Ние всички сме получили някакво начално усещане за важността на горчивия плод на отдаването, но не можем да понесем неговия страшен и горчив вкус. Но ако разкажем един на друг колко той е важен, то всеки ще вникне в тази ценност. А от друга страна, още по-ясно ще усети, доколко това е отблъскващо и противно на природата му. Получава се,че тази вещ е необичайно ценна, но тя не е по силите ми. И ако човек се намира в обкръжение, което му внушава, че няма избор, тъй като този плод му е необходим и в него се състои целия живот, то той се съгласява да промени природата си. Той започва да открива, че за това съществува средство, и изисква сила, коята да го промени: светлината възвръщаща го към източника.

Така постепенно в него започва да се разкрива нов вкус. Той започва да намира в тази горчилка – сладост за сметка на добавената още горчивина!

В Талмуда се привежда следния пример, че е забранено да се посипва лимон или грейпфрут със сол, защото тя намалява естествената горчивина и я превръща в наслада. Както е казано: ”солта подслажда месото”.

Към горчивия плод ние добавяме още по-горчива съставка – антиегоистичен екран, и тогава той се превръща в сладък! Така човек получава средство, което се нарича сила за отдаване.

И тогава тази горчивина, която той е усещал по-рано в егоистическите си желания, за сметка на екрана става сладка. Това означава, да придобиеш връзка с отдаването, тъй като отдаването за него се превръща в наслаждение. А отдаващият, т.е. Творецът, му става близък – до такава степен, че човек усеща в себе си желание да отдава на Твореца.

А по нататък той развива този вкус към новата храна, както ние в нашия живот придобиваме вкус към новата храна, ставаща за нас наслада. Детето няма да започни да пие вино, тъй като то е кисело или горчиво – а ще иска да пие сладък сок. Т.е. нашите обичайни вкусове се развиват в продължение на живота ни, и ние можем да развием ново отношение към такива неща, които по-рано не сме понасяли.

Така се случва и във вътрешната работа. Ако човек се гриже за важността на отдаването, което е много горчив плод, в който няма нищо превликателно, а тъкмо обратното, всичко е отблъскващо, то тази важност се превръща за него в дясна линия. А горчилката – в лява линия. И тогава той изгражда нова, средна линия – средство за усещане на сладостта вътре в горчилката.

Точно както в “Мегилат Естер“ (свитъкът на Естер), което означава разкритие (мегила) скриването (Естер). Сладостта се усеща вътре в горчивината, а “тъмнината ще засияе като светлина“. И така всичко, което сме усещали като горчиво – за сметка на новото отношение става сладко.

Но “земята не ще роди плодове, докато не бъде създаден човека“. Тъй като плодове вече има, и земята е готова да ни ги даде и само трябва човека да се роди, за да усети, че има плодородна земя, носеща му плодове и те са сладки – иначе това не е плод. Тоест това са плодове, които се разкриват в резултат на човешката работа – а без нея, той няма да пожъне плодове.

Според това, доколко той е изградил средната линия, новото отношение, към онова, което е усещал горчиво – той ще открие сладкия плод.

От урока по статия на Рабаш, 01.11.2011

[59424]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как Авраам е успял някога да обедини народа, щом не е имало още Тора, която да ги обедини?

Отговор: Тора – не е книга или думи, а светлина, възвръщаща ни при източника, сила, разкриваща се при условие, че извършваме особени действия, а всички физически предмети и думи –са само символи.

Науката кабала се нарича истинска Тора, нейна вътрешна част. Но самата кабалистична книга все още не е кабала. Човек от там може да извлече това понятие, което се нарича мъдростта на кабала. Всичко зависи от подхода на човека: ако той иска да използва мъдростта за себе си, то това за него са абстрактни сведения. Но ако той иска да я използва, за да достигне до любовта на ближния, то се нарича Тора.

И това дори не зависи особено от книгата – в другите книги: в Талмуда, Тора, Псалмите също има светлина, възвръщаща ни при Източника. Но в кабалистичните книги тя се намира много по-близко до нас, по-ярко се отделя, от там е много по лесно да се усвои. Затова си струва да използваме имено тези книги.

Благодарение на такива книги дори съвременните хора, като нас: мънички, не разбиращи, объркани, можем да си представим, че се доближаваме до ново състояние, към друг нов свят. Авторът нарочно е вложил тази светлина в книгата, приближавайки ни към нея.

