От урок №4, в Москва

Въпрос: Защо дори когато човек знае какво е добро за него, той все пак отива и върши неща, които са му във вреда?

Отговор: Ние виждаме това да се случва дори и при малките деца. Колко пъти трябва да наказваш едно дете преди то да започне да разбира нещо? И дори тогава – това в резултат на наказанията ли е или детето просто пораства и става по-умно? Може би наказанията изобщо не са били от полза? Това наистина е въпрос: Какво ни кара да променяме действията си?

Всъщност, не се променяме от наказанието. Като цяло, няма такова нещо като награда и наказание по начина, по който ние го разбираме. Никога не се учим под влиянието на несполуките на съдбата. Ние просто растем, докато не надрастем нашето Решимо. Тогава нови Решимот се проявяват в нас и обкръжението се променя, и ние също се променяме под негово влияние. Ние се променяме единствено от сблъсъка между два параметъра: вътрешните ни информационни данни (Решимот) и обкръжаващото общество. Взаимодействайки си, тези два параметъра определят състоянието ни.

Ние трябва да уравновесим нашето Решимо с обкръжението. Само към това се стремим. Това е основният закон на вселената: подобие, баланс, равновесие. Всичко в природата автоматично се стреми към това. Затова веднага щом в нас се появи някакъв дисбаланс с обкръжението, съзнателно или не (зависи от развитието на човека), ние веднага влагаме цялата си енергия в това, да се опитваме да доведем себе си до баланс.

Например, когато влезеш в определено общество или в определена група хора, ти винаги се приспособяваш, защото желаеш да бъдеш подобен. Така са изградени нещата; това е законът на равновесието, първоначалният закон на Твореца, сложен начело на всичко. Създавайки природа, противоположна на Него – желанието за получаване, Той желае тя постепенно да достигне равновесие с Него – желанието за отдаване. Това е, защото растежът създава разум в желанието и тогава творението достига съзнание, усещане и разкрива Твореца, става подобно и идентично на Него.

Човекът се различава от всяко неодушевено творение по проявата на разум, който съзнателно го направлява към подобие с Твореца. Затова цялата ни свобода на волята е в това, непрекъснато да създаваме обкръжение за себе си, което да ни „издига” към Твореца. Това означава, че трябва да се грижим обкръжението да бъде на по-високо ниво от нас. В този случай, ще искаме да станем подобни на него и по този начин ще напредваме към Твореца. Представяйки си групата като висша, велика и идеална – напредваме.

Следователно, всичко зависи от създаването на правилно обкръжение, защото това ще ни позволи автоматично да вървим напред. В това се състои целият закон на растежа.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 17.01.2011

[33144]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как в желанието за наслаждение може да се разкрие напълно противоположното на него свойство, което сякаш го убива?

Отговор: Ако това бяха два типа материал – материя и антиматерия, тогава действително би било невъзможно да ги съединим заедно.

Но ако това е материалът и противоположното на него намерение, тогава е възможно. Но това ми се разкрива при условие, че мога да ги съединя в средната линия.

И затова, моето естествено желание за наслаждение и намерението за отдаване действат в две различни плоскости – едното в желанието, а другото в намерението. И всички мои разчети, цялата борба е насочена към това, как да ги съединя заедно.

Да допуснем, че имам желание за наслаждение, в което живея. А освен това, получавам намерение за отдаване, което може да бъде:

1) по-ниско от желанието за наслаждение;

2) на едно ниво с него;

3) по-високо от него.

Сега, трябва някак си да ги свържа. Намерение придобивам само за сметка на „светлината връщаща към източника”, Обкръжаващата светлина. Привличам я, ако вътре в мен има стремеж към отдаването, „точка в сърцето,” която развивам чрез групата.

Всичко това се намира вътре в моето желание и се съединяват заедно: аз, групата и моето желание за наслаждение. Ако желанието ми остане долу по степента на своята важност, а групата и точката в сърцето – горе, и от тях желая отдаването, тогава издигам молба (МАН). А в отговор получавам обкръжаващата светлина, която ми дава отдаващото намерение.

Сега, получавайки намерението, стоя пред избора:

1) да го поставя по-ниско от моето желание, тоест да го използвам заради своето желание за наслаждение, за собствена изгода – това се нарича нечистота, клипа.

2) да поставя намерението на нивото на желанието и да ги обединя заедно – това е неизясненото състояние.

3) или пък, да поставя намерението над желанието – това е „святост”, отдаване.

Именно в това се състои моята работа – в кое от трите състояния съм способен да се намирам.

Ако човек обърне внимание и почувства, какво в действителност се случва с него, тогава ще разбере, че през цялото време се намира пред избор – като на везна. От едната страна е получаването, от другата – отдаването, а по средата съм аз, задавайки си въпроса: „Какво да избера?!”

