Баал а-Сулам, ”Тяло и душа”: Може да си представите тялото като работеща електрическа машина с проводници, опънати към мозъка. Те се задействат от контакта с външните фактори и изпращат към мозъка своите отзиви: болка или наслада. А мозъкът посочва на определения орган какво да прави.

Въпрос: Излиза, че всички усещания на тялото, целият му живот е сякаш ”филм”, който му прожектират?

Отговор: Тук се преплитат двата подхода: субективният и обективният. По принцип, щом виждаш и възприемаш дадена картина от света, то не можеш да я зачеркнеш и произволно да я отнесеш за сметка на играта на въображението. Да, възможно е да става дума за фантазии, но тези фантазии са нашият живот и ние трябва да ги приемаме като даденост.

Въпрос: Къде е тогава истината?

Отговор: Няма истина, всичко е относително, всичко се оценява от човека. На земята живеят седем милиарда души и всеки си има своята истина. Тъй като нямаме абсолютен критерий, по който да можем да проверяваме кое е истина. Всички ние висим в пустотата, както Земята, както цялата Вселена – кой знае къде е окачена тя? Сега ти си жив, но в някакъв момент ще умреш – и кой властва над това? В чии ръце са конците?

В сегашното си състояние, поради липсата на базови еталони, не сме способни да направим каквито и да е измервания. Установили сме много приблизителни скали и единици за измерване: Гринуич, килограм, метър, кулон, ом – но това са условни величини за сравнителни измервания. Те единствено потвърждават факта, че нямаме за какво да се хванем и за сега нищо не можем да измерим.

Не знаем какво е това истина и помежду си определяме условни рамки за съпоставяне. Тъй като за нормален живот ни е необходим общ език, а иначе как ще реализираме своята взаимовръзка и как ще печелим един от друг? И така, истина няма. А и никой не се нуждае от такава. Тъй като, ако се открие нещо неприложимо, ще ми се наложи да приема този факт, а аз предпочитам своята ”истина”. Да, можем да постигнем абсолютни величини, но егоизмът не ни позволява това и затова сме потопени в относителността, в повратността.

Трябва да се свикне с това положение, да се съгласим с него, да го приемем за факт. Това е нормално, ако демонстрирам, че съм се променил от вчера. Тъкмо чрез движението напред човек разбира, че няма нищо определено, надеждно, непоклатимо. Ако вчерашното благо ми се струва и днешно, това означава, че съм застинал – дори не на растително, а на неживо ниво. И обратно, на човешкото стъпало всеки ден виждам ”света преобърнат”. Тъй като всяко следващо стъпало е противоположно на предходното.

По духовния път аз не просто добавям новото към съществуващото, а всеки път се преобразявам – и тук няма от какво да се притесняваме. Не трябва да си мислим, че сме несъкрушими – всички ние постоянно се променяме и това е добре. Само децата, вечно неспокойни и неусмирими, могат да растат.

И така, не можем да определим нищо като абсолютно, и затова трябва да се ръководим само от онова, което виждаме, приемайки тази картина за истинска. Истината е една – няма нищо постоянно, всичко се променя относно човека.

От урок по статията ”Тяло и душа”, 31.12.2012 

[96921]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →