Човек расте не благодарение на собствените си усилия, а благодарение на въздействието на обкръжението. Поради това, той трябва да си взаимодейства с групата по ефективен, духовен начин.

Човек иска групата да го проникне с любов към ближния, близост и връзка с всичко, което се намира извън нашия егоизъм. Тази реалност, „отвъд егоизма”, трябва да му се струва много по-важна от реалността „вътре в егоизма”.

Само след подобен разчет, когато обкръжението стане за мен по-важно, отколкото съм аз за себе си, тогава започвам да впивам неговите живителни сили, вместо да насочвам вниманието си върху себе си. И тогава започвам да раста.

Тази работа е непрекъсната. В човека непрекъснато се разкриват нови решимот (духовни информационни гени), желания и мисли. Той трябва да може да се справи с тях всяка секунда, отново и отново да се връща към анализите и осъзнаването на това, какво наистина има значение: външното или вътрешното.

Необходимо е той да се придържа към кабалистичните текстове, учителя и групата. Както пишат кабалистите, тези средства настройват правилно човека. Тогава, с тяхна помощ, той може да се издигне над себе си, над разчетите за лична изгода.

Развивайки себе си в семето на отдаване, човек навлиза в „утробата на висшия”, поставя себе си под неговото въздействие и се отдава на неговите сили, програма и цел. А своите мисли и желания, обратно – анулира. Това е единственият начин да се развие: като семе в земята и зародиш в утробата на майката. Човек трябва да анулира себе си пред обкръжението, за да може то безпрепятствено да му въздейства. Това е законът за духовното развитие.

Така, постепенно, изясняваме за себе си, какво е духовният свят в сравнение с материалния. Ние придобиваме все по-големи свойства на отдаване над своето егоистично желание, формираме се като зародиш, поникваме като семе и накрая ставаме дърво, което ражда плодовете на отдаването.

От урока по статия на Рабаш, 21.01.2011

[33326]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Вие казвате, че злото се проявява в отношенията между приятелите. Но ако човек се учи сам, през интернет, без възможност за никаква съвместна работа с други, как той ще разкрие злото?

Отговор: Аз гледам как хората влизат във Facebook, в различни други социални мрежи – и направо живеят там. В тези мрежи кипят страсти, гори любов, хората даже се женят, ако са разкрили, че действително са един за друг.

И въпреки всичките лъжи и всякакви мръсотии, обитаващи тези мрежи, трябва да ги уважаваме. Веднъж с Рабаш преминахме покрай един стадион и той каза: “Това място трябва да се уважава, то носи радост на хората!“.

Същото е интернет. С целия боклук в него, той обединява хората. Провокира ги, принуждава ги да изхвърлят вън от себе си всичкото зло, скрито дълбоко вътре в тях – завистта, ненавистта, сладострастието, жаждата за слава, лъжите. Какво ли няма там… Но точно за сметка на тях, ние реализираме множество решимот (информационни гени).

Цялото човечество е там и всички безспирно лъжат, желаят да се надхитрят един друг, спорят и се препират. Вие знаете ли каква работа с егоизма е това?! На кое друго поле ти би могъл така добре да ги свържеш един с друг?… На кое място?…

А така, с помощта на виртуалната връзка, хората реализират (и отработват) своите решимот и чрез осъзнаване на своята егоистична природа те напредват.

Защо и ние, желаещите да разкрием Твореца/свойството отдаване, да не можем правилно да реализираме собствените си духовни решимот също чрез виртуалната връзка? Аз съм сигурен, че целият интернет се е развил само заради това. Дойде време за ускоряването в края на пътя – и ето, че както и във всичко, хората заради своите потребности са изобретили тази връзка.

Затова ние трябва да организираме помежду си такава социална мрежа, че всеки от нашите приятели, независимо дали той е член на физическата група или не, да почувства всички близки до себе си и да бъде постоянно свързан с нас в общата идея, с целта, в съвместните усилия, работата, ученето и общуването.

От урока по статията „Характерът на науката кабала“, 20.01.2011

[33406]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Развитие на егоизма, Разпространение на методиката - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

В нашата работа трябва да се прави ясно разделяне по категории:

1. Непосредствените взаимоотношенията между другарите в самата група.

2. Взаимоотношенията между групите. Не можеш да отидеш никъде, ние сме свързани физически вътре в своята група и виртуално – с другите групи. Тази разлика се съхранява до ден днешен. Тя няма да изчезне, докато не намерим помежду си вътрешна връзка – не виртуална, не чрез интернет или по други канали.

