Сега имаме възможност да ускорим своя напредък, егоистично избирайки по-малката от двете злини. Разбира се, това все още не е свобода на волята.

При свобода на волята, на мен ми позволяват да избирам какво искам, а тук ми предлагат страдания и наслаждения и ми казват: „Избирай”!

Баал аСулам описва две скали за справка: „горчиво-сладко” и „истина-лъжа”. Ние сме длъжни да се издигнем на степента истина, вместо на степените лъжа, сладост и горчивина.

На всеки е ясно, че няма свободен избор тук, има само анализ: доколко съм подчинен на разума и доколко – на чувствата.

Тук всичко зависи от това, кое ми се е открило и кое не, и най-важното: истината или горчивината. За самия себе си, аз ще избера съобразно това, как аз виждам тези неща.

А истинска свобода на волята се ражда само в групата. Групата представлява този външен фактор, чрез който аз разпознавам понятието „външна истина“.

В такъв смисъл, „истина” означава, че аз съм длъжен да бъда включен в група. А между истината и групата съществува съпротивление (R) – моят егоизъм, желанието за наслаждение.

Това е вече пълноценна система. Тя не зависи от способността ми да разпознавам истина и лъжа, горчиво и сладко. Тук не съм длъжен да бъда умен и чувствителен.

И не е важно кой е по-изтънчен, кой е по-умен, по-хитър или по-проницателен. Защото ние разглеждаме всичко относително групата, обединението – с други думи – относително Твореца.

Аз съм в схемата на духовния транзистор: задействам светлината, протичаща отгоре надолу, в степента на моето обединение в групата.

Това е и свободния избор в средната третина на Тиферет. От една страна – егото, от другата страна – групата, а аз извършвам анализ по скалата „истина-лъжа” над „горчиво-сладко”, по отношение на себе си и на групата.

От урока по статията от книгата ’’Шамати’’, 24.09.2010

[21912]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В началото светлината е създала желание, развила го е и го отделила от себе си, за да му предостави самостоятелност и възможност да се самоуправлява – да стане подобно на нея. В този процес светлината е била първа – причината, а желанието второ – следствието.

Всяко действие произлиза от въздействието на светлината върху желанието. Желанието само не е способно на действие и единствено наличието в него на свойствата на светлината, му дават възможност поне да моли светлината за едно или друго въздействие.

Подготвяйки желанието за самостоятелно поправяне, да стане подобно на нея, светлината вече не се явява първична в действията си, а само принуждаваща. Тя пробужда желанието към действие, създава му обстоятелства, подходящи за поправяне, за достигане подобие с нея.

Създаването на всякакви условия за осъществяване уподобяване на желанието на светлината, се нарича спускане на светлината и желанието отгоре надолу, а постепенното реализиране на това уподобяване, се нарича подем отдолу нагоре.

В процеса на това спускане отгоре надолу, светлината е определила всички степени на изкачването отдолу нагоре, като оставя на желанието свобода на волята (в избора на действията), в образуването на стремеж за подобие на светлината (сближаването), – свобода да се обърне към светлината.

В светлината, в нейните степените, е заложена програма, провеждаща желанието през форми, които то е длъжно да приема в своето постепенно поправяне.

Ние само трябва на всяка степен да достигаме съгласие с формата на степента и да молим светлината да ни изправи, да ни направи подобни на нея.

За да разберем светлината и нейните действия върху нас, тази програма за нашето поправяне, и да пожелаем да я изпълняваме върху себе си, ние се събираме в група, учим се, въодушевяваме се един друг колко е важно да се уподобим на светлината, да не ѝ се противопоставяме.

Преди всичко трябва да анулираме себе си, да направим съкращение, като че не съществуваме – нека светлината да дойде и да действа. Това пасивно участие ми позволява „да открия пътя на светлината” (1).

А след това аз трябва активно да поискам въздействието на светлината – така аз усилвам натиска (2), включвайки в него ’’нашето’’ съгласие, което съм получил от групата.

