Конгресът в пустинята Арава, Израел. Урок 2.

Когато отидох да уча при Рабаш, бях на 33. Аз бях силен, преуспяващ човек, с дом, семейство и успешен бизнес.

Попитах го: „Сега се каня да вложа в теб целия си живот, ще бъда с теб до самия край – защото, в противен случай, е невъзможно да науча каквото и да било. Готов съм за това, но как мога да бъда уверен, че се намирам на правилното място?”

Рабаш отговори, че съм съвършено прав, задавайки този въпрос. Но само аз мога да избера към какъв учител искам да се прилепя. Никой не може да ми се бърка, и никой няма право да влияе върху решението ми. Той каза: „Иди и провери другите места!

Но след като вземеш решение и избереш място, повече нямаш право да се съмняваш в него. Не можеш да се колебаеш за посоката по средата на пътя. Не трябва да си под чуждо влияние, а само под влиянието на своя учител.

Тоест, ако ти станеш мой ученик, ти си длъжен да получаваш само моя дух и повече никого да не слушаш. Защото ти се каниш да се развиваш, а в процеса на ставането на човек е забранено да се слушат странични мнения.“

От 2-ия урок на конгреса в Арава, 31.12.2010

[31423]

Filed under: Духовна работа, Изучаване на кабала, Конгреси и събития, Учител и ученик - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 2.

Въпрос: Как да постъпим с хората, които самостоятелно са изучавали материала и идват с вече изградени, измислени „аксиоми”, с които те объркват останалите ученици?

Отговор: Групата е длъжна да се изолира в своя кабалистичен център, както зародишът в майчината утроба. Растящата душа се нуждае от защита! Трябва да я заобиколим с грижи като зародиш или малко дете, построявайки около него благоприятна среда, като „Ноев ковчег”.

Докато учениците не са достигнали духовно разкриване и все още не разбират точно какво правят и къде отиват, те всеки път се мятат от една страна в друга, от състояние в състояние, тъй като всеки път в нас се формират различни нови системи. И докато се изграждаме, винаги ще преминаваме през такива неустойчиви състояния, затова не трябва да се намираме под влиянието на няколко фактора, а само на един.

Баал а-Сулам пише в „Статията за завършването на книгата Зоар”, че ако ученикът не се прилепва към учителя, както зародишът се внедрява в майката, и не се обединява с висшия – няма да напредне. Това е закон, действащ и в духовния свят, и в материалния, докато се намираме на етапа подготовка и работим със своите егоистични свойства.

Ако ученикът не прави това, нищо не може да му помогне. Той може да бъде много умен и да притежава забележителни способности – но няма да достигне духовно разкриване. Затова е казано: „Хиляди влизат в учебния клас, а само един излиза към светлината.” И всичко е заради небрежност, нежелание да се следва духа на учителя – този човек, който ти предава духовното.

На мен самия това изобщо не ми е нужно, знаете, че аз не понасям никакво поклонение. Но е необходимо ученикът да развие в себе си такова отношение.

Само в самото начало на пътя трябва да се вземе решение, както е казано: „Човек се учи само там, където го влече сърцето”.

Затова, как ще позволите на някого да влезе във вашия център, в дома ви и да ви обърква? Аз не бих позволил това никога.

Ние така или иначе не можем да определим кой е прав и кой крив – всичко е относително. И ако искаш да се развиваш духовно, не трябва да вярваш на никого – ти си длъжен сам да избереш извора, от който искаш да пиеш. Всеки е длъжен сам да си избере учителя, който да отговаря на въпросите и очакванията му, и може да му бъде наставник в неговото напредване.

От 2-я урок от конгреса в Арава, 31.12.2010

[31428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Изучаване на кабала, Конгреси и събития, Учител и ученик - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

На конгресите, в Дните на единството и на другите наши срещи ние извършваме много голяма работа, и всеки път тя ни се отразява. Ако  правилно проведем близките три дни,  след това на уроците, вие ще започнете да разбирате и чувствате много повече, отколкото сега.

Такива обединяващи мероприятия издигат човека, защото тук той се изпълва с духовни сили. Може да ги получи  само по пътя на обединението. Никога той няма да ги намери в себе си и няма да ги получи направо свише. Силата за подема нагоре ние получаваме от обкръжението. Колкото повече  се включвам и се прониквам от него, толкова по-голяма е нашата обща изгода.

От своето първоначално желание, от точката в сърцето, човек се обръща към групата, придобива от нея допълнително желание и чрез него издига МАН, молба за поправяне. Тогава в отговор, той получава сила за отдаване – всъщност, това е неговата душа.

Във всеки от нас има само зачатък на душата – точка в сърцето. А след това ние трябва да усетим злото начало – ненавистта и отблъскването помежду си. Аз съм лош, не защото обичам да похапвам и да поспивам, не защото се стремя към наслаждения. Моето зло начало се противопоставя на обединението с хората, които са готови да вървят с мен към Твореца, към целта на творението.

Защото някога ние сме били споени в едно, а след това е станало разбиването, отделящо ни един от друг. Истинската ненавист се проявява именно между нас, а не във всеки поотделно. Аз не трябва да се измъчвам заради вродените си качества и наклонности. Всичко това е безсмислено. Важно е само едно: опитвайки се да се обединя с другарите си, аз откривам, че не искам това, че изпитвам отвращение от това.

На мен изцяло ми се разкрива планина от ненавист, планината Синай. Аз я поправям чрез светлината, връщаща към източника – с други думи, получавам Тора и се удостоявам със „зeмята на Исраел” – духовното желание, обърнато направо към Твореца. И тогава аз Го разкривам, разкривам духовния живот.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31356]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Ние говорим за разкриващата се между нас ненавист, но това съвсем не означава, че трябва да се възненавидим един друг. Няма такава заповед. Ние се отправяме към любов.

Но тръгваме от разбитата душа, която се е раздробила на милиарди части. Трябва да се постараем да съберем тези части в едно. По картината на съвременния глобален свят виждаме какви задължения ни налага това. Тъй като, искаме или не, откриваме че сме взаимосвързани.

Така че, като се стараем да се обединим, ще разкрием ненавист помежду си. Такава е нашата природа. „Създадох злото начало” – говори Творецът. Кога се проявява то? Когато правилно пристъпим към обединение.

Ако започнеш да се обединяваш неправилно, то не ще разкриеш ненавистта, а ще се ограничиш с частични резултати: безучастие и т.н.

За да се прояви ненавистта, ти е нужна светлина свише. Когато се опитваш да се обединиш с другите, ти привличаш светлината и тя осветява разбиването, разрива между душите. Тогава усещаш своята противоположност на светлината – това е всъщност ненавистта.

Но едновременно с това, вследствие на това, ти започваш да усещаш как те подтикват, подбуждат към молба за единство. Същата тази светлина, която ти показва кой си ти, и ти показва всъщност, че тя е способна да ти помогне. Тогава молиш: „Поправи ме!” – и тя те поправя.

Така че ние изобщо не възнамеряваме да се ненавиждаме. Човек бяга от Египет от своя егоизъм, за да се приповдигне над него и да се обедини с другите – и тогава внезапно открива истинската ненавист, планината Синай.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31332]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Ако светлината е абсолютното, тоталното наслаждение, аз искам да я опозная повече. Как да направя това? Изглежда сякаш тя е дошла да ме повика със себе си, но аз не съм я забелязал…

Отговор: Трябва да решиш какво избираш: светлината или наслаждението, което тя носи? Ако избереш наслаждението, няма да се получи.

Само в началото светлината те отглежда чрез наслаждение, за да можеш да пораснеш и да станеш зрял. По същия начин ние отглеждаме децата в нашия свят. Нашите деца получават, взимайки всичко за даденост, и продължават да растат, докато не достигнат определена възраст, и тогава им се казва: „Спри, от сега нататък ти си възрастен.”

Той може да плаче, че иска да остане дете и да продължи да получава бонбони, но нишо няма да помогне. Ако си пораснал, ти трябва да изпълняваш своите задължения в армията и да работиш, трябва да се държиш като възрастен.

Какво означава да бъдеш зрял? Един зрял човек не може да тича след наслаждението; той трябва да се стреми да отдава! Ти живееш в общество и трябва да отдаваш на всички други: отиди на работа, бъди полезен на другите, и тогава ще имаш право на съществуване.

Точно така е и в духовния свят. Един зрял човек не иска просто да се наслаждава; той се стреми да постигне възвишена и голяма цел в живота си. Да бъдеш зрял означава да бъдеш в отдаване, да работиш не заради наслаждението, а заради неговия източник.

Светлината изисква от нас такава преданост . Тогава ние създаваме връзка със светлината , а не само с това, което получаваме от нея.

Затова сега навлизаме в нова ера, когато светлината вече не ни дава наслаждение. Тя вече не ни обещава, че ни чакат хубави неща и ние повече не бягаме напред, очаквайки да получим някакви нови наслаждения. Нищо привлекателно не ни чака занапред.

Сега не ни остава друго, освен да преминем към нова парадигма: вместо да тичаме за наслаждения, да се стремим към източника на наслаждения. И, ако не искаме да направим това, ще стане по-зле. Светлината все пак ще ни принуди да го направим, като ни отнеме изобщо възможността за наслаждение. Тогава ще започнем да питаме: „Какво става? В какво се състои смисълът на моят живот? Защо го няма наслаждението? Какво да правя?”

Започваш да питаш не за наслаждението, а за неговия източник: „Къде отиде наслаждението? Какво се случи с източника му? Откъде идваше то?” И по този начин напредваме.

Когато получаваме наслаждение, ние не питаме за нищо. Но ако не получавам наслаждение в настоящето и  не го очаквам и  в бъдеще, това става вече проблем. Започвам да търся от къде би трябвало да дойде: „Защо не идва? Какво стана там?”

И става ясно, че ако искам да постигна наслаждение, аз трябва да се приближа до източника. А да се приближа до него, означава да заменя моите желания за получаване с желание за отдаване.

От урока по статията „Кабала и философията”, 30.12.2010

[31298]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Конгресът в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Заедно с целия свят ние преживяваме особено състояние. Периодът на разкриване на науката кабала  има историческо значение за човешката история.

На подобни срещи ние желаем поправянето на собствената си душа и никой и не помисля за останалия свят. И все пак нека да помислим  малко и за това, че със своите действия тук ние влияем на съдбата на целия свят. Готов съм да се подпиша под това.

Ние искаме да се обединим, стараем се да се обединим и по този начин склоняваме и света към чашата на оправдаването. Защото сам по себе той е безформен, нежив материал, в него няма сила. А ние се намираме на няколко степени по-високо – на степента човек (адам), стремящият се да стане подобен (доме) на Твореца. Ето защо съдбата на света е в нашите ръце.

И затова си струва човек да похарчи пари, за да дойде на такъв конгрес и да попадне в условия, различни от обичайните. Този разчет е необходим  също и защото човек получава правото да повлияе на целия свят, на неговата съдба.

Струва ни се, че ние представляваме себе си? И все пак Творецът е избрал именно тези хора, предоставил е на тях възможността и желанието да попаднат тук заради обединението.

Това не е лесно и затова аз уважавам всекиго от присъстващите за това, че Творецът го е избрал и му е дал сили. А още го уважавам и за желанието, за готовността да дойде и да навлезе в това. Всеки тук е велик и уникален. Така ние сме длъжни да се отнасяме един към друг.

Трябва да оценим тази особена възможност да повлияем на собствената си съдба и съдбата на света. И не е важно, че самите ние едва осъзнаваме важността на момента. Въпреки всичко със своите обикновени и наивни желания ние поправяме света.

И затова аз горещо ви препоръчвам да използвате максимално това време, така че отвътре всеки да преоткрие своето сърце и да поиска да се обедини с другите. Защото тук са се събрали наистина особени хора. Хайде да се постараем!

От 1-ят урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31349]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгресът в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Много е трудно да бъдат свързани един с друг двата свята. Как, в този свят да установим такава взаимна зависимост помежду си, която да ни помогне да поправим нашите души?

Днес, обединявайки се, ние практически реализираме кабала. По принцип, на кабала приписват викането на духове, амулети, манипулация със скритите сили.

Но в крайна сметка, практическата кабала – това е, когато заедно се стараем да увеличим важността на обединението между хората, за да стигнем до разкриване на Твореца, на силата на отдаване помежду ни.