3. Връзката на човек с неговото семейство, с околния свят.

На първо време трябва да обръщаме внимание на нашата взаимовръзка в групата. Ако групата не постига вътре в себе си правилна взаимовръзка, всичко останало нищо не струва.

По-нататък, човекът в семейството. Ние трябва вътре в групата да провеждаме такава политика: желателно е всеки другар да се грижи за останалите, за да се намират в нормално, комфортно съществуване. Тоест аз съм длъжен да се грижа за това, другарите ми да имат нормални семейни взаимоотношения, доколкото това е възможно. Защото живеем в преходен период, мъжът и жената могат и да не споделят интересите си един с друг.

Ако човек пада, трябва да го поддържат. Но само да го поддържат – при това той сам се грижи за себе си. Ако не се грижи за себе си, а пада на ръцете на другарите: „Правете с мен, каквото искате” – това не е член на групата.

Освен това, сме длъжни да се грижим за точното посещение на уроците. Който има възможност, съветвам го да идва за седмица при нас и да погледа как се прави това. Час и половина преди занятията, дежурните започват да звънят на всички хора, измъкват ги от постелята.

Някои трябва физически да ги доведат на урока. Случва се така, че да стане човек е много тежко, практически невъзможно. По времето, когато аз се учех при своя учител, имахме няколко ученици, които преди сън завързваха връвчица за крака си и я хвърляха през балкона долу, а през нощта аз я дърпах, докато човекът се събуди.

Тази взаимност – тя просто е необходима. Това е задължение!

Само ако човек е непреклонен, ако той ви е написал заявление с отказ, тогава може да го оставите за определно време. А после все пак да му напомните, да го доведете, да го поканите на някаква трапеза и т. н.

Ние сме длъжни да разберем човешката природа. Да не се уподобяваме на Паниковски от романа „Златния телец”, върху когото се нахвърлят с викове: „А, ти кой си?!” Ето така, трябва да се разбира кои сме ние. Аз съм такъв, какъвто ме е направил Творецът. И затова подходът трябва да е съответстващ.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33207]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Какво означава „да се радваш с радостта на другаря, да тъгуваш с неговата тъга”? И как да постигнем това?

Отговор: Да се радваш с радостта на другарите – това означава да се радваш за това, че ние всички заедно постигаме духовната цел, заедно се намираме на пътя, когато аз вътре в себе си чувствам стремежа на своите другари, когато аз изобщо не усещам себе си, своето устремяване към целта, а чувствам как се стремя заедно с тях.

Защото работата е в това, че моето „Аз” пропада, разтваря се в останалите. С това аз достигам, в тази сметка, и безсмъртието.

„Аз” – това не е човек. То съществува само като проводник на светлината на Твореца за всички останали. Затова се получава, че всички наши „Аз” изчезват. И вместо тях възниква едно общо цяло, умножено по броя на тези „Аз”, които са били по-рано.

От урок по статията „Предисловие към книгата „Зоар”, 14.01.2011

[33303]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: По какво молитвата в кабала се отличава от религиозната молитва?

Отговор: Кабала принципиално се различава от всички други методики и изобщо от всичко, което съществува в нашия свят. Казано просто, тя е едно, а всички останали – нещо друго.

В какво се състои разликата? В това, че кабала е изградена на основата на промяна на самия човек. Не на промяна на нещо извън мен, не на промяна на обкръжаващата среда, не на това, някакъв дядо „боже” да започне да се отнася към мен добре, не на промяната на отношението на другите хора. Аз не моля Той да промени моето здраве, моята съдбата – нищо подобно. Аз моля Той да промени моя егоизъм – само това!

Цялата кабалистична методика е изградена на това, човек да промени себе си. От друга страна, всички други методики и религии са построени на това, че Творецът се изменя по отношение на човека: аз Го моля, Той да бъде милостив, доброжелателен, аз Го предразполагам.

В кабала няма такова нещо. По отношение на Твореца аз съм изменящият се човек, намиращ се в Абсолюта. И този Абсолют е неизменен. Ако Творецът е първопричина, първичното начало, ако Той е абсолютно добър, абсолютен, вечен, съвършен, то Той не може да се променя. Променя се само несъвършенството. Той не може да се променя.