Докато в другите книги: в Тора, Талмуда – светлината е скрита дълбоко вътре. Но в кабалистическата книга тя свети сякаш е на повърхността, най-близко до теб.

От урока по статията ”Любов към Твореца и към творенията”, 02.11.2011

[59556]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - Няма коментари→

За да може човек да се развива духовно, той винаги ще вижда, че отхвърля другарите си, пренебрегва ги, мрази ги, прави си различни сметки с тях. От друга страна той винаги ще има възможността да преодолее егоизма си, да се свърже с тях и в тази връзка да изиска силата  на единството.

В крайна сметка съединението, което той ще създаде с другарите си, все още се нарича „ло лишма“, разни видове упражнения. Докато силата, която пробужда по този начин – това вече е сила, криеща се вътре в тяхното съединение, вътре в напредналото състояние. Тя идва при човека и извършва самото действие.

Така човек ще бъде насърчаван всеки път. Защо е нужно това? Въпреки, че в началото той мисли, че разкрива нещо добро за егото си – егоистично напълване, вечност, съвършенство. Но тогава той открива, че трябва да остане в отдаване, и любов към ближния, защото това състояние само по себе си е велико и висше.

Аз не работя, за да се занимавам с особени дела – служа на Твореца, който е велик и важен в очите ми – и това ме изпълва с гордост и самочувствие. Напротив, тук аз получавам особено свойство, наречено „свойството отдаване“, все още непознато за мен. Това свойство не се пробужда в мен защото групата е важна за мен и Творецът е велик в очите ми. Защото ако е така, аз просто само бих напълнил егоизма си, работейки с тях.

Напротив, с помощта на тази сила, която събуждам от групата, възниква ново състояние, наричано „отдаване“ – в мен наистина се разкрива ново отношение, без никаква връзка със самия мен. Не знам какво е, но изведнъж аз чувствам, че това се случва без всякакво отношение към самия мен.

И аз не го възприемам като нещо високо, добро и полезно за мен, защото тогава аз отново бих оценявал това в получаването на своите желания. Напротив, аз не чувствам тази работа полезна и ценна, но идва ново развитие – и тогава напредваме. Това се нарича откритие, ново откровение, възраждане на Шхина от пепелта, от изгнание. И така напредваме.

Всички действия, които човек се опитва да извърши в съответствие с  препоръките на кабалистите, за да може стъпаловидно, от първото състояние да достигне въздействието на светлината – връщаща към източника. Защото само светлината може да го промени – наричат се –  „алиха“ / „движение“ (към целта)/ или „алаха“ / „код на законите“/.

И действията, с които той винаги се поправя все повече, по-близо до  единството -„от любов към ближния – към любов към Твореца“, се наричат „заповеди“. Тоест, заповедите са действия против вековното желание за постигне на любов към ближния и от нея да се намери общото свойство на любовта.

От урока по статия на Рабаш, 02.11.2011

[59523]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Доколко е важна подготовката към предстоящия конгрес за духовния напредък?

Отговор: Подготовката към следващото стъпало – решава всичко!

Виждаме това в състоянието под планината Синай, където ги питат: „ Готови ли сте за окончателно поправяне?” Защото съединението като един човек с едно сърце означава достигане на края на поправянето, Гмар Тикун. Ако сте готови за това, трябва да достигнете мощност на желанието 600 000.

Всеки трябва да каже така:” Задължавам се да се съединя с останалите до такава степен, че да поправя своето зло и да го превърна в добро, в сила на съединението – до съвършено състояние”. А в съвършеното състояние желанието ми трябва да порастне в мощността си 600 000 пъти.

Тук става дума не за количество, за това колко хора прави това: двама, две хиляди или наистина 600 000. И даже да се съберат 7 милиарда, за да се съединят – мощността на всеки ще се нарича „600 000”.

Само при условие, че ще бъдем готови да се съгласим да станем като един човек с едно сърце – тогава ще получим светлината, възвръщаща към източника. Затова трябва да се подготвим така, че да дойдем на конгреса притежавайки вече такова желание, такава готовност!

Така, че да съм готов да участвам в това заедно с другите и да желая да привлека светлината, която ще ми подейства до такава степен, че ще ме съедини с другите. И когато светлината осъществи такова съединение, тя вместо обкръжаваща ще стане вътрешна, разкриваща се вътре в нас. По този начин ще достигнем духовно разкриване.