От урока по статията „Свобода на волята”, 21.01.2011

[33350]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Истинското зло начало е съотнесено с доброто начало, което ни се разкрива свише. Казано е, че целта на сътворението е да се донесе благо на създанията на Твореца. А за това ние сме длъжни да станем подобни на Твореца, даващи, като Него. Получили възможността да отдаваме, ние ще усетим, че, всъщност, това е неговото благодеяние.

Няма по-добър подарък от това да имаш възможността да отдаваш. Оттук ние ще получаваме удоволствието, което изпитва и Творецът, благодарение на Своите създания.

А значи, трябва да достигна такова състояние, в което именно това ще бъде благо за мен: да се наслаждавам като отдавам на ближния си. А „ближен” е именно онзи, когото изключително много ненавиждам. Ако му отдавам и усещам това най-висше наслаждение, значи съм реализирал принципа на любов към ближния както към себе си. В този случай, моето наслаждение е сходно с наслаждението на Твореца и между нас възниква сливане, съответствие, подобие.

Това трябва да е за мен критерий за доброто. А ако не съм способен да видя доброто на такова ниво, тогава го спускам. Да кажем, доброто е издигане над сегашния ми егоизъм. Каквото и да искам, аз проверявам това желание не по напълването на своите келим, а по близостта към целта на творението, към отдаването, към духовното. А ако и това не ми е известно, най-сигурно е да се провери доколко желанието ме приближава към книгите, учителя и другарите.

За нас проблемът винаги е в правилното измерване. Винаги се отклоняваме встрани. Подкупът на егоизма ни заслепява. „Какво да се прави”- си казваме, прощаваме си и продължаваме да измерваме неправилно. И затова не разкриваме злото. А ако не разкриваме злото, как ще можем да го поправим? Тази грешка се запазва в нас през цялото време.

Необходимо е да се съчетаят помежду си три неща: книгите, учителя и групата. Ако човек може да ги съедини едно с друго и започне да се проверява относно тях, тогава има шанс да разкрие злото. С помощта на тези три фактора той може да постигне формирането на точката на единството Израел, Тора и Твореца, за да могат книгите, учителят и групата да го насочват към свойството отдаване, към Твореца.

А напредвайки в правилната посока, човек ще види, че и средствата, и резултатите, и дървото, и плодът наистина са единни.

От урока по статията на Рабаш, 20.01.2011

[33225]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: Как да ускорим нашето напредване?

Отговор: Това е много тежко. Зная по себе си. Мисля, че единствената възможност е късметът. Никакъв ум не помага, тук нищо не помага. Необходима е, както се казва, „карта в живота”, късмет – на иврит е „мазал”.

Или по-просто: да потисна себе си, да стана малък винт, механизъм вътре в групата. Аз изпълнявам всичко, каквото казват другарите. Правя всичко, което те искат. И по-малко свои мисли. Хванал съм се с такава работа и като автомат, без да включвам  чувствата си, без да включвам мислите си, просто влагайки себе си, да се сгуша в другарите. Това помага.

Но като цяло, това е много тежко. Да се включа правилно в група е залог за успех. Нищо повече и не трябва. Щом като се включиш в група, ти откриваш, че тя е абсолютно поправена, че вътре в нея съществуват всички светове и там вътре се намира Творецът.

Те и самите другари не чувстват това, а ти, ако си се анулирал по отношение на тях, започваш да откриваш това сред тях.

И изведнъж виждаш: „Къде само се намирам!? Оказва се, че целият наш свят – това е свят на Безкрайността!? Къде се дяна целият негатив? Нищо няма! Всичко е прекрасно, самото съвършенство!”.

Ако си се поправил – виждаш света такъв. Затова „свят” на иврит се нарича „олам ” – от думата „неелам”, „изчезващ”. Той е относителен. Както в теорията за относителността, тук всичко зависи от „ползвателя”, от наблюдателя.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33199]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

В началото на нашия път, в продължение на хиляди години развитие, съгласно времето на нашия свят, ние напредваме под въздействието на пробуждащите се в нас гени, решимот, заставящи ни да ги реализираме.

Тъй като по отношение на природата ние се намираме в състояние, което се нарича „този свят”, трябва да преминем стъпалата на този свят. Всеки път в нас се събужда ново, по-голямо желание за наслаждение – по-високо решимо, което ние трябва да реализираме, като се стараем колкото може повече да го напълним.

Когато се завършват всички информационни гени, решимот, от тази част на пътя, която се нарича „този свят”, ние започваме да усещаме гени – решимо от нов тип. Първото ново решимо се нарича „точка в сърцето”.

