Oт 11-а лекция за новия живот

9 януари 2012 г.

Приятелството си е приятелство, но малко бокс няма да навреди

В течение на еволюцията преживяваме задължителен процес на растеж на егоизма от поколение в поколение и в продължение на целия живота на човека. По принцип няма друго същество, което постоянно да се развива и променя. Казано е: „Новороденото теле прилича на възрастния бик“. На практика, всяко животно няколко дни след раждането вече знае как да се оправи в живота. Скоро след появяването си на света придобива необходимите сили, за да подсигури живота си и знае как да не си навреди.

От друга страна човекът прекарва много години да се учи от околните на тази наука,  дотогава докато не се научи сам да се пази.

А и след това, в продължение на целия си живот трябва да се учи и развива. Човекът постоянно се променя, всеки път го завладяват различни, противоположни едно на друго желания: винаги е дърпан или към едно, или към друго. Понякога се срещаме с познати или приятели, които не сме виждали отдавна, и чуваме: „Вече отдавна не се занимавам с това. Вече всичко стои по друг начин“. Това се отнася и за професията, и за семейството, и за местоживеенето, и за интересите му. Хората разказват къде са били, какво ги е заинтересувало, с кого са се запознали…

Като цяло човек е доста непредсказуем, доколкото всеки път в него се пробуждат нови желания. И сам не може да каже какво ще се случи с него след минута, а какво остава за след няколко години. Можем да съдим за това и по себе си, и по другите.

Освен това виждаме колко силно се различават поколенията помежду си: характера, културата, възпитанието, образованието, семейните и социални взаимоотношения, държавното устройство – всичко претърпява промени с годините.

Това противоречи на природата на животинския свят, в която цари винаги едно и също темпо, един и същ „стил“, един и същ стандарт. И затова правим условно разделение на две части:  (още…)

Filed under: Интегрално възпитание - Няма коментари→

От статия на Рабаш ”И Неговата Тора изучава”: Както откриваме в свитъка на Естер: ”След тези събития царят издигна Аман”. И съгласно здравия разум това е трудно да се разбере, защото след като Мордехай е направил услуга на царя, царят е трябвало да издигне Мордехай, а не Аман?

А това се обяснява така: когато човек не вижда истинското лице на своето зло, т.е. формата на Аман, тогава той е не способен да се моли на Твореца, за да му помогне да победи това зло.

И само тогава, когато човек вижда страшната сила на Аман, желаещ да унищожи и погуби всички юдеи (да убие всичко, отнасящо се до обединението), който не дава на човек да направи нищо за отдаването, в този случай може да се обърне с истинска молитва. И тогава Творецът ще му помогне.

Само ако се стремим към единство, както Мордехай, който е пробудил стремеж към обединение с това, че е разкрил заговора срещу единството и го е отстранил (убил двамата слуги, предали царя) – в този случай се пробужда Аман. Злото начало възстава срещу доброто, желанието за наслаждение се издига срещу желанието за отдаване, и започва борба между тях вътре в човека.

Само за сметка на това, че укрепваме силата на доброто – нараства злото, и отново увеличаваме доброто – и отново израства злото. Така ще бъде, докато не достигнем такова състояние, когато окончателно не разрешим този спор. Доброто начало няма за какво да бъде питано – на него не му е нужно нищо, то не иска да получава нищо, а само да отдава при всеки удобен момент. Затова, винаги питат злото начало, след което правят тъкмо обратното.

Това се нарича да вървиш с вяра над знанието. Ние научаваме мнението на нашия егоизъм и вървим с вяра над знанието. А иначе нямаме друга възможност да си представим, какво е това духовен свят, какво е това да си над себе си, какво се нарича отдаване. Но е известно, че то е обратно на егоистическото получаване, което ни е добре познато.

Затова, след като израства желанието за отдаване, се налага да увеличим желанието за наслаждаване и да го попитаме за мнението му, какво трябва да направим. А след това да направим тъкмо обратното! Така работи това.