Това ще е разкриване на действието на светлината, което се нарича вътрешна светлина, а също и на източника на светлината – тоест разкриване на Твореца. От разкриването на светлината вече ще получа разни усещания и ще разбера какво е дясната линия, лявата линия, Хасадим, Хохма, какво ми е текущото състояние, стъпалото, процеса!

Защото всяко разкриване съдържа вътре в себе си целия процес от началото и до края – като в холографска картина. В него има всичко, даже света на Безкрайността в някяква малка степен. Тоест от първото стъпало разкривам всичко – започвайки от него и нататък аз вече разбирам къде се намирам, чувствам го. Нека това да са все още първични усещания – но аз вече съм на пътя.

И тук всичко зависи от подготовката.

От урока по статията „Любовта към Твореца и творенията „, 02.11.2011

[59535]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Баал а-Сулам пише в статията „Любов към Твореца и любов към творенията“: „Главното е – да започнеш и да не отбиеш на половината  път“. Какво означава това?

Отговор: Да отбиеш от пътя може и в материалната плоскост, ако разглеждаш заповедите като обичаи. Човекът просто го приучават към тях, вместо сам да ги разкрие вътрешно, като поправяне на собствените свойства.

Поправяйки се, човек има работа с Твореца, иска да привлече светлината, да се уподоби на Него и да се приближи към сливане с Него. Въпреки това, ако заповедите станат „обичайни жестове“ – човек не върви по духовния път, а просто се учи на „ежедневни ритуали“, приемайки ги от обкръжението.

Не отричаме това, но посочваме, че то не води към поправяне на душата. Не за това съществуваме в света. Става въпрос само за външно условие, което е възможно да ни позволи да облекчим истинското, вътрешно поправяне. В идеалния случай, външното и вътрешното трябва да служат като опора едно на друго, но, за съжаление, на практика не се случва така.

Освен това, по духовния път не трябва да спираш. Пристъпвайки към поправяне, човек открива, колко е лош. Това му разбива сърцето, и той не може да се придвижва нататък. Защото става ясно, че той въобще не е никакъв герой, поправящ себе си и заработващ на това дивиденти.

В обичайния живот подобна схема сработва, защото човек егоистически работи над нещо външно. Тук, обратно, той трябва да използва нещо външно, за да работи над своя егоизъм. Това е съвършено противоположна, непривична за нас работа. Не сме свикнали с мисълта, че трябва да се променим сами – при това, да се променим в корена, в своята вътрешна същност. Сега не аз работя над нещо, а нещо работи над мен. Освен това, не трябва пасивно да чакам, като пациент на процедура, – а през цялото време да моля: „Промени ме! Поправи ме!“

Как да се осъществи? Ако имах повече чувства и разбиране – е друго нещо. Как да изисквам нещо, което съвсем не го желая? Как да моля за нещо, което е противоположно на моето естество? „Да заобичам ближния, да се обединя с него…“ – това е все едно да си навлека върху главата най-ужасната беда. По естествен начин желая да използвам целия свят за собственото си благо, а трябва да моля, Творецът да смени моята програма: „Променете моята глава и сърце. Не е важно, как е било по-рано. Главното е – да мога да се грижа за другите“.

При това, тук има едно малко пренапрежение от алтруистични емоции, които човек, е възможно, да съумее да събере за миг, отчаян от всички въпроси. Не, с един вик не се отделяш, него трябва да го поддържаш постоянно, от всички страни да защитаваш чистотата на това чуждо, парадоксално желание.

Такова напрягане на силите изглежда невъзможно. Затова е казано: „Хиляда започват да учат – един излиза на светлина“. Всички останали също извършват огромна работа и в нещо се поправят, но, по едни или други причини, сега не е техен ред.

И така, проблемът е в това, че заповедта за любовта към ближния е противоположна на нашата природа.

От урока по статия “ Любов към Твореца и творението“, 31.10.2011

[59329]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Представете  си своето състояние подобно на това, как постъпваме с децата, когато искаме да им дадем нещо, което не е вкусно, но е много полезно. Как те не го разбират и не са готови да го приемат. Така и ние, трябва да изядем необичайно горчив плод и при това да се насладим…

Как мога да получа наслаждение от такава горчивина, както от лимона, който със своя вид, вече предизвиква в мен киселина?

Има такава храна, която ядем специално, за да подчертаем сладкия вкус: нещо много кисело, солено или горчиво. Слагаме добавки, за да разбием вкуса, и тогава го чувстваме като контраст на противоположности, както „преимуществото на светлината от тъмнината“. Светлината означава сладкия вкус на нашето желание за наслаждение.

