Непрекъснато се повтаря един и същи въпрос: защо светлината от самото начало не е могла да създаде готово творение, вече подобно на Твореца?

Това е невъзможно! Невъзможно е пряко да се предаде свойството отдаване от Твореца на творението.

Затова ни се налага да преминаваме през разбиване на световете (в света Некудим) и душите (грехопадението от Дървото на Познанието).

Иначе не можем да се обединим, да включим едно в друго свойствата отдаване и получаване, Бина и Малхут, освен чрез разбиването, греха (разбиването) на Адам или разрушаването на Храма.

Но какво е накарало човека да вкуси плода (ябълката) от Дървото на познанието?

Това е както понякога ти виждаш наслаждението и разбираш, че е вредно, чувстваш срам, но въпреки това си готов да го престъпиш, защото изкушението е твърде силно и е невъзможно да се откажеш дори под смъртна заплаха.

Наслаждението не потушава срама, ами заедно с това, те принуждава да продължиш!

Ето тук трябва да направиш изводи и да се научиш, защото именно в тази точка ти откриваш прегрешението на Адам на общия егоизъм (Дървото на познанието), за което е казано: „Ядох и още ще ям!“ – той не може да се въздържи. Наслаждението е над него, макар да знае, че е забранено.

Това е именно точката, където се разкрива разликата между светлината и желанието. И ако ти я усетиш и поискаш да я поправиш, ще почувстваш колко ти е необходима светлината, възвръщаща към източника!

Няма избор – само така можеш да почувстваш, че си загубен и може да те спаси само чудо свише! И тогава ти изискваш светлината и получаваш спасение.

Спасението идва само от точката на човека. Творецът не призовава „животните” да излязат от Египет. Вече „човек“ излизайки, повежда след себе си и „добитъка“…

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот““, 29.08.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Стимулаторът“ – това е духовното. Тъй като стимулатор означава, че строим нещо между нас, желаейки да породим наше общо духовно състояние, съществуващо извън нас, като външна точка на връзка помежду ни, с която мога да се съединя, да бъда в постоянна връзка с нея, през цялото време да влагам всичко, на което съм способен и да получа от там духовната си сила, живота.

Затова стимулаторът е духовно свойство, като Бина. Именно така трябва да се отнасяме към него. И затова сме длъжни да превърнем това виртуално пространство в наше вътрешно, духовно пространство.

Длъжни сме да «хвърляме» в него всички наши стремления, всички надежди и очаквания. Не знаете какво е това група, къде е поръчителството? – Там! Хвърляйте всичко в тази «пощенска кутия».

Ако всички влагаме целите си усилия и стремежа си към духовното в това пространство и получаваме духовен живот само от тук – именно това е и нужно.

Това пространство – виртуално във външен план, а във вътрешен – там са съсредоточени всички наши желания, стремежи, намерения. И затова това пространство е духовно, в него се намира Твореца.

Тъй като ние сами строим Твореца, Той не се намира извън нас. Всичко това е много сериозно. Дошло е време да се занимаваме сериозно с практическа работа.

Въпросът е в това, счита ли човек този «стимулатор» главно дело на живота си – както и духовното, и желае ли да получи въодушевление от него, а не от нещо друго.

Тогава това въодушевление е духовно, тъй като той се впечатлява от съединението между нас, а то се въплащава в този стимулатор.

В крайна сметка трябва да видим в него предмет на нашата обща грижа и източник на живот за всички.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Моето подобие с Твореца - Няма коментари→

Въпрос: Малко ли са ни обичайните страдания в този свят, та ние си  добавяме още страдания, стремейки се да достигнем висшия свят?

Излиза, че стъпвайки на духовния път, човек удвоява страданията си?

Отговор: Да, ти умножаваш своите страдания, за да изминеш по-бързо този път! А какво още може да те подтикне напред?

Но на нас не ни изпращат страдания свише, а искат ние сами да разкрием в себе си страданията на любовта….