Защото не виждаме образа на доброто, подобието на Твореца. Единствената възможност е да го изградим, като обратна форма над егоистичното си желание. Затова ни е дадено обкръжението, което трябва да ни помогне да преобърнем наопаки желанието за наслаждение, т.е. да превърнем намерението за себе си в намерение за отдаване. Това се нарича ”завръщане към отговора”, към Твореца – издигане на Малхут в Бина.

Ние нямаме никаква представа за образа на доброто, освен като противоположно на злото.

От подготовката към урока, 25.02.2013

[101340] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985/86, статия 19, „За радостта„: Радостта е винаги в резултат на някаква причина. Как да предизвикаме тази причина, която да ни донесе радост? За това трябва да вървим в дясната линия, която се нарича „съвършенство“, а също и “уподобяване”, както съвършеният човек се слива със съвършения Творец.

Но разбира се, не можем да почувстваме нищо духовно без съпротива. Вътре в нас е несъвършенството, липсата на контрол, безпомощността, общата мощ на егоистичното желание за наслаждение, призоваващо да притежаваме всички блага на света. А ние се издигаме над това, правим съкращение, държим се само за алтруистичното желание и го ценим все повече.

Така радостта идва като резултат от силното вътрешно отчаяние, разочарование от собствените желания. Ние сме изключително доволни от това, че сме открили желанията, намеренията на Твореца, които можем да поставим над своите собствени. В нас възниква огромен разрив между собствената ни природа и същността на Твореца. Придобиваме Неговите съсъди и тогава нашите съсъди-желания могат да установят връзка помежду си.

Така между двете крайности се създава голямо пространство, което сега можем да напълним с отдаване. Напълваме се от него и това ни доставя радост.

За това пише книгата Зоар (гл. Берешит, п. 159): „Обратната страна на осветяването е жалбата, дотолкова силна, че раби Шимон се лишил от всички степени и станал обикновен човек, Шимон от пазара. И по този начин научил какво е това жалба и молба към най-висшето постижение на лицевата страна.“

Всички духовни части на възприятието се основават на големи противоположности. И именно в разрива, в несъответствието между тях и в тяхното обединяване над знанието се проявява новият съсъд, който въобще не е свързан с нашата природа. Това е съсъдът на отдаването и в него се разкрива радостта.

Светлината, която се проявява в съсъда, който получава заради отдаването, е светлината на живота, а неговата вътрешна същност, генерираща се от общността и сливането с Твореца, се усеща от нас като радост. Тя  е резултат от добрите дела, т.е. от действията по отдаване.

От урока по статия на Рабаш, 25.02.2013

[101331]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Усилието, което трябва да се приложи за излизане в духовния свят  –  извън човешките сили ли е? Това е равносилно на вдигaне на товар от един тон. Разбира се, че човек не е способен на това. Но ако той извика на помощ 50 приятели, то всеки ще повдигне по 20 килограма и това вече е реално и напълно възможно.

Ето така е подредена работата на Твореца. Това е направено нарочно, за да се стреми човек не към количество, а към качество: не просто да има голямо привличане към Твореца, а да има устремяване към Него, към Единната сила. Можеш да достигнеш Единната висша сила само ако съединиш няколко единици в едно разбиране. Затова съединяването ни настройва на вярната посока.

Човек напредва благодарение на поръчителството, отговорността един за друг, с това, че измерва грижата си за Твореца според грижата за приятелите си, противоположно на грижата за самия себе си, за своите роднини, за всичко, което се намира вътре в собственото му обкръжение. И тогава той няма да позволи на страничните си мисли да властват над него, а ако се появят, то е само за да направи изяснения и да ги отстрани от себе си.

Всичко е уредено така, че въобще не е възможно сам да направи нещо. И ако човек разкрие това, то от този миг започва неговото движение напред. Главното е, да усетиш собствената си слабост и необходимостта от помощта на околните. Тогава той ще е готов за взаимното поръчителство и ще даде друго определение за Твореца, за божествената сила, възприемайки я като обединение, единство подчинено на мнозинството, съединяващо се заедно.

От подготовка към урока, 20.02.2013 

[100989]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Вие говорите за самоотмяната като средство за собствен напредък и развитие. Но обикновено отстъпките в спора показват моята слабост?