А тук става въпрос, да се премине към безкористна любов, към горчивия плод, който по своята природа аз отблъсквам и не съм способен да почувствам в него особена, величайша важност. Трябва да развивам към него желание, и при цялото мое влечение към сладкото, което само ще расте, през цялото време да увеличавам и развивам своя стремеж към този горчив и до болка неприятен плод. Нима това е възможно?

Но е необходимо, за да ни изведе от животинската степен, на която се развиваме под натиска на своя егоизъм, в гонитба на наслаждения. И всъщност, животните не търсят толкова наслаждения, те просто действат съгласно инстинктите си.

Но човек, започвайки да се издига от животинското стъпало и да получава човешки желания, изобретява за себе си допълнителни наслаждения. Неговото желание да се наслаждава израства много повече, отколкото в обикновеното животно, което през целия си живот не се развива, както е казано: „Един ден телето се счита за бик“.

Развиваме се в този свят и търсим все по-големи удоволствия. Нашето его през цялото време расте и създава за себе си нови източници на наслаждение. Така израстваме от животинското ниво и се превръщаме в необичайно големи зверове.

А след това престъпваме на съвършено друго – човешко стъпало. И тук преди всичко изгубваме стремежа към егоистичното напълване. Започваме да чувстваме, че този живот вече не ни напълва – всичко става безсолно и губи вкуса си. Идва депресията, мисли за смисъла на живота…

Днес много хора се чувстват така. Тоест завършва стъпалото на развитие, произтекло за сметка на егоизма, и ние не искаме да си представяме повече вкусните и съблазнителни негови плодове. Ние питаме за целта! А това вече е следващото стъпало.

И тогава усещаме, че тази цел е – горчива! Знаем, че ако искаме да видим целта и действително да я разкрием, то е възможно само на следващото стъпало, обратното на това, на което сега аз се намирам. Трябва да развия желание към много горчив плод.

След всички сладости, които съм имал: сладолед, бонбони, банички – трябва, обратно, да ме тегли към нещо, предизвикващо в мен болка, слабост, горчивина, скомина. Този плод е толкова отблъскващ, че моята природа не ми дава дори да се приближа към него.

Единственото, което тук може да се направи е – да се издигне неговата важност, и всички да ми говорят, колко е полезен, дори и да ме отблъсква. Тази важност може да се развие с помощта на обкръжението, което ще ми внуши ценността на този горчив плод, толкова ненавистен за мен, че аз просто не мога да гледам към него.

От урока по статия на Рабаш, 01.11.2011

[59432]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Народът на Израел е получил Тора, когато тази група се е задължила да стане като един човек с едно сърце, във взаимно поръчителство. Благодарение на обединението си, те преди всичко получили 10 основни заповеди ”Десет заръки” – план за всички наши поправяния срещу пълните десет сфирот.

Тоест трябва да бъда поправен така както указват тези 10 закона: уважавай това, не прави това и т.н. – 10 условия. А след това започвам да се приспособявам под останалите, разкриващи ми се закони.

Ту ми се разкрива, сякаш съм създал златния телец, ту се открива ”водата на раздора”, ту ”грехът на разузнавача”, или съжалявам за лука и чесъна, с които се изхранвах в Египет. Тоест в човека се разкриват всевъзможни състояния, които се опитва да поправи. Задължен е да се потопи вътре в разбиването и да почувства всички тези свойства – така в Тора са описани толкова много прегрешения.

По такъв начин, вместо списъка от 10 основни закона, се получава цял разказ, описващ, как преминаваш вътре в себе си през всички нови неизправности и поправяния, едно след друго. Ако вървиш правилно, то леко те осветява светлината, възвръщаща към източника, пробуждайки в теб, показвайки и прояснявайки всевъзможните тъмни кухини.

Тогава започваш да разбираш, що за човек си и крещиш – всеки път опитвайки се да се обединиш, като един човек с едно сърце. А на теб ти се откриват формите на връзките, които трябва да създадеш.

В крайна сметка, когато приключиш с всички поправяния, се получава, че си изпълнил всичките”10 заръки”, които са ти станали ясни в целия този процес, включващ в себе си 620 поправяния – “заповеди”.

Ако си се съгласил да се обединиш в един човек с едно сърце – тепърва трябва да вървиш напред, запазвайки тази линия и на всяка крачка да бъдеш обединен в този ”един човек”. И тогава ще започнеш да разкриваш едно падение след друго: златния телец, водата на раздора, грехът на разузнавача и т.н. – да откриваш проблемите и да ги поправяш.