И затова всички изменения стават само в човека. С други думи, аз, според своите сили, състояние и вътрешни свойства, усещам себе си повече или по-малко комфортно. Но това съм именно аз, защото аз съм променлив. А Творецът никога не се променя, Той е постоянната обща сила на Природата.

Съответно, всички молитви, за които говори кабала, представляват молба на човека за собствената му промяна. Към кого се обръща? Към стена? Ако Творецът е постоянен, ако Той е вечен, съвършен, то Той изобщо не реагира на тебе.

Но ти, обръщайки се към Него, ставаш друг и получаваш друга реакция, защото повишаваш при това своята чувствителност. Ти се намираш целият в същото това постоянно поле, което се нарича „Творец”, в същата тази постоянна Сила. Но ти се молиш, искайки да се промениш и тогава това поле ти въздейства с голяма интензивност. Ето, това се нарича „молитва”.

Думата „молитва” на иврит (леитпалел) означава съдя себе си, самооценям се, осъждам се. Това не е обръщение към някого, който да се смили над тебе или да те облагодетелства. Не, това е преоценка на себе си. Това е молитва.

И затова, макар религиите и да използват същата тази дума, в кабала тя, както и всичко останало, има абсолютно противоположен смисъл.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33395]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От урок № 2, Москва

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1986, статия 15, „Молитвата на обществото“: „Казаното в книгата „Зоар”, „Аз се намирам сред народа” означава, че когато Творецът съди обществото, човекът няма право да се отделя от обществото. А онези, които са се отделили, дори ако са праведници, първи биват осъдени”.

Настройването ни за Висшата сила става по книгата „Зоар”. Тя ни разказва за това, как да се настроим за разбирането на тази Сила, а то води до нейното усещане, разкриване.

„Съдът” е едно от нейните проявления – под формата на справедливост. Постъпката, извършена от някой или от всички, предизвиква съответстващо ответно въздействие. Човекът в никакъв случай не трябва да се отделя от заобикалящото го общество.

Как става това? В нас се появяват всевъзможни отрицателни действия, усещания. По този начин ми се дава възможност да остана в обществото, над тях, въпреки тях, макар че ако се отделя от него, веднага ще се почувствам комфортно и ще избегна проблемите. Всички заедно отиват да получат наказание, а аз мога да отида встрани. Дори така ми казват: „Можеш да отидеш настрани, това не те касае”.

И все пак, въпреки че праведниците не са съгрешили заедно с останалите, ако се отделят от другите, ще попаднат първи в съда. С други думи, така проверяват човека – дали желае да влезе в егоизма на нашия свят и да остане в своето комфортно „буржоазно” състояние или заради постигането на Висшия свят е съгласен, въпреки всевъзможните неудобства, да остане свързан заедно с всички.

И затова, човек никога не трябва да се отделя от обществото, тъй като милостта на Твореца е върху целия народ постоянно. И затова е казано: „Аз се намирам в народа и не искам да се отделям от тях”.

Отношението на Висшата сила винаги се проявява към всички заедно и никога в частност към някой. „В народа”, означава в онези, които искат да се съберат заедно.

Трябва да вземем това под внимание. Когато се намираме в група и започнем да усещаме всевъзможни търкания, егоистични движения от страна на всеки от нас, трябва да разберем, че ни „разиграват” специално. Ако въпреки всичките тези „игрички”, все пак се съберем заедно (и така всеки път, във всеки един момент), тогава ще ни придвижат по-нататък.

Но ако се поддадем и всеки от нас бяга от проблемите, не ги решава, за да се извиси над тях чрез съединяването, тогава естествено, отново ще се потопим в обичайния си живот и ще престанем да разбираме какво казва науката кабала.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33401]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Кабала казва, че целият свят се намира вътре в мен. А каква е тази външна сила на Твореца, идваща към мен?

Отговор: На мен не ми е известно, каква е тази външна сила. Аз само знам, че в мен изведнъж идва нещо и ми се разкрива някакво ново свойство.

С какво се отличава това от мислите и желанията, които са възниквали в мен до тогава? Те също са ми се стрували нови?

Но на мен ми е напълно ясно, че това свойство, раждащо се сега в мен, което се нарича сила на отдаването е нещо съвършено ново и различно от цялата моя природа. То е абсолютно противоположно, обратно на нея, и се разкрива в такава особена форма, че това поразително се отличава от целият ми предишен опит.