Отговор: Разбира се, аз отстъпвам не заради слабост, а от желание да напредна в съпружеските отношения и въобще в живота. По този път развивам себе си и се приближавам към по-добро състояние. От това получавам печалба, защото по този начин се „разширявам”, чувствам живота по-фино.

Аз давам на съпругата си чаша вода, но при това не я губя, а сякаш получавам двойно по-голяма чаша. Защото за сметка на това подкупвам нейните желания, стремежи, мечти, както и техните напълвания! Наслаждавам се на усещането за удоволствие, което тя е получила, точно като майка, която се радва на удоволствието, което е доставила на своите деца. Известно е, че майката се радва на бонбона, който е дала на детето, повече, отколкото самото то.

Благодарение на отстъпките, аз купувам нови инструменти на възприятието, възможност да се насладя. Ще кажете, защо хората отиват на стадиона да викат за своя отбор, след като могат спокойно да гледат играта у дома пред телевизора? Но на стадиона се намираш в обкръжението на хиляди хора, и затова се наслаждаваш на това общо изживяване, на взаимното включване. Това разширява твоите възприятия, чувства. Ти ставаш толкова голям, колкото хилядите хора около теб, които викат и скачат. Съгласи се, че това не е същото, като да останеш у дома и, лежащ на дивана, да гледаш футбол по телевизията.

Въпрос: Какви точно отстъпки у дома ще доведат до моя разцвет?

Отговор: Ако си се върнал от работа гладен и седнеш да вечеряш, а твоето дете иска някакво парченце от твоята чиния, и ти с удоволствие му дадеш, това не може да се нарече отстъпка. Тъй като действаш съгласно собственото си желание. Нима майката е длъжна да върви против себе си, за да се погрижи за своето бебе? Ако това беше така, щеше да се наложи да се постави полицай до всяка майка, който да се грижи за това, детето да не умре от глад.

Затова такива действия не представляват самоотмяна. Но ако жената иска нещо от теб, а ти не се съгласяваш – това е вече нещо друго. В първия случай, самоотмяната ти носи удоволствие, а във втория – те гнети. На отстъпки заради любимите деца не е необходимо да бъдем учени, те се получават естествено. Но на отстъпки по отношение на партньора трябва да се научиш сам, за да действаш не според природния инстинкт, а сам да станеш ръководител на своето развитие. Не природата да те ръководи, а самият ти.

Въпрос: Но ако отстъпвам, това значи, че не аз ръководя, а жена ми?

Отговор: Ти ще възприемаш това съвсем различно. Всичко зависи от важността, която придаваш на това. Ако бебето бе по-малко важно за майката, отколкото тя самата, тя би се отказала да се грижи за него и би мислила за себе си. Но доколкото природата е направила детето по-важно от нея самата, майката е готова да направи всичко за него.

Сега е нужно да помислим, как да се заставим да се отказваме от себе си и да възприемаме желанията на съпругата като по-съществени от своите собствени. За тази цел, възнаграждението, което получаваш, трябва да е по-голямо, така че да надделее.

Да допуснем, че тя ти постави условие: ако сега измиеш чиниите вместо мен, после ще отидем заедно там, където искаш ти. Тоест целта оправдава средствата. А ако е така, е необходимо да извисим целта, за да служи за оправдание. Необходимо ни е обкръжение, което да смята тази цел за важна и да ни убеди в преимуществата на такова развитие. Освен това, ще видим, че по такъв начин се спасяваме от проблемите, които постоянно ни измъчват.

Всички тези доводи трябва да бъдат сплетени в такъв възел, че да нямам възможност да избегна необходимостта да реализирам целта. Необходимо е обществено давление, което постоянно да ме удържа в съзнание за това, как трябва да постъпвам.

По този начин аз постигам своето развитие във всички области: вътрешно развивам своята личност, подобрявам своите отношения с околните, на работа, в семейството, към целия свят. Главното във всичко това е влиянието на обкръжението, защото на човек му е трудно даже пръстта си да мръдне, когато съпругата иска това.