Това се и нарича пътя на Тора, а също така и пътя Галахи (“алиха” – ходене, вървеж), сборник от закони, които се налага да се съблюдават. Когато се натъкваш на проблем и знаеш какво да правиш, Тора ти обяснява как да направиш поправяне – и така сглобяваш съвършения съсъд за душата си.

Книгата Тора разказва за този вътрешен процес, който трябва да преминеш – за вътрешните ти разяснения и поправяния. И ако четеш тази книга и усещаш това което разказва – ще видиш пътя пред себе си.

Това още е дълъг път и даже не си започнал да напредваш по него, но можеш да четеш за него, с надеждата, че някои от тези бъдещи поправяния ще осветят и теб. И тогава оттам ще получиш светене, наричащо се обкръжаваща светлина – светлината, възвръщаща към източника.

Но това е за този случай, ако си искал всички тия поправяния и въобще разбираш за какво четеш. А може би четеш това като исторически роман или като сбор от юридически закони? Всичко зависи от отношението ти.

Това същото се отнася и за книгата Зоар, и за Учението за Десетте Сфирот – всички книги разказват за едно и също: как да разкриеш злото в себе си и как да го поправиш. Това се и нарича Тора – защото разкриването на злото, и неговото поправяне се случва благодарение на светлината възвръщаща към източника. Ако човек се занимава с такива поправяния, означава, че изучава Тора. А без това, просто получава сухи знания.

От урок по статия ”Любов към Твореца и творението”, 02.11.2011

[59553]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Заповеди, Поръчителство - Няма коментари→

Трябва постоянно да се стремим към съвършенство! Човек се развива само за сметка на това, че през цялото време върви по дясната линия, чиито символ е радостта. Трябва постоянно да си представяш добрите състояния: състояние на развитие, подем, вдъхновено и възвишено настроение, величието на Твореца и висотата на целта.

Към това е насочена цялата ни работа и грижа –  да не позволим на егоизма ни да ни вкарва в отчаяние. Това е много важно!

И макар често да ни се струва, че ако се потапяме в самокритика и се ровим в себе си, с цялата сериозност и страдание – то това е признак за велик човек, работещ върху себе си. Но това означава, че не работи върху себе си, а влачи поводите, следствие от егоизма си.

Сериозността не е в това да ходиш със сериозно изражение на лицето, а да се намираш в огромно вътрешно напрежение, удържайки себе си в усещане за величието на целта. Трябва да се повдигаш към въображаема картина, образа на желаната цел – такава, каквато можеш да си я представиш. До такава степен, че постоянно да те вдъхновява този стремеж: да достигнеш до отдаване на Твореца, да Му направиш добро, приятно, да Му донесеш радост, като на човек, когото обичаш.

Написано е: ”Да нямаш други богове”. Можеш ли да си представиш такова състояние, че само Той е единственият пред теб, като твоя постоянна цел?

И тогава трябва да развия отношението си към Него и да разбера, посредством какво, при какви условия, при какъв случай мога да Му отдам? – Само при това условие, че се намирам с другарите в една връзка, и заедно с тях се стремя към това. Тоест имаме общо желание, една посока, обединяваме се заедно и се притегляме към Него, за да Му доставим радост. Защото повече няма какво да Му дадем!

Да си представяте такава ситуация и да живеете с такъв стремеж – това е най-първото състояние, с което човек вече започва правилното придвижване към целта. Това се нарича дясна линия.

А когато срещу това се разкрива лявата линия, то ще ни бъде ясно, че ни е дадена, за да повдигнем още по-високо дясната линия, докато практически не достигнем до отдаване.

Да достигнем до нея можем само при условие, че лявата линия ще расте и над нея ще напредваме.

От урок по статия на Рабаш, 01.11.2011

[59428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Задължително ли за съединението са нужни 600.000 мъже – толкова, колкото са стоели в подножието на планината Синай при получаването на Тора?

Отговор: Това не е количествено искане.

Казано е, че в подножието на планината Синай са стоели 600.000 мъже, а около тях още жени и деца – всичко 3 милиона души. Но 600 хиляди – означава не количество, а намерение да достигнеш края на поправянето, Гмар Тикун.

6 – това е броят сфирот на Зеир Анпин, ВА“К. 1000 – означава Хохма. А 600.000 – съответства на висотата на Арих Анпин.

