Създадени сме като единна система от обща душа и всички зависим един от друг. Но висшата светлина е довела този общ съсъд до разбиване и затова тези парчета падат все по-ниско и все повече се раздробяват и се отдалечават едно от друго.

Когато самите те достигнат до дъното – от дълбочината на падането започват да се пробуждат. Тази същата светлина, която ги е накарала да паднат, сега ги пробужда и ги притегля обратно нагоре.

Този подем се състои от няколко етапа и отначало се случва на неживо, растително и животинско ниво, където съсъдът действа неосъзнато, изцяло подчинявайки се на светлината. Но на човешката степен вече трябва да разкрием собствения си стремеж.

У всеки има желание и то е създадено от светлината, ”от нищото”, като обратно изображение на светлината. А стремежът е това, което трябва да развием в самите себе си. Този стремеж е истинското творение, което се пробужда и само добавя своите намерения, усилия, любов.

Всичко това не е пряка реакция от въздействието на светлината, а резултат от търсенето ѝ. Разбира се, тук все едно светлината действа скрито, но има такова добавяне, което се изисква от самия съсъд, развиващ се до последния, 4-ти стадий, а имено личния стремеж и любов.

За нас това се изразява в работата ни против своето егоистично желание, което се проявява, когато искаме да се обединим. В нищо не усещаме, че егоизмът ни е против – освен в обединяването в група, отменяйки себе си пред силата ѝ, за да достигнем общото свойство на отдаване, което ще се възцари в нас и означава разкриване на Твореца.

Ако човек по такъв начин се прицелва, което се нарича:”Исраел, Тора и Творецът са едно цяло”, то в тези усилия той разкрива съпротивлението на своя егоизъм против поправянето. Той трябва да продължи с всякакви способи, с всякакви спомагателни средства, по всякакъв начин да се опитва да разкрие в себе си макар и някаква готовност за обединение.

Сякаш платноходен кораб, който не може да плава направо срещу вятъра. Но има такива особени платна, които му помагат да плава по синусоида, на зигзаг и така да се напредва, срещу вятъра.

Точно така трябва да постъпва и човекът, когато разкрива, че не е способен да върви срещу егоизма си, пречещ му да се обедини с групата, за да отмени себе си пред нея и да разкрие там общата сила на отдаване. Обаче, той е способен да направи това, лавирайки, с всевъзможни обкръжаващи, вспомагателни способи.

Тези спомагателни способи се наричат построяване на обкръжение, което ще му влияе. Това ще стане това корабно платно, което ще го прекара на зигзаг срещу вятъра и така ще напредне.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 21.09.2011

[55284]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгресът в Торонто. Урок №5

Ние сме длъжни да променим общественното мнение, да формираме нов поглед, да дадем верния отговор на безпомощността и безнадежността, на проблемите, объркването и липсата на грамотно ръководство, на всички тези въпроси, които произтичат от неразбирането на законите на глобалния свят.

Да допуснем, че ние с теб трябва да подпишем договор: аз изпълнявам нещо за теб за определено възнаграждение. Така че, в глобалния свят, ние трябва да вземем предвид всички фактори без изключение. Така в организма смяната на един параметър влияе върху всички останали. Такъв е законът на интегралната аналогова система: най-малката промяна се отразява във всички части.

Така и ние с теб живеем в такава система. Как да сключим взаимоизгоден договор? Защото този договор, несъмнено, ще се отрази на всички. И означава, че всички трябва да се вземат предвид. С други думи, всяко наше съвместно действие трябва да бъде насочено към общия подем. Ако нашият контракт, да, и въобще, всякаква инициатива, не бъде разчетен в полза на всички, то няма да се увенчае с успех.

Все още едва разкриваме тази обща глобална система и затова не сме почувствали, засега, цялата тежест на ситуацията. Но, пред нас чакат много трудни условия: аз не мога да изпия чашка чай, ако не направя разчет за общата полза. В термините на науката кабала, този разчет се нарича „намерение да доставиш удоволствие на Твореца“, с други думи – на всички души заедно.

Кой е способен за това? Оказва се, че ни остава само да умрем? Или Природата, т.е. общият механизъм на нашата взаимовръзка, която днес ни се разкрива, все пак, ще ни застави основно да се запознаем с нейното устройство. Макар, чрез беди и страдания, но на нас, безусловно, ще ни се наложи да го направим.

