие.

Защото бебето се откъсва от особеното място, към което е било прикрепено. Там, то е получавало особена храна, защита. Там са действали особени закони за развитие. Средата не го е отхвърляла, а го е отгледала.

Но сега, то влиза в недружелюбен свят, в ново обкръжение, където трябва да живее и расте. Това е безпрецедентен обрат в живота.

Същото се случва и при духовното раждане, когато се разкрива новият универсален орган на чувствата, на външните (извън матката – този свят) усещания, основаващи се на отдаването и в тях ние започваме да усещаме новия свят.

На Конгреса, ние направихме голяма крачка напред в тази посока. Много искахме да се родим, макар и малко, усетихме родилните болки и видяхме, че не сме способни на това. Почувствахме как нещо ни спира и веднага ни отблъсква назад.

В съчетание с добрата сила, увличаща ни напред, ние усетихме лошата сила, която ни отблъсква обратно в майчината утроба и не ни дава да излезем извън нейните предели – този свят, не ни позволява да усетим новия свят.

Необходимо е да бъдат изпитани няколко такива родилни болки, докато най-накрая не се родим. Колко именно и с какво темпо – това зависи от нас. При всички случаи, без тях процесът на раждане няма да завърши – няма да излезем навън.

При раждането се сблъскват две сили – нашият натиск отвътре и обратните тласъци отвън. Тяхното противоборство поражда в нас ново силно желание да се окажем в духовния свят. Без това желание няма да преминем.

В Тора, родилните болки се наричат „египетски наказания”. Нашият егоизъм трябва да преживее десетте (пълната доза) бедствия, които се отпечатват върху желанието и го превръщат във формата на съсъд, кли. Така, от безформеното „парче глина” възниква съсъд, който е готов да получи висшата светлина, духовния свят.

Необходимо е да преминем през родилните болки, за да приемем правилната форма, без която не е възможно да усетим нищо духовно. Именно в този процес ние влязохме на Конгреса. А светлината – тя е около нас в очакване да влезе някъде.

От урок по статия на Рабаш, 12.11.2010

[26394]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: Ако усещам своето отделение от приятеля, или може би той се е отделил от мен, мога ли да кажа, че същото ми се случва по отношение на Твореца? Какво да направя в тази ситуация?

Отговор: Ситуациите могат да бъдат различни; затова,  ако говорим за един приятел, паралелът с Творецът е възможен, но не във всички случаи. Има нещо друго – до колко аз оценявам групата и целта, която разкриваме между приятелите. Групата, целта и Творецът са едно.

Само групата е съсъдът, желанието (кли), докато Творецът, свойството отдаване, е светлината, която напълва желанието, която се проявява в желанието до степента на тяхното взаимно подобие. Накрая, съсъдът и светлината стават напълно подобни, постигайки свойството на взаимно отдаване и обединяване; те стават неразделими.

Следователно, човек трябва да придава на групата дори повече важност, отколкото на Твореца. Групата е средство, без което не мога да Го постигна, и на този етап важното за мен е средството. Рабаш дава пример с неважен правителствен чиновник, от когото аз завися повече, отколкото от цялото правителство: докато министрите са заети с държавни дела, чиновникът взима конкретни решения за моя случай – или го одобрява, или го отхвърля.

Групата е среща на нашите малки желания, които се стремят да разкрият Твореца, свойството отдаване. Аз трябва да реша веднъж завинаги: не мога да се обърна към Твореца сам. Моето обръщение се случва в групата, а колкото до Твореца – аз не знам кой е Той, но Той ще се разкрие в групата.

От урока по статия на Рабаш, 05.11.2010

[26123]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Дойдох на конгреса с огромното желание да пробия егоистичната си обвивка, но не ме напуска чувството, че мога, че трябва да направя нещо точно сега, а не го правя.

Страхувам се, че конгресът ще свърши и ще остане само впечатлението, а в мен нищо няма да се промени. Какво трябва да направя сега, веднага, в тази минута, в тази секунда, в този миг?

Отговор: Всички ние си задаваме този въпрос. Сега, ти си съединен с всички, стремиш се, очакваш и именно това ще остане от целия твой живот. Не е известно как ще премине той, но това завинаги е записано на твоята сметка в духовното.

Написано е, че когато душата на човека попадне във висшия съд, ѝ задават въпроса: „Занимавала ли си се с Тора (желала ли си да привлечеш светлината, връщаща към източника)? Очаквала ли си спасението (за да се издигнеш над своето его към втората си природа)?”.

Именно това се стараем да реализираме тук. И ако всеки от нас чувства, че е длъжен да направи нещо и не е способен – това също е хубаво.

То е много неприятно и напомня на родилните болки, защото ние искаме да родим нашето следващо състояние, а не можем. Но именно от тези усилия, в нас свише се ражда новото стъпало.

Какво да направим? Нека още малко да отворим своето сърце, още повече да се съединим с другите, още по-силно да усетим, че Творецът трябва да се разкрие между нас, да се възцари в нас като по този начин ни сближи и така ни издигне към нашата втора природа.

Именно за това пишат кабалистите. Днес, ние се намираме в такова състояние, в което пред нас се разкрива целия материал – всичко вече е обяснявано много пъти. Трябва да положим още малко усилия, но не в обучението и разпространението, а именно в съединение като днешното – на този конгрес.

Постарай се да усетиш всички в своето сърце и нека Творецът извърши тази работа! А, където чувстваш, че не си способен да го направиш – привлечи Го там!