За да се свържа с него, на мен ми се налага да се издигна над своето его, полагайки огромни усилия. Аз трябва да се отделя от своя егоизъм, да се откъсна от него и през цялото време да воювам сам със себе си, за да не изпадна в егоистични разчети.

И когато, по такъв начин, аз се отделям от егоистичните разчети, само при това условие, започвам да разкривам, каква е тази сила, която сега ме тегли към себе си, действа вътре в мен и ме кани да се присъединя към нея, не оставайки в своя егоизъм  – е силата на отдаването.

Тази сила, разкриваща се в мен, много силно се отличава от всички мои предишни сили, мисли, стремежи, от цялата моя природа. Аз чувствам това, защото тя ме задължава да се отделя от всичко, което е било преди!

От урока по статията „Свобода на волята“, 21.01.2011

[33342]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Останаха няколко дни до берлинския конгрес. Искаме да го почувстваме още сега, да усетим, че цялото световно кли се намира в едно и също състояние. Как да се направи това?

Отговор: Преди всичко, трябва да осъзнаем колкото можем, всеки път все повече да усилваме нашата връзка помежду си и все по интензивно да организираме нашето разпространение по света. Именно от това зависи нашето духовно състояние.

Нашето следващо духовно стъпало зависи от това, доколкото ние ще се разширим по света – доколко ще ни поправи/издигне светлината. Защото ние не съществуваме за себе си, за собственото си издигане нагоре, а по-широко да разпространим кабала.

Баал а-Сулам пише в статията „Шофар на Машиях“ (Рог на Месията), че разпространението на кабала по света се нарича рог, т.е. призив на Месията. Машиях (Месия) – това е свойство, изтласкващо човека от егоизма (от думата „мошех“ – изтласква“). Така че, това е което трябва да направим.

Ако посъдействаме още малко на света, да се приближи той към поправяне на своя егоизъм, и нас ще ни издигнат толкова, колкото света го изисква. А ако той няма потребност, то и нас не ще ни издигнат.

Какво е казал АРИ, когато е умирал? Така се е случило, че през това време с него не е бил Хаим Витал, неговият първи ученик, на който Ари е предал пътя към тази мъдрост.

Баал а-Сулам пише за това в своето писмо: „Ицхак Коен, един от учениците на Ари… влязъл при него по време на неговата кончина и плакал, че си тръгва надеждата, която възлагали преживе на своя учител, да видят света пълен с добро, мъдрост и светлината на Твореца.

И му отговорил Ари: „Ако имаше сред вас макар и един съвършен праведник – не биха ме взели от този свят преждевременно“… И възкликнал ученика: „Значи нямаме никаква надежда?!“ И отговорил Ари: „Ако заслужите, то ще дойда при вас и ще ви уча“.

Възразил ученика: „Как ще дойдеш да ни учиш, ако напускаш вече този свят?“ И отговорил Ари: „Какво разбираш ти от скритите тайнства и пътя на моето връщане към вас!“ – казал и издъхнал за живот в бъдещия свят..“

Същото казвал и Баал а-Сулам. Тъй като неговите ученици не били достатъчно за да продължи той да се занимава с тях по нататък, той починал. Тук няма никакви други разчети. Ако човек е необходим, тогава го държат, възлагат му тази мисия, а ако не, тогава го вземат обратно, има друга работа.

Затова трябва да помним, че сме длъжни да се стремим с всички сили да разпространим науката кабала и тогава ще ни разберат. Едното зависи абсолютно от другото! Не само, че нито един от нас не ще може да се издигне (за това дори и не става дума!) но и цялата група не ще се издигне в своето обединение, ако не участва правилно в разпространението на кабала в света.

Ще се надяваме, че тази година ще претворим всичко, което зависи от нас и тогава наистина ще заслужим изход във Висшия свят.

От урока по статията „Предисловие към книгата „Зоар“, 14.01.2011

[33311]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Творението, това е желание. Творецът, /светлината/ е създал желание, кли – „угодно на Него“.

В тази степен, в която той желае да наслади, да напълни, да предизвика усещане за добро, за топлина, за всичкото благо, в същата степен Той е създал потребност, която е обърнал към себе си, към тези свои свойства, които желае да прояви в творението.

А за да не бъде това желание автоматично, за да се управлява, устремява, подобно на светлината и да се усеща съществуващо – заедно с него се развива и разума. Разумът е зараждащото се и затова той е главната характеристика на човека: „какво желаеш?” Става дума не за естествено желание, а за това, каква представа за добро състояние изграждам в разума си.