Светлината, възвръщаща ни към източника, предизвиква в нас любовни мъки към нея – и ние се устремяваме напред с тях, а не подгонени от жизнените страдания, като нищо неразбиращи, бягащи от ударите на съдбата, подлежащи на изтребване животни.

Затова отгоре чакат кога ще започнем да действаме. А ние си мислим: е добре, може да почакаме, докато свише не дойде помощ и всичко не се уреди.

А каква помощ може да дойде отгоре – само страданията на материалния свят, които ще ни принудят да вървим напред!

Но ако ти се включиш в група, то ще получиш духовни страдания и по-бързо ще се придвижиш напред.

Това усещане на духовна празнота е страдание на любовта. И тогава няма да има нужда да те подгонват с обичайните страдания.

Ако ти сам се стремиш напред с такава скорост, каквато ти е отредена, съгласно твоите първоначални духовни данни (решимот), то няма да има нужда да те подгонват „с тояга към щастието”.

Наистина, ако се издигаш толкова високо, че се свързваш с всичките останали души, то започваш да страдаш за тях, както майката страда за своите деца. Затова ни се струва, че кабалистите също страдат в този свят.

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот””, 01.09.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Възможно ли е през цялото време да се върви с вяра във висшето знание?

Отговор: Разбира се, че не. Но кабалистите не обсъждат можем или не да вървим така. Ние просто сме задължени!

А когато не можем, молим за помощ и Творецът ни създава тази работа! Цялата работа е работа на Твореца, а не на човека. Но на нас ни е нужно да Го помолим, за да изпълни тази работа.

Човек е задължен да доведе докрай опита да осъществи работата! Дори ако в началото му е ясно, че го очаква неуспех със собствени сили да достигне целта. Успехът е, че съзира това, което прави Творецът и знае как да го помоли.

Аз винаги се намирам в такъв процес, издигайки се по правата между началната (текуща) точка и крайната цел, до която непременно трябва да отида.

Крайната точка, това е отдаване, любов към Твореца и творението, вяра във висшето знание, отдаване над получаване. И излизайки от началната точка съм длъжен да достигна крайната.

А по пътя имам:

1-ва част: направи всичко, което е по силите ти! Това е преди всичко.

2-ра част: пълно разочарование от своите сили.

3-та част: разбиране, че Творецът единствен може да ме спаси.

4-та част: там, където започвам да работя заедно с Него в отдаване (хафец хесед) и любов.

Но намирайки се в самото начало, трябва да зная, че непременно ще отида до края и се надявам на своите сили! Аз не мога да сложа ръка и да чакам действията свише.

Ако не се облегна до край на първия етап, не направя всичко възможно, което е по силите ми, аз никога няма да дойда до отчаяние, да разбера своето безсилие, никога не ще осъзная, че се нуждая от помощта на Твореца. А как ще призова светлината, възвръщаща към източника?

Един етап се разгръща за друг, определя и строи следващото състояние. Човек не знае къде точно се намира и какво го очаква на следващия етап в следващия миг. Но цялото придвижване се осъществява за сметка на неговия натиск.

От урока по статия на Рабаш, 30.08.2010 г.

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Все пак кой е виновен за моите падения – самият човек или Твореца? Те са резултат на моите усилия, вложени в работата или обратно, на моя мързел?

Отговор: Казано е за Твореца: „Аз съм първи и Аз съм последен!”.

„Аз съм първи” – това означава, че всяко начално състояние не зависи от нас. И обикновено то въобще не е свързано с онова, което се е случило по-рано.

Аз нямам предвид обикновените хора, в които автоматично и последователно се реализират „гените” (решимот, заповеди свише) и не възниква въпросът за смисъла на живота и реализацията на свободната воля.

Но човек, който е получил вече празнота за напълване, усещайки я по възникващия в него въпрос за смисъла на живота, може да се реализира като се включи в група (обща система), като проверява своите възходи и падения – състоянието, от което той започва своя духовен път.