И тогава ще сключим договор с теб, изхождайки от нашата връзка с всички. Не ще ни е нужно да отчитаме всеки от седемте милиарда хора на Земята – ние ще направим разчет върху еднното цяло, просто и чудесно.

Без това няма да можем да съществуваме – ето къде отива работата. И затова, днес най-добрите умове, водещите аналитици на индустрията, банките и правителствата се превръщат в импотенти. Те са анемични, нямат нито разум, нито чувства, нито сила на глобално, интегрално ниво. Като следствие, те не могат нищо да решат, нито да направят – и нашият свят се свива все по-нататък, според мярката на това, как се преминава от старите методи към необходимостта от обединение.

Непроменени, не можем с нищо да се обезпечим взаимно, включително, дори основните си нужди. Защото, времената на натуралното стопанство отдавна са минали, нямаме добитък и обработваема земя. Положението е тежко, и да се надяваме, че ще съумеем да го обясним на хората, докато не са избухнали бедите.

От 5-ия урок на конгреса в Торонто, 17.09.2011

[54982]

Filed under: Движението "Поръчителство", Духовна работа, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгресът в Торонто. Урок №4

Ние съществуваме в някакъв временен свят: раждаме се, живеем и умираме. Ясно е, че това извиква в нас много въпроси: за какво е всичко това, дали природата прави всичко с някаква цел, всеки път придвижвайки се към по-високо състояние? Къде тук е резултатът от нашия живот? Той ни се изплъзва и ние не го усещаме.

Науката кабала ни обяснява това. Тя не ни задължава да вярваме, за разлика от религиите и всевъзможните вярвания. Тя ни съветва да извършваме действия, с помощта на които ще разгърнем пред себе си цялата реалност.

Науката кабала говори за това, че всъщност през цялото време съществуваме в една реалност, само че тази реалност е създадена в Замисълът на творението веднага в своя краен, съвършен вид, както е казано: „Краят на действието е в началния Замисъл“. В самото начало на Замисъла, вече се е проявил краят на действието, и ние се намираме в това състояние – добро, съвършено, поправено, от което няма по-добро.

Това състояние е неизменно. Но ние, раждайки се и пребивавайки в него се чувстваме подобно на неживо създание, което нищо не усеща. Защото да усеща – означава да чувства разликата между двете състояния – между мен и още нещо. Подобно на това, когато можем да се изключим от някакво усещане – и да не го чувстваме. Могат да ми направят обезболяваща инжекция и няма да почувствам болка, даже ако ръката ми попадне в огъня.

Усещане – ето какво ни е нужно. Защото творение се нарича това, което усеща. Изгубили сме усещането за това съвършено „място“, в което сме били във вид на точка. Тоест, намирали сме се в цялото това огромно пространство, но в своето усещане сме били подобни на точка.

Сега трябва да разширим нашето усещане от тази точка до света на Безкрайността, за който говори науката кабала. Защото ние и сега се намираме в цялото неограничено пространство на света на Безкрайността, но в нашето усещане сме подобни на точка – не чувстваме нищо. Може ли да се каже за капката семе, че това е човек? – Не. Това е някакъв информационен ген (решимо), и ако той се развие – то ще се получи човек. Това е решимо и човек в плана на белтъчното съществуване.

Но ако говорим за усещане, тоест в нас е неговото решимо и трябва да го развием до мащабите на Безкрайността – да достигнем в своите усещания, възприятия, впечатления такова състояние, че цялото пространство на Безкрайността да влезе вътре в решимото – тоест решимото, раздувайки се, би погълнало в себе си всичко съществуващо в тази безкрайна сфера.

Това означава, че ние трябва да включим в себе си Твореца – с други думи, Неговото свойство, свойството отдаване. Когато то влиза в мен и се присъединява към моята изконна точка, – за сметка на това аз се разширявам и започвам да усещам, какво представлява свойството отдаване, кой е Творецът. И тогава усещам цялата тази безкрайна реалност, ставам вечен и съвършен, подобно на Твореца.

От 4-я урок на конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54973]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Какво става след края на поправянето, когато се издигнем над всичките 125 стъпала – там някакъв нов процес ли започва?