Съгласявайки се на мощното въздействие на светлината „каквото и да стане”, аз придобивам свойството отдаване – подобие на Твореца. Аз внасям моето малко желание (съгласие), но благодарение на мощния поток светлина, получавам на изхода голямо свойство на отдаване (намерение да отдавам) – моето ново АЗ.

Светлината, като че навлиза в моята първоначална „точка в сърцето” (ницоц, искрата) и я раздува. Съгласявайки се с нейните действия, аз все повече се „разраствам”, докато не достигна 125-та степен – Твореца, придобивайки същата сила.

Това символизира празника Суккот. Защото празниците в нашия свят са символи на това, което се случва с нас в духовния свят.

От урока по статията от книгата ’’Шамати’’ 24.09.2010

[21914]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Аз се присъединявам към групата и с нейна помощ започвам да изграждам в своите представи образа на Твореца. Междувременно, аз не желая да се обединявам с групата, да слушам другарите или да приема тяхното мнение над своя разум. Въпреки всичко, аз постепенно развивам по-ясно, по-подробно разбиране на понятието „група”, в която трябва да се самоанулирам. В резултат на тази противоположност аз постепенно определям мястото на моята свобода на волята.

Баал аСулам обяснява, че свободата на волята се съдържа в избора на група. На дадения етап, общото разбиране на това е: встъпване в група, реализиране на себе си в обединението и всичко ще бъде наред. Но в действителност, всички светове или всички 125 степени на духовен подем към целта се намират имено между мен и групата. Когато се обединя с групата неразделно и  окончателно, аз ще достигна до пълно поправяне, света на Безкрайността, в който ние заедно сме обединени в една точка.

Всички светове са разположени на този път и всички те са твои. Цялата ни работа лежи в обединението един с друг. В наше време цялото човечество стои, както е било, на прага на създаването на пирамида. Ние, душите, които са малко по-близко до започване на тази работа, сме горната част на пирамидата. Останалата по-надолу пирамида е останалият свят. Разликата е в това, че ние поне се опитваме да се обединим, докато останалият свят дори не си и помисля за това. И все пак, светът преживява силни затруднения посредством страдания и глобална криза.

Защо е глобална? Така е защото на хората им се показва, че трябва да се съберат заедно, че това е важно в нашата ера и че нашата цел е обединение. Съгласете се, това е дълъг и труден процес, но въпреки това той е задействан. Това се набива в очите на всеки човек.

От урока по статия от книгата Шамати, 24.09.2010

[21911]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Написано е за празника Сукот: „Излез от постоянното си жилище и заживей във временно жилище”. Вярвате ли, че един нормален човек може да напусне сигурен и комфортен дом и да се премести във времена колиба?

Отговор: Ние ще бъдем заставени да променим нашето егоистично жилище, въпреки желанията ни. Без значение, колко сигурен изглежда вашият дом сега, всеки знае, че той е временен и всички ние ще се преместим на друго, постоянно място.

Кабала приканва човек да „излезе от постоянното си жилище”, което изглежда толкова надеждно, и предварително да се премести във „временно”. Егоизмът ни обрисува нашия свят като постоянен, но изучаването на кабала разкрива различна връзка между световете: светът на отдаване е постоянен, защото човек в действителност се обединява с Твореца и постига вечност и съвършенство в света на Безкрайността.

Ние, като малки деца, сме привързани към сегашното ни жилище: страхуваме се да се изнесем от него, оставяйки любимата си играчка. Дори като възрастни имаме проблем да се откажем от настоящата ни представа и да погледнем различно на света. Разликата между постоянното и временното жилище е, че аз се опитвам с помощта на ново обкръжение да се отделя от предишното си обкръжение, моето „постоянно жилище”.

В предишното ми обкръжение аз съм бил под напрежение от медията, мнението на сътрудниците и съседите; аз съм бил задължен да бъда и мисля като всички останали. Аз съм бил зависим от множество фактори, определящи моето „постоянно жилище”. Аз съм бил задължен на всички и съм се въртял като всички останали. Всички разбират това и го одобряват.

