Въпрос: Трябва ли да споделяме със съпруга си своите чувства, касаещи семейния живот?

Отговор: Да. Невъзможно е между съпруга и съпругата да стои вътрешна стена. Понякога се срамуваме, а понякога не искаме да признаем нещо дори пред себе си. Въпреки това, трябва да говорим помежду си, като психолози. Ние напълно разкриваме себе си и заставаме такива, каквито ни е създала природата. Всеки гледа на себе си и на партньора отстрани. Като на лабораторна маса, разкриваме своя вътрешен свят и правим обсъждане, без да се срамуваме от нищо, докрай, без отношение към миналото и бъдещето.

В крайна сметка, искаме да превърнем всичко в единство. Така че, нека поставим проблемите на масата:

– Какво е лошото у нас? Какви свойства не искаме да използваме в сегашния им вид? Извършваме взаимна критика.

– Какво е доброто между нас? Какво искаме да споделяме един с друг. Какво искаме да развиваме?

Заедно изясняваме това, което не е наред с нашата глупава природа, и едновременно с това, проявяваме готовност да се издигнем над нея и да се обединим чрез добро. По отношение на взаимната критика, се мразим помежду си и с мъка, от безизходност се разбираме един с друг. Нас ни държат децата, дълговоте, задълженията – ние страдаме в семейния живот. Но в същото време, търсим възможност да го подобрим.

Докато разговаряме, трябва да разберем природата на човек, неговите желания, отношението му към храната, секса и семейството, а също и към парите, почестите, властта и знанието. Tрябва да разберем, че във всеки гори завист и страст, амбиция и жажда за власт. Говорим за вътрешния свят на всеки, а след това – за съвместния, единен свят, който трябва да построим между нас.

Като начало говорим за човешката природа като цяло, като при психологически анализ. След това откриваме какво от този общ порядък е характерно за всеки от нас. Без колебание и страх, говорим за своите качества, подозрения, пориви, страсти, навици и т.н. Някои от тях дори не осъзнавам – а все пак трябва да знам за тях. Най-малкото, трябва да знам как изглеждат в очите на моя спътник за цял живот.

И така, за всичко говоря на глас: колко не съм съгласен с това, какво имам и какво ми липсва, какво бих искал да скрия, а не да парадирам. В разговора за мен аз сякаш се намирам на лабораторната маса и заедно с моя партньор изследваме моите свойства. А след това точно по същия начин обсъждаме и неговите.

Това ни помага да се отворим, да не се затваряме в своите граници. Ние не хвалим и не обвиняваме, а обективно преценяваме фактите. Както лекарят при преглед не дава естетическа оценка, а определя проблема и го решава. Грубо казано, той гледа на мен като на „парче месо“, което трябва да поправи. Така и ние отбелязваме добрите и лошите черти един на друг, „без да навлизаме в личността“.

Например, жена ми ми казва: „Ти си стиснат. Не съм знаела, че се женя за такъв скъперник. Това много ми пречи. Когато отидохме на ресторант, за да отпразнуваме рождения ми ден, ти поръча една салата за двамата. От тогава, вече десет години, ти не си ме водил на ресторант. Като ставаш през нощта – ти всеки път ме събуждаш, макар че можеш да бъдеш по-внимателен. Сутрин скачаш в последния момент и аз трябва за пет минути да подготвя всичко, което ти е нужно.“

Ние обсъждаме проблемите, жена ми ми помага да осъзная в какво греша – и това е прекрасно. Обаче разговорът не е в настървени караници и оплаквания, а обективно – т.е. с любов или в краен случай, като лекар, който преглежда пациент. Например, психологът те е изслушал на чашка кафе и торта, а след това подробно ти е обяснил какво в теб не е наред. Излизаш от кабинета му с разбито сърце, а той добавя нещо в дневника си и си налива още една чашка кафе. Това е и целта: издигам се над личния си интерес и просто казвам на партньора си това, което виждам в него.

За да разберем по-добре този подход, ще дам такъв пример: аз постъпвам на ново работно място и са ми дали едноседмичен изпитателен срок. Аз се притеснявам много заради този пробен период – тъй като от него зависи приемането ми на работа. И сега жена ми, която ме познава като опак човек, с любов, без лични обиди, ми казва за всички мои недостатъци, за които трябва да внимавам на работата. Нека ми е неприятно да слушам това, да не искам да я гледам, докато тя изброява фактите – но аз се издигам над своя егоизъм и приемам сериозно думите й, без пренебрежение. Осъзнавайки своите недостатъци, аз съм благодарен на жена си за тази подготовка.

„Когато си приготвяш кафе – казва тя – не забравяй да изхвърлиш празния пакет. Не се секни силно. Не разпитвай…” Всички елементи на нейната „диагноза“ са ми в полза. Тя е нещо повече от лекар – тя с любов и грижа участва в моите проблеми.

В крайна сметка, ние и двамата искаме да постигнем единство. И затова си устройваме вечерен диалог: например, когато се прибера от работа в къщи, отваряме бутилка вино, слагаме на масата чинийка със сандвичи и любимата ми гръцка салата със сирене. Дори запалваме свещичка, за да създадем атмосфера – и започваме тих разговор…

От 34-а беседа за новия живот, 12.07.2012

[85292]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената | Add Comment →