И тогава трябва да започнем да въплъщаваме това решимо на основата на новите условия, по ново сходство – не съгласно желанието за наслаждение на този свят, а съгласно желанието за отдаване, което сега се пробужда в нас. Така ние напредваме – винаги не по своята воля, а под натиска на пробуждащите се в нас гени – решимот.

Човек не може да направи нищо освен това, което изисква неговата душа, защото в решимот вече е заложена информация за всичко. А ние сме само желание, което напълно се управлява с помощта на тези гени – решимот. Като компютър, в който е заложена програма и данни.

Но стъпаловидната природа в нас винаги остава неизменна – нашето желание за наслаждение се дели на 125 порции – стъпала, по които ние се издигаме. И докато не завършим поправянето на предишната порция желание за наслаждение, като напълно направим всички необходими поправяния на това стъпало, невъзможно е да напреднем на следващото стъпало.

Природата на стъпалата – това е непоклатим закон и никакви уловки не ни помагат да го избегнем и да се скрием или да допуснем в него някакви снизхождения. Всичко зависи само от това, как се стараем да изпълним неговите условия.

От урок по статията „Характер на науката кабала”, 20.01.2011

[33258]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Имало ли е в историята на кабалистите такива двойки, мъж и жена, които са разкрили Твореца именно във връзката помежду си? И оставили ли са те след себе си някакви източници?

Отговор: Такива двойки са съществували през цялата история: Адам и Хава (Ева), Авраам и Сара, Ицхак, Яаков и Ейсав със своите жени и така нататък.

Винаги е фигурирала женската част, защото без женската част няма контакт, няма сливане (зивуг де-акаа), няма връзка между Твореца и творението.

Мъжката част в нас – е само за това, за да поправи женската част вътре в нас. Затова от гледна точка на поправянето на творението именно женската част подлежи на поправяне.

Обектът на поправяне – това е жената. Силата на поправяне – това е мъжът. Чрез мъжа идва поправянето – за да поправи женската част. Когато женската част е поправена, тя ражда от мъжката част следващото състояние.

От урока по статията „Предисловие към Книгата Зоар“, 14.01.2011

[33315]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това „зивуг”?

Отговор: „Зивуг” – това е съединение съгласно съответствието на формата, подобие на свойствата. Това действие е основано не на това, какъв е бил всеки от нас, а доколко ние сме станали подобни един на друг след поправянето.

Отначало ние сме били съвършено разделени и противоположни. След това сме се поправили и според това поправяне идваме до „зивуг” – единство, сливане.

Въпрос: Какво е това „парса”?

Отговор: „Парса” – това е преграда, която със силата на Бина отделя получаващото от отдаващото желание. Човек сам трябва да пожелае в него да стане такова разделяне. И тогава той привлича силата на Бина, отдаването, силата на Твореца, за да го защити тя и да го предпази, разделяйки в него получаването от отдаването. Това се нарича „да отделиш деня от нощта, светлината от тъмнината”.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 20.01.2011

[33243]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

От урок №2, Москва

Кабала разказва за усещането на желанията и напълващата ги светлина. Тяхното постепенно проявяване, по отношение на нас, изгражда духовните светове. Първият от тях е светът Асия, който е все още мъничко усещане – не възприемаме нашето взаимно състояние като динамично. То е доста статично и затова се нарича „нежива природа“.

След това, постепенно започваме да усещаме, че състоянията са променливи. Оказва се, че те имат своя диалектика, свое развитие. Така преминаваме на растителното ниво, където има поглъщане, отделяне и растеж. Започваме да усещаме динамиката и своето участие в процеса. Намирайки се в пространството с останалите желания, т.е. с душите и със светлината, която ги напълва, вече можем да оказваме своето влияние.

След това чувстваме състоянието вътре в това пространство – на животинско ниво. Сега можем да действаме самостоятелно, като се местим от място на място. Растението, макар и да расте, стои на едно място, а животното, освен че расте се мести, ражда и живо потомство. С това, практически стигаме до състояние, което е  аналогично на нашия свят. Изведнъж започваме да усещаме, че живеем, че съществуваме в нашия свят само в свойството отдаване.

А после идва ред на следващото свойство, когато дотолкова усвояваме цялото това пространство, че започваме да усещаме неговия цялостен замисъл, плана на природата отначало докрай и се включваме в този план. Именно тогава се запознаваме с основната мисъл, наречена Творец.

Всичко това изучаваме в науката кабала. Световете Асия, Брия, Ецира,  Ацилут, Адам Кадмон, светът на Безкрайността – всички те представляват постигане на пространството, в което ние с вас съществуваме.

При това, нашият свят, със земните му дела, остава в нашето възприятие. Той существува, докато не постигнем пълното абсолютно знание, познанието, единството с всички желания и напълващата ги сила.

А след това, когато постигнем последното ниво – света на Безкрайността, всичко в него сякаш започва взаимно да се включва, да се съединява, да се подрежда – и пространството се свива.