И тогава постоянното жилище ми заприличва на концентрационен лагер и аз не мога да избягам! Аз започвам да виждам себе си отстрани и как този постоянен живот е всъщност временен и че скоро ще приключи. Под новото въздействие на книгите и мнението на групата, аз постепенно излизам от това „мишо състезание”, наречено живот и виждам „постоянното жилище” (състояние) във висшата светлина, в нейния абсолютен покой, в този свят и в бъдещия, сега.

От урока по писмата на Баал аСулам, 22.09.2010

[21766]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, 1984, „Човекът да помогне на ближния”, текстът на статията е отделен с черен шрифт.

Аз не мога да напредвам без помощта на ближния, защото само обединявайки се с него, ще намеря мястото, в което се разкрива духовния свят – във връзката между нас.

Не ми е нужна помощ от силния, богатия, добрия, умния, както е в нашия свят. Необходима ми е помощ от равния и подобния на мен по цел в живота.

Следва да се разбере, с какво човек може да помогне на другаря. Може ли да се реши този въпрос именно там, където има бедни и богати, умни и глупави, силни и слаби?

В нашият свят нужда от помощ има там, където има разрив между хората, там се разкрива възможност да се помогне. Ако обаче двама са равни, тогава няма място за помощ. Помощта в нашия свят изхожда от пълноценния към непълноценния.

Но ако всички са богати или умни, ако всички са силни и т.н. – с какво човекът може да помогне на другия?

Най-общо казано, ние не изпадаме във възторг, ако ни се наложи да се обърнем за помощ към някого. В мен се разкрива срамът, гордостта, завистта. Ние не искаме да се показваме като нуждаещи се от нещо, като зависими от някого и се стремим към разединяване.

Но пък виждаме, че има нещо, от което всички се нуждаем – от разположение на духа. Казано е: „За тревогата в своето сърце, нека другите да разкажат”. Защото нито богатството, нито мъдростта ще помогнат на човека да бъде в бодро настроение.

Приповдигнатото настроение се явява следствие от усещането за увереност в доброто бъдеще. А ако знае, че трябва да спаси себе си и сам няма да се справи, тогава той изпада в депресия.

Човекът може да помогне на другия, именно когато види, че той е изпаднал в униние. За това е казано: „Човек не може сам да освободи себе си от затвора”.

Ако затворът е нашия свят, тогава да се измъкнем от него на свобода, в усещането за висшия свят, ще ни помогне само другарят по цел.

Именно другарят е способен да предизвика в него приповдигнато разположение на духа, тоест да му даде увереност за постигането на целта.

Казано по друг начин, другарят го повдига от състоянието, в което се намира, в състоянието на духа на живота. И той отново започва да придобива сила и увереност от живота и напълването.

Моето отчаяние е било предизвикано от невъзможността да постигна духовната цел без външна помощ. Не мога да задължа никого, но намерих другар, който иска да ми помогне. И той ще може да ми помогне не със своите знания или богатство, а само с желанието да постигнем общата цел.

Оттук следва, че всеки трябва да обърне внимание и да помисли за това, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато разположение на духа.

Тъй като в това, което касае разположението на духа, всеки може да намери в другаря място на недостиг, което е способен да напълни.

Това не означава, че трябва да развеселяваме другаря. Ние сме длъжни да предизвикаме във всеки другар по цел чувство на увереност в нейното постигане, за да го изпълни духът на живота, приповдигнатото разположение на духа – над този живот, по-високо от този свят, който му се струва затвор. С другар, човекът е уверен, че може да излезе от този затвор.

От урок по статия на Рабаш, 26.09.2010

[21944]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Зоар, глава ”Ваехи” , п.103: „ В светлината е образа на Царя и живота, и желанието Негово, както облак с есенен дъжд”.

Понеже когато те приемат образа Шхина на Твореца и заемат тези системи, от които произлиза животинският свят, т.е. животните, явяващи се носители на системата, както е казано в Йезекил, тогава за тях се отнасят думите: „В светлината е образа на Царя-животът”

Всичко зависи от излъчването свише. „Свише”, както и всичко, се намира „вътре в човека”, в нашите усещания, но се отнасят към висшите издигнати състояния.

