По аналогия със светлината и тъмнината в нашия свят, в духовните възприятия светлината и тъмнината (или денят и нощта) са усещания за съществуването или липсата на Творец, неговото господство или отсъствие, т.е. „присъствието или отсъствието на Твореца“  в нас.

С други думи, ако човек поиска нещо от Твореца и веднага получи каквото е поискал, това се нарича светлина или ден. А ако някой се съмнява в съществуването на Твореца и неговото управление, се нарича тъмнина или нощ. По-точно скриването на Твореца се нарича тъмнина, защото поражда съмнения и грешни мисли у човека, които той възприема като нощен мрак.

Истинско желание за духовност

Но истинското желание на човека не трябва да бъде към усещането на  Твореца и знанието. Неговите действия също са чисто егоистични желания, тъй като човекът няма да може да устои да се наслади на тези усещания и ще изпадне в егоистични наслаждения.

Истинският стремеж на човека трябва да бъде в получаването на сили от Твореца, за да се противопостави на желанията на своето тяло и ум, т.е. да получи вяра, по-голяма от неговия ум и телесни желания, толкова действена, сякаш той вижда и чувства Твореца и неговото абсолютно добро управление, неговата власт над всички творения. Но предпочита да не вижда явно Твореца и неговата власт над всички творения, защото това е против вярата и иска само с помощта на силата на вярата да върви срещу желанията на тялото и ума. И цялото му желание е Твореца да му даде сила, като че ли вижда Него и цялото управление на световете.

Наличието на такава възможност човек нарича светлина или ден, защото не се страхува да започне да се наслаждава, защото може да действа свободно, независимо от желанията на тялото, без да бъде вече роб на тялото и ума си.

Когато човек постига тази нова природа, т.е.  вече е в състояние да извършва действия независимо от желанията на тялото, Твореца му дава наслада чрез своята светлина.

Но ако тъмнината се е спуснала върху човека и той усеща, че няма вкус към духовните постижения и не е в състояние да усеща специална връзка с Твореца, и няма нито страх, нито любов към възвишеното – остава само едно : с ридания на душата да моли Твореца да се смили над него и да премахне този черен облак, засенчващ всичките му чувства и мисли, скривайки Твореца от очите и сърцето му.

Вик на душата

И това е така, защото викът на душата е най-силната молитва. И там, където нищо не може да помогне, т.е.  след като човекът се е убедил, че нито неговите усилия, нито неговите знания и опит, нито неговите физически действия ще му помогнат да влезе във висшия свят, когато с цялото си същество той чувства, че е използвал всичките си възможности и сили, едва тогава той стига до осъзнаването, че само Твореца може да му помогне, едва тогава в него идва състоянието на вътрешно ридание и молитва към Твореца за спасение.

Дотогава никакви външни усилия няма да помогнат на човек искрено да се обърне към Твореца от дълбините на сърцето си. И когато всички пътища пред него, както той чувства, вече са затворени, тогава се отваря „вратата на сълзите “ и той влиза във висшия свят – двореца на Твореца.

Затова, когато човек сам е изпитал всичките си възможности да постигне духовен възход, върху него се спуска състояние на пълен мрак и има само един изход –  самият Творец да му помогне.

Но докато, разбивайки егоистичното „Аз“, той все още не е постигнал усещането, че има сила, която го контролира, не е преболедувал тази истина и не е достигнал това състояние, тялото му няма да му позволи да се обърне към Твореца. И затова е необходимо да направи всичко по силите си, а не да чака чудо отгоре.

И това не е защото Твореца не иска да се смили над човека и чака, докато той се „пречупи“, а защото само след като изпробва всичките си възможности, човек натрупва опит, усещания и осъзнаване на собствената си природа. И той се нуждае от тези чувства, защото именно в тях получава и след това с тях усеща светлината от разриването на Твореца и Висшия разум.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Вътрешна работа, Молитва - Няма коментари→

Търсенето на щастие съпътства човечеството от самото му създаване, а напоследък това се превърна в тенденция. По тази тема има огромен брой  книги, курсове, семинари, но за повечето хора щастието си остава непостижима мечта.

В книгата си „Еклесиаст“ цар Соломон казва, че търсенето на щастие винаги върви ръка за ръка с търсенето на истина. Но на кого днес е  нужна тази истина? И за каква истина можем да говорим, ако всяко поколение създава за себе си правила, според които определя какво се нарича истина и какво лъжа, кое е добро и кое е зло, какво е удоволствие и какво е страдание?