Всички ние сме егоисти, никой от нас не притежава силата на отдаването, но искаме тя да се спусне върху нас и да напълни пространството помежду ни, което сега е изпълнено с неприемане и ненавист. Такива сме се родили – не сме имали възможност да избираме своята природа. В Тора е казано: „Подбудата в сърцето на човека е лоша, още от неговата младост”.

Затова, когато започнем макар и малко да се обединяваме помежду си – не просто така, а за да разкрием Твореца, всеобщата сила на обединяването, – тогава се занимаваме с практическата наука кабала. Това действие е най-полезно за поправянето на душите.

Можеш да научиш всички книги наизуст, може да успяваш във всичко – това няма да помогне. Докато човек не започне да извършва реални действия по обединяването с другите, въпреки нежеланието и откъснатостта, той няма да разбере, доколко лоши са подбудите на неговото сърце.

В книгата „Зоар” се разказва за другарите на раби Шимон, олицетворяващи десетте първоначални сфирот на висшата система в главата на Арих Анпин, на висотата на самите основи на света.

По техните собствени думи, преди ученето, преди разкриването на светлината, те се ненавиждат един друг, не могат да се понасят, не могат да се гледат. Иска им се, да се махнат от всичко това. И все пак, те сядат и се залавят с книгите, защото знаят, че силата на ненавистта е дошла при тях свише.

Книгата „Зоар” им е дадена, за да могат с нейна помощ да започнат да се обединяват над ненавистта, над откъснатостта, както е казано: „Любовта ще покрие всички престъпления”. Любовта не трябва да изкорени престъплението, а да се извиси над него – да бъде толкова силна, че да покрие ненавистта.

Вътре в нас е заложено голямо желание за наслаждение, което е напълно егоистично и бушуващо – и то ще си остане. А над него, ние покриваме цялата ненавист с любов.

От 1-вия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31359]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

В началото, аз имам просто материалното желание „себе си” и точка в сърцето, устремена към висшето, зачатъка на свойството отдаване.

Разбирам я над желанието, като ù придавам по-голяма важност, в сравнение със земните желания, и от нея се обръщам към обкръжението – към групата, книгите и учителя.

В отговор, от тях получавам увеличено и обработено желание. Увеличено по величина и променено – важността на целта, т.е. придобиването на свойството отдаване и невъзможността да постигна непосредствено нея самата.

С това желание, аз се обръщам „нагоре”, издигам МАН. И тогава, „свише” идва светлината (ор макиф), връщаща към Източника, към свойството отдаване.

Задължителните етапи са следните: 

1. Да се обърна към група.

2. Да получа от нея духовен стремеж.

3. Да се обърна към Твореца.

4. Да получа поправяне.

Като следствие възниква кли, съсъд на отдаването – сумата от всички фактори.

Въпрос: Откъде да знам, че съм получил стремежа си именно от групата?

Отговор: Ти проверяваш, доколко искаш да се обединиш с другарите, но не си способен на това. Именно чрез тази потребност, ако си вложил в нея големи, качествени усилия, ти издигаш МАН. Казано по друг начин, сумата от твоите желания, насочени към обединяването, създава молбата за помощ.

Въпрос: Какви са признаците, по които мога да разбера, че се обръщам правилно към групата?

Отговор: Ако се обръщам правилно, виждам колко са обединени другарите и колко аз съм откъснат от тях. Колко съм малък, а те – велики, колко велика е целта на творението, към която те вървят и до каква степен не съм способен да я ценя.

За мен, групата е идеал, критерий, по отношение на който усещам своите недостатъци. И с тези недостатъци, няма при кого да отида – остава ми само да се обърна към Твореца.

В случай, че правилно се обърна към групата, усещам в себе си такъв недостиг, такива ненапълнени желания, които веднага привличат светлината, връщаща към Източника.

Тази светлина не идва от друга галактика – тя също се намира в мен, в моето сърце. Необходимо е само по-дълбоко желание, за да я разкрия.

Забележка: Под „група”, навсякъде се подразбира не земни лица и свойства, а връзката в една система, с „точките в сърцето” на моите другари.

От урока по статия на Рабаш, 30.12.2010

[31251]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В мига, в който получа намерението „за отдаване“, без никакво получаване за себе си, аз започвам да се наричам „син на бъдещия свят“ – влизам във висшия свят, в усещането за намерението за отдаване и в стремежа да отдавам.