Ако той правеше това за самия себе си, у него нямаше да възникнат такива проблеми – себе си той е готов да обслужва. Да служи на някой друг и да приема чуждото желание – това вече е голям проблем. Защото се налага веднага да помисли: за какво прави това, какво печели? Изгодата тук трябва да бъде взаимна. Дайте да се договорим помежду си и да играем постоянно в отношенията един към друг: аз за теб, а ти за мен.

Из 40-та беседа за новия живот, 25.07.2012

[101008]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Отстъпките трябва да бъдат взаимни. Тъй като ако аз отстъпвам само от своя страна, не получавам никакво гориво, мотивация, за да продължа. Няма да има откъде да взема енергия за това. Само ако виждам, че партньорът влага в мен, полага усилия, това ще ме стимулира за същото по отношение на него.

А когато аз, на свой ред, влагам усилия в него, всеки от нас получава удвоен запас гориво, което ни помага да продължим. Оттук следва законът, основното правило, че е необходимо да показваме на другия своята готовност да отстъпваме заради него. Това дава на партньора мотивация за същите действия.

Казано е, че „даващият подарък на приятеля си е длъжен да съобщи за това“. Аз съм длъжен да покажа колко много се старая за жена си, колко много съм тичал, за да се сдобия с това, което тя е поискала. И даже ако тя не го е искала много, ще ми покаже, че се радва на този подарък и ще се удивлява, как съм се досетил, че е мечтала за него.

Тоест, необходимо е да се преувеличи важността на подаръка, важността на даряващия, и самият колкото може повече да се вдъхнови от фиктивната радост. Тя не е истинска, защото аз само играя. Но тази игра се превръща в истина.

Да допуснем, ти си отишъл и си ми купил сладолед. А на мен сега много не ми се яде. Някога, в съвсем друга ситуация ти си видял, че се радвам на сладолед и не разбираш, че сега съм в съвсем друго състояние. Но ти си отишъл, постарал си се, донесъл си ми го, и затова аз съм длъжен да се върна в тази ситуация, която е била преди, към онова желание, да се нагодя към твоето отношение към мен. И затова аз започвам да получавам от този сладолед наслаждение, многократно по-силно, от съдържащото се в самия него.

Длъжен съм да достигна до такова въодушевление, каквото ти си вложил в този подарък, представяйки си моето желание, което съм имал някога за този сладолед. Излиза, че по всеки нищожен повод мога да достигна безкрайно удоволствие. И съм длъжен да ти покажа, че се наслаждавам, че ти си ми направил огромен подарък: до този момент аз съм се измъчвал от стомашни киселини и главоболие, бил съм в ужасно настроение, а сега всичко е преминало – какво щастие, целият свят се е преобразил. Ти сега си ми подарил целия този свят, а не сладолед! Повдигнал си моето самочувствие и настроение.

Трябва да ти покажа цялата тази радост, от която ти получаваш добро настроение, удовлетворение. Такова отношение към теб е било развито от мен изкуствено, но то не е фалшиво. Аз просто съм използвал старите желания, които са съществували в мен преди, два дни по-рано, когато ти си видял, че ми се е приял сладолед. Също така, използвам твоето отношение към мен, твоето желание да ме зарадваш.

Просто се повдигам на висотата на желанието за сладолед и на висотата на твоето отношение към мен. И към всичко това се добавя моя доволен корем, утихналото главоболие, всичко това се съчетава с нашите добри отношения и увеличава съсъдът и наслаждението. Ние достигаме общо желание, взаимно участие, а самият сладолед тук не струва нищо. Удоволствието, което се е появило благодарение на него, е в милиарди пъти по-голямо, от това, което може да достави това късче лед.

От 40-та беседа за новия живот, 25.07.2012

[101131]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Все още не разбирам къде, на кое място се намира нашият свят и къде относно него се намира духовният, висш свят, и къде се намира Творецът?

Отговор: Всичко е много просто! Всичко, което е сътворено, е желанието за напълване, за наслаждение. Всичко, което то може да усети, усеща в себе си, в своите усещания. Докато желанието е егоистично, онова, което усеща, се нарича ”този свят”. Когато стане алтруистично, това, което усеща, се нарича ”висш или духовен свят”.