Отговор: Когато се издигнем до края на поправянето, тогава ще видим. В момента не разбираме какво означава дори и първото духовно стъпало – доколко духовният свят е противоположен на материалния. Както е казано: “Аз видях обратния свят“.

А какво става след всички духовни стъпала и след края на поправянето е невъзможно дори да си представим. Там в нас ще има съвършено други инструменти на възприятието – а не просто нещо по-голямо от сега, за да можем да го сравним някак.

Точно както днес не сме способни да говорим за интегралния свят, в който ще мисля за всички, и да възприемам всички само заедно. Сега не знаем какво означава това. Не можем да си представим, че ще виждаме целия свят като един единен организъм.

Всяка мисъл, обращение, всяко желание аз автоматично, отвътре ще възприемам като свое. Защото “Аз“ – това е любов към ближния! И всичко сякаш че се намира в мен.

Но наистина ли те се намират в мен? Не! Чувствам между нас разстояние от 125 стъпала на омраза. Толкова огромна се разкрива омразата, защото е казано, че “Колкото по-високо е човек – толкова по-голям егоизъм придобива“.

Защо кръглите келим (келим игулим) заемат такова огромно пространство? Заради големината на омразата! Цялото това пространство – това е разкриващата се омраза. И него трябва да запълня с любов – над тази ненавист.

Ненавистта раздува сферите, отдалечава ги от централната точка навън (“екстра“) – а сега със своята любов трябва да ги завърна обратно вътре (“интро“). Правя това над тяхната отдалеченост.

Искам да приближа ближния към себе си – и го приближавам, чувствам, че сякаш той е близко, сякаш се намира в мен. Но всичко това става “сякаш че“ – над всичкото това разстояние, което остава между нас – само “скъсявам“ това разстояние, но не го изтривам!

Дълбочината на желанието (авиют) не се унищожава и затова вместо една малка точка, в мен се получава огромна сфера – отгледана от тази омраза, която отделя нашите точки една от друга.

От урока по „Въведение в науката кабала“ (Птиха), 10.08.2011

[55056]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо не ни се разкрива мрежата на непоправената ни взаимовръзка? Защо не ни показват причината на цялото зло, за да знаем къде трябва да приложим усилие?

Отговор: Защото тогава бихме се поправили от безизходност. Усилията ни биха били обичайна егоистична работа. Същото е като заработването на средства за препитание. В духовното това не се смята за работа, тъй като ме тласкат към него чрез елементарната заплаха от глад.

В действителност трябва сам, без всякаква необходимост, да пожелая да приложа усилие заради целта, от която не изпитвам ни най-малка нужда. Моята природата съвсем не ме задължава на това и развивам в себе си абсолютно свободно желание, извън зависимостта от каквото и да било. Отдаването за мен не е обослувено от нищо, не се нуждая от него, от никого и от нищо не завися, аз, като Бог, съм над всичко.

И едва тогава разкривам зависимостта си от другите, искам да им отдавам, искам да служа на всички, искам да съм последният, най-нисшият от всички.

Иначе работата извършвам не аз, а Творецът. В моята духовна работа има точка, която трябва постоянно да расте – точка на свободата, съвършено непозната за нас в този свят. В нея не завися от никого и мога да не правя нищо. Целият свят е в краката ми без всякакво усилие от моя страна. Точно тук се появява възможността за истинска работа.

За да стигна до тази точка, ми се изпращат беди и проблеми, от които се уча. Но след това, когато на дело се запозная с духовния свят, моята работа ще се превърне в противоположното, все едно като превключване на обратна скорост. „Вземи всичко!“ – ще ми кажат. А аз ще се откажа от този подарък.

От урока по вестник „Народ“, 20.09.2011

[55199]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако сега изведнъж ми се разкрие егоизма, трябва да го хвана за опашката като змия. И тогава започвам да играя с него – разплитайки го като кълбо, всички негови хитри ходове, връзки, които той е искал да построи стъпка по стъпка, с велика мъдрост.

Този подкуп ми отваря очите. Защото благодарение на това, че разкривам неговия замисъл, придобивам мъдрост, очи, гледащи надалече. А без това не мога да поумнея.