Творецът казва на Моше (Моисей): „Да отидем при Фараона!” – както хващаме малкото дете за ръка. Защото Моше (Моисей) в нас, точката в сърцето се страхува от Фараона. Това е ясно!

Срещу това чудовище – нашето его, не сме способни нищо да направим! Аз чувствам, че искам да го преодолея, но не мога. А в следващия миг изобщо не желая това – той властва в мен. И така отново и отново – всеки път.

Малката искра, останала в мен от предишното духовно състояние не може да направи нищо. С нейна помощ, аз трябва да се уловя за Твореца и тогава ще мога да се противопоставя на своето его. Защото то е чудовището в нас, с което ние, разбира се не можем нищо да направим.

Аз само държа Твореца за ръка и искам да бъда с Него – като дете, което дърпа възрастния за ръката и го моли да му даде онова, което иска.

Именно по този начин трябва да напредваме: „Искам да се съединя с другите! Искам да постигна нашето единение! Искам да постигна желанието, в което Творецът ще се разкрие!!”

Аз се хващам за Твореца с помощта на тази малка искра, но това е само искра, а аз трябва да Го обхвана целия, да се съединя с него.

Тогава, това его, този Фараон ще започне постепенно да изчезва, докато съвсем се изгуби. А аз ще остана с Твореца, в единението с другите точки в сърцата на другарите и по този начин ще се разкрие новото духовно стъпало.

От 4-тия урок на конгреса, 10.11.2010

[26363]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Въпрос: При откриването на конгреса, когато представителите на всички страни се качваха със знамената на сцената, аз плаках от радост, чувствах се свързан с всички, усещах желанията на другите хора, тяхната грижа и любов.

Какво беше това – психологическо усещане или духовно?

Отговор: Това е прекрасно, добро, сърдечно вълнение, но все още не е духовно усещане. Духовното усещане – това е постигането на корена: от къде идва всичко и защо, къде се намираме.

Това усещане трябва да ни доведе до състояние, при което ние се намираме в океан от някаква сила, която ни съединява над времето и пространството, поддържайки ни.

Тогава човек губи усещането за тялото си. Той все още се идентифицира с тялото, но смята, че то е на по-ниско ниво, отколкото е той самият. Тогава ние усещаме, че принадлежим на същата сила, включени сме в нея и се разтваряме в нея.

Това, което сте почувствали на откриването на конгреса е стъпалото преди духовното усещане. Да се надяваме, че много скоро ще го постигнем.

От 4-я урок на конгреса, 10.11.2010

[26372]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

На Конгреса ние се опитахме да преминем махсом, да се родим в духовния свят, да получим нов орган на чувствата и да усетим онова, което се намира извън желанието за наслаждение. Това възприятие се нарича външно, тъй като то е устремено към отдаване.

Ние разбрахме, че това е много трудно. Насрещният натиск веднага ни охлади, „замрази” ни. И ето че ние вече не искаме, мислим, че сме неспособни: „Каквото и да е, само не това, не истинско обединение, а в него след това вече и висшия свят”.

В резултат нашите очаквания не се сбъднаха. Егоизмът, Фараонът, ни отблъсна назад.

Благодарение на това ние изпитахме лека ненавист към него, разкрихме врага, ненавиждания, започнахме да разбираме, че без да го покорим, няма да се родим. Неприятелят е открит и ние го различаваме все по-ясно.

Сега трябва да изпълним още няколко аналогични действия. Всеки път те ще приемат различна форма – защото в духовното нищо не се повтаря. Действията като че ли са същите, но се усещат по новому, и в следващото състояние не може да се познае предишното.

Става дума за родилни мъки, които на иврит се наричат „цирим” – също като пантите на врата. Майчината утроба, в която се намираме, напомня по форма на буквата мем (ם). Мем – това е Бина, която ни затваря между две врати. „Врата” на иврит е дaлет. С други думи, ние се намираме между две букви далет (ד), съставляващи буквата мем.

При напъните ние натискаме вратите, за да се отворят – за да се завъртят около пантите. Така плодът натиска отвътре, за да излезе навън.  (цир – ос, цирим – оси на вратите, рехем – матка, от думата рахамим, милосърдие, свойство на бина).

А препятства нашето раждане Фараонът – нашият егоизъм, специално създаден от Твореца по такъв начин, че да оказва насрещен натиск, докато у нас не се появи силно желание, докато не станем достойни да чувстваме и виждаме Твореца, външната реалност, да живеем в нея. Защото иначе ще останем недоносени, незрели в новия свят.

Излиза, че Фараонът е добра сила. Въпреки че пред нас се представя като ненавистен, в действителност неговото противодействие формира в нас достатъчно силно желание, за да разкрием вратите на матката и да излезем навън.

Ние започнахме работа, която ще ни изведе отвъд властта на Фараона, и аз много се радвам, че достигнахме този етап. Аз го чаках отдавна.

Колкото е по-голямо разочарованието, колкото е по-силно противодействието, колкото е по-силно отчаянието след неоправданите очаквания и човек е отблъснат назад, толкова е по-добре, толкова е по-голяма ненавистта към Фараона. Ние преминахме през една от родилните схватки. Още няколко схватки и ние ще се родим в светлината!

Дайте да форсираме темпото – това зависи от нашата работа. Нека силата, с която бягаме напред, и силата на Фараона, отблъскваща ни обратно, се слеят в един решителен скок към раждането!

От урока по статия на Рабаш, 12.11.2010

[26390]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→