В духовния свят, в усещанията няма време, пространство, преместване, а всички различия между всичко са само във важността- голяма или малка относно свойството отдаване на Твореца.

Ако се появява сила/ свойство, което ми носи голямо свойство на отдаване и то за мен е най- важното свойство, т. е. „по-висше” от предишното,  то се нарича „излъчване свише”.

От урока по Книга Зоар, 29.08.2010

[21845]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво да направя ако стимулаторът не ми дава никакво въодушевление и важност?

Отговор: Това не е важно! Стимулаторът е задължение. Аз не се въодушевявам от поръчителството, но съм задължен да го осъществявам.

Длъжен си да внасяш в него усилия отново и отново. А докато влагаш в него, като че ли губиш, защото се грижиш за него, даваш му всичко от „себе си”.

И така ще е дотогава, докато всички  не се съединят толкова, че да разкрият първата духовна степен т.е. тогава ти ще усетиш своите усилия на отдаване не като загуба, а като награда.

А дотогава, това действително е загуба и твоите близки, обкръжението, гледат на теб с удивление: „В какво ти влагаш себе си?!“

И нищо не можеш да им обясниш, както и на себе си, докато не получиш отговор  за всичките си усилия. Затова трябва да се постараем по-бързо да завършим този процес.

От урока по статията на Рабаш, 22.09.2010

[21751]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Може ли отчаянието да изгаси искрата на духовното ми желание?

Отговор: Разбира се. Защото вече съм се отчаял от този свят и не усещам повече в себе си свързаните с него желания.

В това време, в мен свети някаква „искра”, пробуждане свише, което ме води при учителя и групата.

Между моето отчаяние и искрата възниква напрежение, вектор, сила на желание, произлязло от техните различия. Накъде е обърнато аз точно не знам, но то вече е подсъзнателно ориентирано към отдаване.

Това кли вече е устремено нагоре, подобно на дипол (съвкупност от два противоположни заряда)

За да използвам правилно своето желание, аз помествам егото в „магнитното” поле, т.е. в групата. Тогава нейните сили направляват моят дипол, привеждат го в движение към целта, свойството отдаване и любов.

В обкръжението/групата се намират мощни полюси: голямо разочарование в този свят и важността на отдаване. Според връзката ми с тяхното поле, общото желание, въздейства на мен и ме увлича към целта.

Частиците (диполи, заряди, частни желания) сами по себе си са безсилни. За да ги усилим и раздвижим ние правим ускорители.

Също и моята искра, желание, група (общото желание) се разпалва в голям огън. Принципа е прост: аз влизам в общност и ускорявам, и облекчавам, за сметка на общото желание своят път към целта.

Когато вляза в групата мен ме учат как да се разтворя в нейното поле/общото желание към отдаване и любов. И аз не получавам просто желание от обкръжението.

Защото се намирам не в обичайно егоистично общество, а в обкръжение на кабалисти, които искат да разкрият в своето общо желание/поле, Твореца.

Аз се сближавам не само с групата, но и със скритата в нашето общо желание Висша Отдаваща Сила. И затова в отговор на моите усилия да се обединя, аз получавам от обкръжението силата на Твореца – светлината, възвръщаща към Него, към източника.

Обкръжението, построено от човекът се отзовава на неговите усилия с обкръжаваща светлина (ОМ).

От урока по статията на Рабаш, 21.09.2010

[21668]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво се случва, ако не полагам усилия докато уча kабала?

Отговор: Ако не полагаш усилия, тогава ще бъдеш оставен сам за кратко и след това ще си пробуден отново. Ако и тогава не полагаш усилия, тогава ще си оставен, защото доказваш, че си недостоен. И тогава може да бъдеш оставен с години или дори до следващото ти прераждане.