Сякаш играя с някого на шах и той прави пред мен необичайно хитра и заплетена комбинация – просто като истинска змия. Всичко е пресметнал 20 крачки напред и назад, всички възможности, устройвайки ми истинско падане и изведнъж улавям самия край на мисълта му.

Виждам не шахматните фигурки на дъската, а неговите мисли, заключени в тях – това е опашката на неговата змия. И я дърпам за опашката, и започвам да разкривам по малко неговия замисъл, способностите му. Така си играя с Твореца! А Той чрез тази игра ме учи как да подготвя желанията си в нужното напълване, за да Го разкрия.

Ако не премина през цялата тази игра, няма да мога да стана толкова умен и чувствителен, за да Го разкрия. Тъй като Той и сега ми се разкрива само че това Го не виждам. Като малко дете, което седи покрай шахматната дъска, на която тече игра – но какво разбира то от това?

Целият ни живот е игра, в която придобиваме разум, който ни позволява да разкрием Твореца.

Егоизмът ни е страшно хитър и се опитва да ни подкупи с всички средтсва. Той се хвърля ту на една, ту на друга страна – и това ни е голяма помощ от страна на Твореца. Този, който иска да разкрие Неговите козове, ще разбере, че целият живот пред него е игра. И всеки миг Творецът ни дава възможност чрез мислите ни, желанията ни, действията, да се срещнем с Него като партньори в играта. И тогава целият живот става увлекателно приключение за нас.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 20.09.2011

[55165]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгресът в Торонто, урок N:4

Творецът ни е създал по такъв начин, че макар и да сме пребивавали в цялото пространство на света на Безкрайността, не сме могли да усетим нищо от него, освен мъничка черна точка, която не усеща даже самата себе си.

И тогава Творецът започнал да се съкращава. В степента на Неговото съкращаване започваме да се проявяваме все повече и повече.

Творецът скрива Себе си от 100% до нула, образувайки световете: Адам Кадмон, Ацилут, Брия, Ецира и Асия – 125 стъпала на съкращавания, скривания на Твореца. В тези стъпала творението все повече разкрива себе си и своя свят – от нула до 100%, докато не забележи себе си в нашия свят. А Творецът е скрит.

Сега трябва да извършим поправяне. Трябва постепенно, стъпаловидно да разкрия Твореца – но да Го разкрия вътре в себе си, за да не Му бъда противоположен, за да няма разделяща ни граница, за да побера в себе си всички свойства на Твореца – докато, стъпало след стъпало, не влязат в мен.

Мога да изобразя това и по друг начин – поглъщам в себе си свойствата на Твореца и те влизат вътре в моята точка, в моето решимо все повече и повече.

Главното е да се придържаме към ясни определения. Съществуваме в същия този обем, в същото това място, в същите тези условия. От страна на Твореца, на висшата светлина, нищо не се променя. Всичко зависи единствено от това, как включваме в себе си свойствата Му – свойствата на отдаване и любов, разширяване и безгранична връзка, за да може всички свойства, наричани отдаване и любов, съставляващи природата на светлината, да влязат в нас. И тогава ще усетим състоянието, в което се намираме в крайна сметка.

Не можем да променим нищо – намираме се на същото това място, сред същите тези сили. Има програма, караща ни да напредваме към развитие под въздействие на огромен натиск, който усещаме отвътре и отвън. Но можем да добавим към това собственото си развитие, да го представим като желателно и тогава ще се развиваме бързо, прекрасно и радостно. В това е цялата разлика.

Никой не ни е питал нито в началото, нито в края на процеса, никой не ни взема под внимание, освен тази, развиваща се в нас, механична сила. Защото у Твореца няма чувства, подобни на нашите, както е казано: ”законът е даден – и не може да се престъпи”. Но ние, като чувствителни и фини създания, можем да използваме този закон по ефективен за нас начин, за да ни помага да се развиваме бързо, прекрасно и лесно.

Затова всичко, което правим, ни разкрива съвършената реалност на света на Безкрайността, на Твореца и това се случва именно в нашето поколение.

От 4-я урок на конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54970]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Конгресът в Торонто, урок N:5

Въпрос: Как да се уверя, че ми се е отдало да се издигна над разума?

Отговор: Да се издигнеш над разума си означава да влезеш в разума на другия.