Всичко се оценява съотнесено към свободата на избора, а не по самото състояние. То не ме вълнува. Състоянието може да бъде и добро, и лошо! Главното е как аз го използвам сега! Тоест, отчита се само „производното”.

Аз не променям и не поправям света – поправям само своето участие в него.

От урока по книгата Зоар, 31.08.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата Зоар е най-силното средство по своето въздействие върху душата на човека . Това не означава, че трябва да изоставим другите книги и да учим само него, но ефектът му е по-мощен от всичко друго.

Талмуд Есер Сфирот /ТЕС/ („Учение за Десетте сфирот”)  и „Дървото на живота” са подходящи да формираш себе си. А по-късно, когато човек се намира вече на духовните степени, те могат да му служат като инструкции за извършване на вътрешни действия.

Когато чувстваш подеми и падения, влизането и излизането на светлините, как би могъл да ги почувстваш физически, тъй като твоето желание, духовният ти съсъд, е готов за получаване или отдаване, за влизане и излизане на светлината, тогава работиш с ТЕС и „Дървото на живота” като извършваш  действията, които те описват.

Докато със „Зоар“, ти правиш същото, но чрез посредник – обкръжаващата светлина (Ор Макиф). Тази книга развива общо съсъда на душите, а не както е казано: „Душата човешка го учи”, когато вече избираш ТЕС и практически изпълняваш действията.

Има време за подготовка към бъдещите степени и затова е предназначен  „Зоар“ . А има време за реализация на степените – с помощта на ТЕС.

От урока по книгата “ Зоар”, 29.08.2010 г.

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво да правя, ако всеки път когато чуя „вяра над разума”, веднага си представям някаква егоистична полза?

Отговор: Ние не можем да мислим по друг начин. Всяко алтруистично свойство, което може да се появи в човек, идва свише под влияние на висшата светлина, възвръщаща към източника, към подобие с Твореца.

 И ако, засега, не усещаме нужда да отдаваме без някаква лична полза, трябва да направим всичко възможно да накараме висшата светлината да ни повлияе и да ни даде това свойство.

Ако разбирам, че не съм способен да желая безкористно отдаване, това вече показва добро разбиране на нашата природа, което обикновено човек не притежава. Това знание също е резултат от въздействието на светлината и е знак за нашето напредване към духовното.

Висшата светлина „рисува” своите качества върху моя егоизъм и затова мога да разбера какво означава отдаване „извън мен”. По същия начин, тя влива в мен желанието да притежавам свойство на безкористно отдаване, което не изисква никаква взаимност.

Ако човек достигне това знание, той е на пътя към  входа (Махсом) към духовния свят.

От урока по статия на Рабаш,  26.07.2010

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

В нас има различни желания и всяко от тях трябва да се поправи по определения за него ред и последователност.

В зависимост от връзката на желанията в душата се разкрива и връзката с другите хора.

Затова не са ни известни истинските причини за състоянията, през които преминаваме. Но сме длъжни да разберем, че техният ред е предопределен, а от нас зависи само как да преминем по него – чрез светлина или страдание.

Във всеки случай, след като не разбираме защо  се случва така, сме длъжни да приемем разкриващото се в нас състояние като полезно събитие.

Нямаме контрол над онова, което вече се случва. Затова то трябва да се приеме с благодарност, да се поправи и да се придвижим нататък

Никога не трябва да се отхвърлят следващите състояния, с това ти се отказваш да приемеш средствата, дадени ти за напредване.

Няма състояние, което да не помага в напредването. Затова не трябва да ни мъчат съмнения: добро ли е състоянието или лошо.

Не бива да се придава лично отношение и е желателно да се гледа на случващото се с теб като на „странично”, все едно си страничен наблюдател: трябва да премина това състояние, аз действам, преминавам и отивам нататък. (Към все по-добро! – Акол ле това!)

От урока по книгата  „Зоар”, 19.08.2010 г.