Желанието се състои от пет части, нива 0-1-2-3-4, големина на желанието, по количество и по качество. При това, колкото по-голямо е качеството, толкова по-малко е количеството – както в нашия свят: камъни колкото искаш, но скъпоценните са малко. В тези 4 вида желание човек усеща неодушевената, растителната, животинската природа, хората. Нулевата част – това съм самият аз, първоначалната точката на отчитане.

В самия център на желанието се намира ”Аз-ът”, от който човек усеща света – своето желание, но като съществуващо извън неговото ”Аз”. Обичайното усещане на света се нарича егоистично (потребителско). Къде се намира Творецът? – Там, където ”Аз -ът” Му освобождава място!

[101134]

Filed under: Възприемане на реалността, Въпрос-отговор, Духовна работа, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Не разбирам какво означава да отстъпя, без да отменям собственото си желание? Каква е разликата между такава отстъпка, при която отменям или не отменям себе си?

Отговор: Отстъпка, при която отменям себе си – това е когато над мен стоят с пръчка и след няколко удара не ми остава избор, освен да се откажа от желанието си и да направя това, което иска собственикът на пръчката. Но на отстъпката, за която се говори в интегралното възпитание, съм готов по собствено желание. Самият аз искам да отстъпя, осъзнавам какво печеля за сметка на такава отстъпка.

Разбирам, че няма друг начин да израсна, да разширя, да разгърна своите граници, ако не отменя себе си. Отстъпката е в това, че отменям своята граница и позволявам на чуждите свойства, желания и цели да влязат в мен! И ги приемам така, сякаш са мои собствени. В противен случай, няма да израсна и няма да бъда в състояние да се свържа с никого – завинаги ще остана вътре в своето надуто „Аз“, което по същество е кръгла нула, затворено от всички страни.

Поглъщането, усвояването, взаимното включване е необходимо условие за развитие, форма на живот. Всички са гледали филми, в които показват как се срещат две полови клетки и се сливат в една, а след това започват да се размножават и да се превръщат в ново тяло. Това е възможно само поради факта, че всеки отстъпва, открива се за другия, за да се обединят. Без това няма живот, в това е и цялата му тайна.

Необходимо е да обясняваме това, да му предаваме важност от страна на обществото. От друга страна, към това ни тласка глобалната криза, искайки от нас да започнем да постигаме взаимосвързаност между своите мъртви, изолирани клетки и да градим от тях живо тяло.

Отварям своите граници и се опитвам да използвам своето желание, навиците си, всички свои способности за напълване на желанията на друг човек. Отстъпката ми се състои в това, че пренебрегвам себе си, за да изпълня желанието на ближния си. За сметка на това придобивам неговото усещане, неговия разум и неговите мисли.

Всичко започва с разговори. Всеки трябва да си представи „вътрешната карта“ на партньора си: какво всеки от нас иска от  другия, какво очаква и би искал да види в партньора си? Започваме да се упражняваме в такива дискусии.

Но правим това не като нормално семейство, стремящо се просто да уреди отношенията си, а за да придобие, да изгради в себе си нови органи на възприятие, способни да чувстват ближния. По този начин излизам извън егоизма си и започвам да виждам какво става около мен.

Ако човек може да поправи себе си така в семейната единица, след това ще успее и в работата си, в отношенията с другите хора и като цяло – до равновесие с цялата природа. По този начин се настройваме за възприемане на външната реалност. Вече не живея само в себе си, а започвам да абсорбирам информация от обкръжаващата среда, която е извън мен. А извън мен се намират огромни сили, които засега не познавам и не чувствам.

От 40-а беседа за новия живот, 25.07.2012

[100952]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Ние се намираме под въздействието на две противоположни сили, които трябва да достигнат определена мощност на противопоставяне, която ни позволява да се родим в новия свят. Затова човек се сблъсква с множество пречки, идващи от Твореца, усещайки обида и злоба.

Виждам такова отношение в много от моите ученици, че те сякаш чакат това раждане да се случи от само себе си. Сякаш всичко ще се случи по естествен път – ще дойде време и всички ще бъдат допуснати до духовния свят. Но разбира се, че така никога няма да се случи, тъй като човек няма да има необходимите желания – съсъди. Главното е да подготвиш своето желание. А за сметка на какво може да се случи това, ако не преодолеем трудните въпроси и проблеми?