И всичко това е изградено върху молитвата на обществото. Това означава, че никога не се спирам на личното отношении към това, което става с мен. Установявайки, че правя първичен, егоистичен анализ, трябва да се приведа в ред – да поставя себе си в правилното положение.

Затова правя предварителен анализ на всяко духовно действие: разбирам, че се намирам вътре в другите и Творецът специално възбужда в мен, в групата, ненавист към другите, за да мога да се издигна над нея и с Негова помощ да изградя всичко правилно и добре. Аз си правя сметка: за какво ми е всичко да бъде уредено добре?

Привличам Твореца и предизвиквам Неговото явяване, разкриване – състоянието,  при което между нас възниква пълен комфорт, когато сме като един човек в едно сърце.

Ние имаме нужда от Твореца не, за да установи мир между нас, като майката, която трябва да се появи, за да не се карат децата помежду си. Той пробужда разногласия в нас, за да Го повикаме и да Го накараме да се разкрие сред нас.

И когато постигнем мир помежду си, това е просто индикация, че Творецът наистина се разкрива между нас. И ако още съществуват някакви търкания помежду ни, това означава, че все още недостатъчно сме Го разкрили. Така се издигаме по 125-те съпала, докато напълно не постигнем това.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33211]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Има два принципа: “вяра над знанието“  и “съди само по това, което виждаш“. Не си ли противоречат те един на друг?

Отговор: Човек трябва да преценява единствено по това, което вижда. Което означава: аз съм длъжен да проверявам всичко, съгласно тези критерии, които се подават на проверка и анализ.

А вяра над знанията – това е мярка за отдаване, с която аз по най-точен начин отмервам своите получаващи желания. Да вярваш въпреки знанията не означава да витаеш в облаците. Ние дозираме и изграждаме свойството вяра съобразно разкриващото се свойство получаване. В усилието да се издигна над него, аз извършвам точно измерване и това е моята единствена и ясна проверка. И тогава, доколкото успявам да променя получаването на отдаване, дотолкова придобивам вяра над знанието.

Да допуснем, че съм проверил и пресметнал, че ми е възможно да превърна в отдаване 20% от своето получаващо кли. На всички 100% от моето кли аз правя съкращение, а 20% мога да задействам на получаване заради отдаване. Така, че проверявам точно това действие и пресмятам.

Вярата над знанието се изгражда с помощта на знанието. И затова в нея не може да има нищо не измерено, нищо такова, което да не виждам, за да си направя вярното заключение.

Ние просто не разбираме, че свойството отдаване може да възникне само от противоположностите. най-старателно, посредством стриктно проверени, точни усилия, свойството получаване и получаващите съсъди се преобразуват в отдаване. Измерванията при това са още по-точни, отколкото в самите тези съсъди. Тъй като аз ги измервам и проверявам чрез съпротивлението, което ми коства много големи усилия.

Усилията при това са 620 пъти по-точни, отколкото при получаването. Получавайки, аз просто си “отварям устата“, а при отдаването трябва да проверя моето желание и желанието на другия, да съпоставя всичките данни, да произведа огромно множество действия. Ето защо именно свойството отдаване е границата на точността, докато свойството получаване съществува в нас абсолютно безконтролно и предоставено на мен самия.

От урока по статията на Рабаш, 20.01.2011

[33219]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книга „Зоар”. Предисловие, статия „Водачът  на магарета”, т. 105: …И казали „Това е Рав Амнона Саба”, защото сега те постигнали неговото стъпало и разбрали, че това бил самият Рав Амнона Саба, а не както си мислели дотогава, че  е само син на Рав Амнона Саба.

Въпрос: Обикновено учим, че „син” е следващото стъпало на „баща”. Защо този параграф твърди, че синът на Рав Амнона Саба е по-нисше стъпало от него?

Отговор: По време на спускането отгоре надолу, всяко стъпало е по-висше. Затова „дядо” (Саба на иврит) е по-висше стъпало, а „баща” (Аба) е по-долу от нея, а още по-долу е „син” (Бен).

Ние изкачваме стъпалата отдолу нагоре, преминавайки през тях в обратен ред: „дядо” –  „баща” – „син”. „Син” е най-високото стъпало, над всички останали. Но по време на спускането, „син” е най-долу от всички.

Стъпалата, от които идва „водачът на магарета” са стъпала на световете. Тези сили се спускат към мъдреците от нивото на всички 125 стъпала като „дядо”,  „баща” е по-високо от „син”.

Но когато  мъдреците се издигат, в тях стъпалата на постижение „дядо – баща – син” се проявяват отдолу на горе и „син” е най-високото стъпало.

От урока по книгата „Зоар”, Предисловие, 20.01.2011

[33238]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→