Ако разбитите души всички заедно разкрият, че искат да постигнат поръчителство – те изразяват молбата си с вик, издигат това искане в Малхут, в Шхина.

Това искане, предадено на Малхут, се издига към Зеир Анпин, в който има 6 сфирот (ВА“К). И благодарение на това желание на низшите, 6-те сфирот на З“А се издигат на стъпало, което е по-високо 600.000 пъти.

Това означава, че те искат да постигнат съединение, което съответства на Арих Анпин – края на поправянето.

Те самите не знаят, какво означава такова съединение – но го желаят. И затова се счита, че те са 600.000 – така се нарича тяхното желание, а не количество. В духовното се взема под внимание не количеството – а мощността на моето желание.

Могат да бъдат даже 2-ма човека, защото е казано, че това е минималната група. А къде са всички тези жени, мъже, добитък, които те се извели от Египет, всички изнесени от там съдове? Всичко това се намира вътре в човека!

Всеки сега трябва да се чувства като излязъл от Египет и стоящ пред планината Синай. Но къде са всички тези 600.000 човека, как да ги преброя? – Всички те са вътре в теб.

Тора разказва за това, което се случва всъщност вътре в човека, а не за количеството хора, участващи в някакво историческо събитие. Тя говори единствено за процеса на вътрешните ни изменения.

Но от друга страна, съществува закон, по който всеки духовен корен трябва един път да се разпространи до долу и да се допре до своите материални клони – и затова, явно, там, при планината Синай, действително са стоели 600.000 мъже.

Аз чувствам вътрешния смисъл на това понятие и мога само да предполагам как то се е проявило външно. Но не трябва да се вълнуваме за това, сякаш нещо съществуващо някога преди, като условие задължаващо ни днес. Някога са съществували Първият и Вторият Храмове, Египетското изгнание – вие сега не смятате да ходите в Египет…

Не мислете, че нашият голям конгрес през декември обезателно изисква да съберем такова количество хора – шестстотин хиляди човека. В духовното качеството е много по-важно от количеството. Макар количеството разбира се да има значение, защото днес целият свят трябва да започне да се поправя. Но не се бойте, че трябва обезателно да съберем веднага 600.000 човека, а още повече 3 милиона.

От урока по статията “ Любов към Твореца и творенията „, 02.11.2011

[59537]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Анализирайки вътрешната си истина, виждам, че не съм способен да задържам тревогата за поръчителството. По-лесно е да намеря някаква конкретна външна работа и да сложа отметка в бележника си …

Отговор: Това също е добре. Отметките също са нужни. Целият ни път е осъзнаване на злото. И проблема тук е в това, че ние почти не забелязваме напредъка.

Чувствам се глупав, но все пак ходя на занятия и участвам в живота на групата. Вътре в мен – отчаяние, безсилие и отсъствие на всякакво настроение, и все пак продължавам напред. При това не разбирам, че така ми въздейства светлината. Ако не е тя, аз нямаше да мога да се мръдна от мястото си, изпитвайки пълен упадък на силите …

Излиза, че ти едновременно изпитваш подем и падение. Отчайвайки се, ти все пак вървиш напред. Съкрушавайки се отвътре, все пак ти се прегръщаш и пееш с другарите. Ти постоянно вървиш напред, падайки и едновременно издигайки се нагоре. Това вече не са ясни периоди на униние и въодушевление, които се сменят един след друг – сега те се превръщат в две противостоящи линии, между които вибрира амплитудата на твоите състояния. Това вече е признак за напредък.

Трябва да разберете: ако днес разпознавам ясно злото в себе си – това е голяма крачка напред. Вчера ми се струваше, че с нищо не ти вредя, а днес с удивление откривам, колко лошо се отнасям с теб. А утре, вече гриза себе си, че не мога да се поправя, да се променя.

От една страна, това все по-дълбоко ме вкарва в отчаяние, а от друга страна, аз трябва да си кажа; момент, това откъде идва? Чувствам се много лошо защото, върху ми се излива много светлина. Излиза, че съм на печалба, аз раста и злото начало расте заедно с мен – в надпревара.

Това е то признака за движението ми напред – качеството на разкриващото се зло. Това не е лесно да се постигне и такова откритие струва доста скъпо. Тъй като аз придобивам цялото съкровище – накрая разкривам разбиването по пътя към неговото поправянето.

От урока “Любов към Твореца и творенията“, 31.10.2011

[59326]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→