Някои сякаш ми правят услуга, че идват на сутрешния урок и участват в разпространението, очаквайки, че за това им се полага възнаграждение. Те се отнасят към духовната работа като към постъпка, за която по-късно ще последва определена награда, и искат да ми демонстрират колко много са направили и в какво са участвали. Те сякаш не разбират, че тази работа им е необходима, за да изградят своя духовен съсъд, своята душа, а предполагат, че с това правят услуга на мен или на още някого.

Има ученици, които си мислят, че разпространявайки, си ”плащат” уроците, които им преподавам. Те не разбират, че без това разпространение във външния кръг няма да придобият съсъд за душите си, и им се струва, че те се стараят заради мен.

Това е пълно неразбиране, че всичко това човек извършва за самия себе си – че той трябва да плати и на Твореца, за това, че му е дал възможност да влага силите си в правилните действия, т.е. да изгражда съсъд за душата си. Наградата не е онова, което човек си мисли. Нашата награда е в това, че имаме възможност да работим, да прилагаме усилия, а не в това да работим и по-късно да получаваме възнаграждение за това.

Това е такова изкривено отношение, което изисква изяснение.

От урока по писма на Баал а-Сулам, 19.02.2013

[100939]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Какво означават взаимните отстъпки в семейството, които трябва да градим над вътрешната си съпротива? Това нещо необичайно ли е?

Отговор: Ние градим своите отстъпки въз основа на разбирането, че не можем да променим характерите си и аз няма да поправям и унищожавам партньора си. Не искам никакви промени от него. Ние се основаваме само на взаимно съгласие и отстъпки.

Аз проверявам в какво мога да отстъпя и да приема мнението на партньора. Въпреки че първоначално, в съответствие със своя егоизъм, не бих се съгласил с това. Но разбирам, че без отстъпки, няма да мога да създам връзки нито в семейството, нито на всяко друго място. И затова правя нещо, за да създам наша „обща територия.“

Но аз не отменям себе си и не отменям съпругата си. Отстъпил съм, но това не означава, че съм се привел. Издигнал съм се над себе си, а не съм се зачеркнал. Осъзнавам, че не съм съгласен с жена си и в същото време, знам, че съм длъжен да приема нейното желание, навиците ú, възгледа ú – над своето желание, навици, мнение.

Така че, аз си оставам на своето мнение, а тя на нейното. Но аз съзнателно ú позволявам да властва над мен. А тя, от своя страна, прави същото. Не е лесно, но затова пък всеки се удвоява и се обединяваме в едно цяло. Аз включвам в себе си всичко, което е в жена ми: и положителното, и отрицателното, а тя включва всичко, което е в мен: положително и отрицателно.

Всеки е готов да се откаже от претенциите си, за да може да възприеме партньора повече от себе си, като най-скъп приятел. По този начин, всеки от нас включва другия в себе си и това създава връзка между нас, дори сливане, т.е. пълно смесване на желанията.

Това е прогресивно възпитание, когато двойката осъзнава, че по такъв път достигат нова ера в своите семейни отношения, ново измерение на възприятието за брака, другите хора, обществото, света. Човек започва да гледа на всичко с други очи. Той вижда в каква форма съществува животът, в какво е тайната му.

Нито една жива клетка, нито едно растение, животно или човек не може да се развива без такова взаимно включване. Животът е възможен само поради факта, че всеки позволява на другия да се намеси в неговата територия.

И тогава човек вижда, че именно в това се крие тайната на живота! Той започва да чувства как всичко живее и диша, как всичко се развива. Той самият започва да се развива само за сметка на отстъпките си към ближния.

Сам за себе си, той е бил като мъртва клетка. Но сега започва да абсорбира в себе си целия свят и включва в себе си абсолютно всичко. При това, всеки запазва своите граници без да сломява и да отменя себе си. Това е много важен момент, защото хората често разбират отстъпката в съвсем обратен смисъл: като отказване от желанието си, с риск веднага да бъде изяден от някой друг, като заек, погълнат от змия.

От 40-а беседа за новия живот, 25.07.2012

[100887]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→