Намираме се в света на Безкрайността. Аз съм един от всички. Оставайки вътре в себе си, аз пребивавам в своя разум – в грижа за себе си, в мисли за себе си, в стремеж към собственото благо. Такова е обичайното ни състояние. Подсъзнателно и съзнателно мислим за това.

Разбира се, в сферата на моето Аз влизат също и децата, жената, близките, другарите, възможно е даже и народът, и страната, в която живея. Това е обусловено от моята зависимост от обкръжаващите ме и от това, в каква степен съм изложен на влиянието им. В съответната степен внасям в тях понятието на своя Аз.

Какво означава подем над своя разум? Означава, че преминавам в разума, в желанието на другия, вместо да се намирам в самия себе си. Защото сега съм в негова услуга. Той е първичен за мен, а аз самият съм в качеството на изпълнител, вторичен. За мен той е като любимо дете, а аз съм буквално като негова майка.

Ето това означава да се издигнеш над разума, с други думи, да смениш реда на приоритетите: сега за мен той е по-важен, отколкото съм аз, както детето за майката. Ако това действително е така, значи съм успял.

От 5-я урок на конгреса в Торонто, 17.09.2011

[55000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как отразената светлина може да бъде съсъд за напълване?

Отговор: А какво друго може да бъде съсъд за напълване? Желанието не може да бъде съсъд, защото съсъдът е място, пригодено за получаване на светлината, за разкриване на Твореца – напълването, което съм избрал като моя цел.

Защото моята цел е да разкрия Твореца в мен. Тоест да стана такъв, какъвто е Той, да построя в себе си Неговия модел с точност, съответстваща на свойствата, които съм получил от Него и обличам на себе си. Тогава ще стана подобен на Него и съгласно закона за подобие на формата ще се слеем в едно цяло.

Това сливане е крайната ми цел. Тоест трябва да разкрия моите форми на сливане с Твореца, сливайки се все повече и повече, от стъпало на стъпало. А да се съединя с Него е възможно само съгласно закона за подобие на формата. Затова трябва да достигна точно такава степен на отдаване, каквато Той има, и в тази мяра ще се съединим, ще се слеем.

Формата на отдаване, която искам сега да облека, за да се отъждествя с това отдаване, е отразената светлина. Затова тя става за мен средство за сливане – съсъд за получаване на напълването.

От урока по ”Въведение в науката кабала” (Птиха), 10.09.2011

[55059]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Вместо да се търсят причини за това,което се случва, хората предпочитат да излязат на улиците с изисквания към властите. Как да предадем на хората необходимостта от дълбоки промени в обществото и в тях самите?

Отговор: Всички ние знаем, че каруцата се тегли от кон и този „кон“ би трябвало да ни докара до духовното ниво. Съответно всичко, което се случва в обществото и в света, се случва, за да променим себе си.

Така че същността не е в справедливото разпределение, не е в липсата на храна или на жилище. Всичко това са причини, които ще ни пробудят към промяната. Природата оказва натиск върху нас, предизвика различни проблеми и премеждия с една единнствена цел: благодарение на тях да разберем, че трябва да станем различни.

Така че не проявявайте претенции към Природата или Създателя – „Защо позволяваш такова зло?“. Той отначало е казал: „Аз създадох злото начало.  Давам ви зло. Защо? За да ви промени това.“

Така че колкото и да даваме на лишените и на тези в неравностойно положение, няма да помогне. Напротив, положението ще се влоши и ще започнем да получаваме все „по-качествени“ удари: епидемии, природни бедствия, войни и т.н. Природата има в резерва много неприятности.
Корекцията започва от лесното към трудното и затова трябва да започнем от малкото с лесни неща. „Доброто момче“ разбира от първия път: „О, всичко е ясно, няма повече да правя така!“.

Това си заслужава. Достатъчно си важничал и упорствал,  време е да помъдрееш.

Трябва да обясним това на хората по пътя на последователното, комплексно разпространение. С факти  на лице трябва да им се покаже, че техните проекти няма да променят обществото. Справедливо разпределение, помощ за бедните – всичко това е правилно. Но как да се осъществи това? Само под ръка с възпитанието, само знаейки, че ние променяме обществото в цялата му същност.

От урок по вестник „Народ“, 20.09.2011

[55186]

Filed under: Движението "Поръчителство", Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→