Първия път на човек му се дава възможността да постигне себереализация. Втория път му се напомня, дава му се нова възможност и наказание. Всъщност, не е наказание, а е поправяне, защото той е „ужилен” от негативни усещания, за да бъде насочен, въпреки че изглежда като нещо друго. Човек е изгубил времето си без да бъде продуктивен и сега изведнъж му се случва нещо лошо . Може да бъде свързано с работата, с парите или с нещо друго.

Това е като напомняне, все едно се казва: „Искаше да се почувстваш комфортно в този свят, вместо да продължиш своето духовно пътуване, така че виж сам колко недружелюбен може да бъде този свят.”

И ако това не помогне и ти продължиш да търсиш други пътища, които не следват духовната посока, тогава ще бъдеш оставен. Написано е: „Този, който е прегрешил отново, отсега нататък му е позволено”, сега можеш да правиш каквото си искаш. Твоят ред за поправяне ще дойде само след като другите души са се поправили. Но да достигнеш до толкова голямо разделение е крайно нежелателно.

От урока по статия на Рабаш, 22.09.2010

[21812]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Зоар”, глава „Ваехи”, п.376: Навсякъде, където е необходимо да се извършват благославяния, Творецът, т.е. Малхут, трябва да бъде благославян първи. Ако Творецът не бъде благославян първи, то благословиите не се осъществяват”.

В светите книги, ние четем за духовните състояния, през които трябва да преминем в бъдеще. Все още не усещаме текста, написан в такава форма от кабалистите.

Но не е възможно духовното да бъде описано по друг начин, а само ако бъдат взети думите от материалния свят. Защото в духовното няма думи. Как да се разкаже за него? Как да бъдат обяснени явленията, които не съществуват в нашия свят?.

Необходимо е от нашия свят да се вземе нещо, което е подобно и с тези думи да се опише духовното. Но при всички случаи, човекът, който не се намира в духовното, не знае за какво става дума „там” и просто чете.

Но ако четем за духовното, дори да не го усещаме, желаем да се присъединим към онези, които са го разкрили и са писали за това в своите книги – към раби Шимон и неговите ученици, към авторите на „Зоар”, към Баал аСулам, който е добавил към „Зоар” своите коментари, ако желаем да се съединим с тях, за да може тяхното постижение и сила да ни въздействат, ние се развиваме така естествено, както малкото дете, което иска да бъде редом с възрастния, за да се учи от него, да извлече за себе си всичко, което е възможно и по този начин да расте.

Затова, по времето когато четем „Зоар”, ние трябва да бъдем колкото се може по-близо до нейните автори. А в духовното, близък се нарича онзи, който се намира в същото свойство, за разлика от измерването на по-близо или по-далеч според разстоянието. В духовното аз се смятам за намиращ се близо до някого, ако се намирам в неговото свойство, ако съм подобен на него.

Свойството на авторите на „Зоар” е отдаването, а нашето е получаването. Как да направим така, че да се намираме по-близо до тях? Ако си представя, че се намирам заедно с другарите, отменям себе си пред тях, постигам състояние, когато всички ние сме заедно, в едно желание да се съединим, стараем се да се присъединим към авторите на книгата „Зоар” – ние вече се приближаваме към състоянието на единение, което въздейства върху нас.

Самото състояние (в което ние сме повече свързани един с друг, тоест в по-голяма степен се съединяваме с отдаването, с притежателите на свойството отдаване – с авторите на книгата „Зоар”, с текста, който са написали) въздейства върху нас.

И макар да не разбираме за какво ни разказват те, като деца желаем да получим от възрастните, защото те са възрастни. Тогава цялата тяхна сила и постиженията, които са вложили в тези книги, подготвяйки ги за нас, ни въздействат и ние, подобно на детето започваме да се променяме. Такава е нашата работа – в същите естествени условия, през същите етапи на развитие, както е и в нашия свят. Така напредваме.

Затова, четейки книгата „Зоар” не бива да забравяме какъв е начинът, по който можем да се съединим с нейните автори. Тогава ще ни се разкрие вътрешният смисъл, ще влезем и ще станем участници в нея.

От урок по книгата „Зоар”, 24.09.2010

[21910]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→