Преди 100-200 години да имаш работа, дом, семейство и деца се считаше за щастие. Ако човек можеше да осигури за семейството си храна и покрив над главата, той беше щастлив. Не искаше нищо друго, освен това. И ако освен ежедневните дрехи имаше допълнителен костюм, това беше просто прекрасно!

После, за дрехите имаше  нужда от гардероб. В началото малък, по-късно личен, а накрая и отделен гардероб в своята стая. И не само това, много хора вече се нуждаят от гардеробна стая!

Каквото е било, такова и ще бъде.

Всъщност, днес на практика сме стигнали до предела на задоволеност, а човек все още е зает с консуматорство. Животът ни се превърна в безкрайна гонка. Преследваме удоволствията, но къде намираме  време за тях?

Живея в район, чието население е от средната класа. И виждам как в 7 часа сутринта съседът тича към колата си с детето, в едната ръка и с чаша с кафе в другата. Поставя кафето на капака, настанява детето в колата, води го на детска градина и бърза за работа.

Връща се в вкъщи най-рано в 8 или 9 вечерта. Кога той се чувства щастлив? Когато излиза с приятели веднъж седмично? Или когато веднъж в годината отива на почивка в чужбина за една седмица? Къде всъщност е онова  удовлетворение, което търси  през целия си живот?

Преди 3000 години цар Соломон е го формулирал много точно: „Каквото е било, това и ще бъде, и няма нищо ново под слънцето“. Което означава, че ако ти искаш просто да се наслаждаваш на този свят, винаги ще усещаш празнота.

Къде е щастието?

И така, какво излиза, че на света няма щастие ?

Не бързайте с изводите. Наистина всичко зависи от моето  отношение. Всъщност светът, който съществува извън мен, практически аз не познавам. И ако отношението ми е такова, че постоянно искам  да “отхапя” от него нещо за себе си, то той  ще стане  безвкусен. През цялото време търся какво още да взема за себе си, а в резултат на това се чувствам  празен. Полученото удоволствие е толкова временно, че по никакъв начин не води до усещане на щастие.

Все пак какво представлява  удоволствието? Нас ни удовлетворява  не  конкретното напълване, а  факта, че то е ново, всеки път. Жаден съм, гърлото ми е пресъхнало – първите няколко глътки ми доставят огромно наслаждение, а след това удоволствието  става все по-малко и по-малко. Тоест наслаждението възниква при съприкосновение  между  напълване и  желание. Началото на напълване на желанието – в това се състои целият ни живот и се усеща само в момента на обновяване. 

А ако  обновяването липсва, ако просто има само  само повторения ? Тогава възниква разочарование от живота, усещане за празнота и ние тръгваме към следващите удоволствия, които също се изпаряват като дим. На новата кола се наслаждавам един месец, на новото жилище – няколко месеца и после всичко това престава да ме радва, както преди. Дори отношенията с любимата съпруга изискват обновяване, затова отиваме на почивка, на екскурзия, накрая просто отиваме на гости у  някого.

Да живееш с широко отворени очи.

Как да подредя живота си така, че моето желание постоянно да се обновява и да се напълва с нещо ново? За да се събуждам  всеки ден като дете с широко отворени очи!

Като дете живеех в къща с голям двор. В двора растяха дървета, цветя, там  живееше и куче. От вечерта си представях, как  на сутринта ще скоча от леглото и ще изтичам в двора, за да се срещна с приятелите си. Ето в такова настроение искам да живея постоянно!

Възможно ли е това? Да, напълно е възможно. Всеки от нас неведнъж е отчитал, че ако той не получава, а отдава на другите, картината напълно се променя . Колкото повече даваш, толкова повече се наслаждаваш. Не раздаваш собствеността си, а даваш на другите топлината на своята  душа. За това няма никакво ограничение и винаги се намира  време. 

Създавайки общество, в което всички се грижат за всички, ние всъщност ще създадем верният източник на щастие. И този източник никога няма да пресъхне. Обновяването на отношенията между нас ще носи усещане за щастие. То винаги ще бъде тази сила на живота, която опъва платната на нашия кораб, докато се движим към по-светли хоризонти.

Предстои такъв живот, когато излизам извън себе си и чувствам всички останали. Сякаш се разделям с животинското си тяло, отделям се от него и влизам в духовно състояние, извън себе си. Живея вътре в другите и в това усещам безкраен живот и безкрайно щастие. Това е напълно различно измерение, над усещането за живота, смъртта и времето.

 Формулата за постигането на този живот е дадена от кабалистите отдавна : „Възлюби ближния както себе си“.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→