Тогава, в моето отдаване на другите (само вътре в желанието, тъй като нямам още какво да отдавам), в моето отношение към тях, започвам да усещам светлината, която ме напълва – Хасадим. Това напълване ме откъсва от моето егоистично желание.

То  не изчезва, но аз се откъсвам  от него, издигам се над него. За мен вече е ценно не то, а желанията на  другите – също, както за майката е най–скъпо желанието на бебето, и тя изцяло се посвещава на грижата за него. Но при нея, това е заложено в природата й, а ние стигаме до такова отношение към другите посредством висшата светлина.

Така, аз разкривам висшия свят. И, тъй като се изключвам от себе си и живея в желанията на другите, вече без каквато и да е връзка със самия себе си, аз постигам състояние, наречено „свобода от ангела на смъртта“. Тогава вече не усещам като източник  на живот, който ме съживява, желанието, в което преди съм чувствал своя живот. То не ме оживява. Аз усещам живот в напълването на желанията/келим на другите, тъй като те са станали мои.

«Свобода от ангела на смъртта» означава, че моето желание, дори на най–нисшето, първоначално ниво, което ми се представя във вид на мое тяло, може да престане да живее и да получава дори минималното оживяващо го светене „киста де-хаюта“ –  и аз не чувствам, че с това съм загубил нещо. Вече не свързвам себе си с него, тъй като съм придобил друго кли, наречено „душа“.

Чуждите желания, които усещам като свои, се наричат съсъд/кли на моята душа. А напълването в тези желания, е напълване със светлината НАРАНХАЙ на моята душа. Там се срещам с висшата сила, с корена на всичко – и това означава, че постигам сливане с Твореца.

Тогава разбирам, че малкото усещане в моето егоистично желание, с което съм започнал своя път, е било само илюзия, в която е трябвало да живея и съществувам, за да изляза във всеобхватната реалност на отдаването.

А предишната реалност е била просто въображаема, съществуваща само в моята илюзия – като насън. Но в действителност, тя не съществува, тъй като няма място за желанието за наслаждение. Този въображаем, измислен свят изчезва като сън.

Така, ние напредваме към  другото желание. И всеки път, човек постига вътре в чуждите келим, които стават негови собствени. Затова е написано: „Човек се учи там, където желае сърцето му“ –  на това място, в тези желания, той разкрива вечния, съвършения, висшия живот.

От урока по статия на Рабаш, 26.11.2010

[27762]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава, Израел. Урок 1.

Въпрос: Как да усилим нашето въодушевление, така че да не ни изостави, за да не изчезне светлината?

Отговор: Мъдростта идва с опита. Казвам ти за своя опит: ти преминаваш многобройни състояния, като желаеш на всяка цена да удържиш светлината.

А после се замисляш: ”Какво е това светлина? Светлината – това е, когато ми е хубаво, или когато аз мисля за ближния? Защото тези състояния могат да се различават, не е ли така? Светлината – това е, когато всичко разбирам, или просто, когато аз усещам тъмнината? Защото тъмнината е свързана със светлината, от която аз съм толкова далече. Голямото разстояние между нас ми се струва тъмнина, но на практика това е светлина, която ме заставя да почувствам, че аз не съм тя.”

През теб ще преминат голямо количество впечатления и в резултат ще те доведат до нов етап. Ти ще почувстваш, че за теб не е важно в какви състояния се намираш. Светлина и тъмнина, блаженство и много неприятно усещане, когато си скован, изтръгнат от живота, внезапен подем, когато си готов да излетиш без крила, и пронизителната ясност, когато всичко се разкрива пред теб, като при рентгенови лъчи, а после изведнъж изпадаш в апатия, забравяйки как се наричат твоите роднини…

И ето, постепенно се открива, че ти е все едно какви състояния изпитваш. Важното е само едно: ”Мога ли аз в настоящето състояние да отдам, да се построя по вектора, който води навън от мен самия?”

Ето до каква степен всичко ще се промени. Да се надяваме, че вече скоро ще се случи.

От 1-ия урок на конгреса в Арава, 30.12.2010

[31335]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→