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Ако разбиването на общата душа е предварително планиран и необходим процес, защо се нарича „грехопадение”?

Отговор: Всяко падение наричаме грях. Но нима ние някога грешим?

В нашия свят за грях се смята, ако аз мисля, че мога да се въздържа от действие, което много добре знам, че е недопустимо, но въпреки това го правя. Но това не е така – ако аз точно знаех, че това не бива да се прави – не бих съгрешил.

Всъщност, грях е когато са ме завладели силите на разделянето и властват над мен. Грях се нарича самото състояние, а не неговата причина. А причината винаги е в Твореца – Той е създал нашето зло, егоистично начало.

А по какъв друг начин може да се създаде злото начало, ако не по пътя на грехопадението? Трябва да се издигнем до високите степени, след това да паднем оттам, да получим впечатление от всички подеми и от своето сегашно състояние, и да развием егоистичното желание, вследствие на разбиването.

Тъй като ако не беше разбиването, егоизмът би си останал просто животински. А в резултат на разбиването, той става „творение“, „зло начало“.

До разбиването то е било просто желание за наслаждение – животинско желание. Ако лъвът иска да разкъса антилопа, ние не смятаме, че в него действа злото начало – в него просто говори неговата природа, желанието да получи напълване.

Кога се появява злото начало? Когато се издигаме, получаваме оттам силата на любовта и обединението, после падаме с тях и те се превръщат в своя противоположност – в безпричинна ненавист!

Ето сега, желанието за наслаждение, заедно с информационните данни (решимот), тласкащи го към безпричинна ненавист – това се нарича зло начало.

Тъй като сега то иска да използва всички останали в тяхна вреда, защото получава от това удоволствие.

Тоест в човекa се появява усещане за друг човек, каквото няма у животното, и той се наслаждава, че на другият му е зле! Ето това е истински егоизъм.

А добро е обратното – когато превръщам тази ненавист в любов. Но и в този, и в другия случай е необходимо отношение към ближния.

От урока върху „Учение за Десетте сфирот““, 15.07.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Особеното на нашия «духовен стимулатор» е в това, че той напълно абстрахира човека от неговото тяло, от егоизма му, от всичко материално.

Фактически всичко, което в обичайното общуване пречи на човек да се сближи с другите хора, системата взема върху себе си.

Тя представлява някаква абстрактна същност, която не съществува в нас и едновременно с това всички ние се стараем тя да съществува извън нас, като наше общо цяло.

А доколкото тази същност е много слаба, то в обикновения живот тя не трябва да бъде почувствана в общуването с другите хора, защото се припокрива от много по-силния животински егоизъм в човека.

Но ако се грижим за нея като за «тамагочи», ако я възприемаме като наше общо «бебе», то тя ще расте.

На пръв поглед това е напълно ирационално действие, вървящо против всички логически понятия на човека, който влиза в тази виртуална реалност.

Но като резултат от нашите общи действия, ние създаваме от една страна абстрактна общност, но от друга страна много явно и интензивно въздействаща обратно върху нас.

Т.е. извършва се акумулиране на силите, стоящи зад всички наши опити да се обединим. Тази сила е невъзможно да бъде осъзната, но тя се проявява като реакция на усилията ни.

Всеки участник в общите усилия индивидуално ще почувства нейното разкриване. Страничният човек само ще повдигне рамене в недоумение.

Не трябва логически да обясняваме на човека нейното разкриване, но можем да го поканим да участва и да почувства. Това е и началото на разкриването на Твореца.

Затова ми беше така трудно, в началото на създаването на стимулатора, по цял ден да убеждавам хората да влязат за първи път в «стимулатора» и да започнат да участват в този процес.

От страна на ученика тук все пак се изисква да се върви с «вяра над знанието» – въпреки своето убеждение, съмнение, естествения разум, да вземе и да започне да работи.

Но дори и за неначинаещ, винаги ще възникват препятствия да влезе отново, въпреки първото отделяне на егоизма си от мястото на обединение.

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→