Разликата между желаемото и действителното съставя вектора на всички наши действия. По този критерий се оценява човека – по посоката на неговите действия, стремежи, очаквания.

Нашите действия се осъществяват не сами по себе си, а под влиянието на заобикалящото ни общество. Следващото по-добро състояние може да бъде произволно и ние го избираме под влиянието на обкръжението. По този начин, обществото, в което попадаме, сформира нас и нашето бъдеще.

И за това на човека му е даден разум и му е дадено усещането за недостиг. Сега, с помощта на заобикалящото го общество, той може да се насочи към следващото състояние, избрано от него самия.

Нас ни характеризира вектора на стремежите и неговата величина. Затова ние никога не съдим за човека по текущото състояние – то се предизвиква в него свише. Не, ние оценяваме човека по действието, което той извършва относно обкръжението, за да предизвика в себе си определена насоченост на мислите, желанията към някакво ново състояние.

И затова ние сме длъжни да създаваме около себе си такова обкръжение, което точно да ни определи бъдещото състояние – това, към което се стремим. Съобразно с тази бъдеща картина, която се рисува в нашето въображение, ние отдалеч, предварително оценяваме себе си и групата.

Човекът, както и групата, се оценява само по вектора: накъде се устремява и с каква сила. Ако групата иска по някакъв начин да се изконтролира, ако човек желае да разбере накъде върви, той трябва винаги да вижда пред себе си следващата очаквана картина.

Вниманието трябва да се съсредоточава само върху нея, само в нея трябва да се живее. Тогава нашето движение ще бъде бързо, а мислите и решимот, възникващи в нас, ще получават незабавно въплъщение.

И затова, най-главното е да работим в мисълта, правилно и по възможност по-ярко да си представяме следващите състояния. Мисълта съзидава, изгражда нашето бъдеще. Тя е основата на нашето действие и по този начин го превръща в реалност.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 17.01.2011

[33133]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урока №2, в Москва

Всичко зависи от обкръжението. То трябва да ме направи по-чувствителен към тези предизвикателства, които постоянно ми изпраща намираща се между нас Висша сила, която подтиква всеки от нас към общо съединение.

Така трябва да се действа през цялото време. Творецът малко ме променя, така че по друг начин да усетя обкръжението и себе си – и аз съответно балансирам ситуацията. И отново Той – и отново аз, и отново Той – и отново аз. Получава се изкачване с два крака. По този начин, посредством вътрешната настройка на нашия „инструмент”, ние вървим напред към такъв своеобразен диалог с Твореца.

Възприемаме ли Го правилно, започваме да работим в унисон – това, всъщност е „работата на Твореца”. Ние наричаме това не „работата на човека”, а именно „работата на Твореца”, защото работи Той. Ние трябва само правилно да отреагираме, правилно да се настроим. Не трябва нищо да правиш – само правилно да нагодиш обкръжението към себе си: от една страна – Твореца, от друга страна – обкръжението, а по средата – автоматично реагирам на всичко.

Аз сам не мога да въздействам върху себе си, не мога да работя със себе си и затова е необходима обща молитва. Не трябва да обръщам внимание на себе си. Кой съм аз, че да обръщам внимание на себе си? Нима мога нещо да направя? Целият живот показва, че не можем да направим нищо със самите себе си.

Каквито сме, такива ще си останем, ако не започнем да се променяме под въздействието на две причини:

1. Творецът, общата Сила, запълваща цялото пространство между нас.

2. Групата, всички останали, освен мен. Те образуват запълнените от Твореца частички, във вътрешността на които се намирам.

Практически, аз трябва да намеря своята хармония с останалите частички. Те се намират в хармония помежду си и с Твореца и само аз, относно тях, не съм в хармония, в правилното състояние, в интеграция с тях. В това се състои цялата работа на човека, цялата му настройка.

Приближавайки се към това, аз започвам да усещам Висшия свят. Не някъде другаде, а между нас аз намирам проявата на Твореца. В пространството между нас, където се намират тези „елементарни частици” – нашите желания, аз започвам да усещам желанията на всеки, между тях се намира светлината.

Силата, която ни напълва, общото желание, състоящо се от отделни желания, съединени помежду си, се нарича кли, съсъд или Малхут. А светлината, която се разкрива помежду ни, в нашите взаимни стремежи напред – това е Висшата светлина или Твореца. Това е, което усещаме, това е Висшия свят.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33214]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→