Цялото развитие на човека в неговата еволюция става чрез развитие на желанието да получава наслаждения, което се нарича любов към себе си или егоизъм. Затова, ако човек не усеща, че ще получи нещо, не е способен дори на най-малкото действие. Той усеща това като отсъствие на мотивация, енергия, необходима за неговото вътрешно или физическо движение.

Но Природа като такава представлява противоположното на егоизма свойство – алтруизъм, отдаване и любов. Тя тласка човек към получаването на това свойство, като го развива с постепенно увеличаващи се страдания, които той постепенно осъзнава като породени от него и от общочовешкия егоизъм.

С други думи, Природата поставя пред нас като цел на нашето развитие да достигнем подобие с нея. Именно пред човека, защото в неживата, растителната и животинската природа егоизмът отсъства – те се управляват и съществуват инстинктивно, подчинявайки се на своята природа.

Тъй като потискането на егоизма противоречи на нашата природа, на цялото ни естество, се нуждаем от група от единомишленици, която ще ни даде по-голяма сила за неговото преодоляване.

Затова е нужна група, която би обединявала хората, които имат едно желание – да постигнат подем над егоизма, над взаимното отблъскване, към взаимна обич.

В резултат на нашето обединяване около обща цел у всеки от нас, вместо пълно безсилие да противостои на своя егоизъм, ще се появи голяма сила, която ще му помогне да се издигне над егоизма си заради обединяване.

Тази голяма сила ще се появи в резултат на събиране на индивидуалните ни малки сили, по-точно дори не сили, а само желанията. Тези наши не големи сили ще се съберат заедно, ще се умножат взаимно, което ще позволи на всеки от нас да се извиси над малкия си егоизъм в единство. По този начин у всеки от нас ще се появи огромно желание да се изкачи над своя егоизъм и да достигне единната цел.

Но за да се случи това, е необходимо всеки член на групата да потисне, да принизи своето „Аз“ спрямо останалите. Това може да се направи само ако не забелязваш недостатъците на приятеля, и напротив, обръщаш внимание само на неговите добри качества. Ако все пак един от членовете на групата смята себе си поне с нещо малко по-добър от останалите, то той вече не може истински да се обедини с тях.

По време на заниманията по интегрално възпитание (обединение) на групата е нужно да сме сериозни и да не се отклоняваме от целта, заради която сме се събрали – за достигане на единното желание на взаимното отдаване и любов, както това изисква от нас подобието с Природата.

[72465]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Могат ли тези хора, които преминават през интегрално възпитание, да дадат пример за малък модел на интегрално взаимодействие, който ние да произведем по-късно.

Отговор: Не, хората от групата не са в състояние да покажат каквото и да е, освен добро отношение един към друг, което може да не бъде видимо за външния наблюдател, но забележимо за хората от групата. Добрите отношения се усещат само от тях.

От беседа „Интегрално възпитание“, 19.08.12

[85667]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

Въпрос: Трябва ли да споделяме със съпруга си своите чувства, касаещи семейния живот?

Отговор: Да. Невъзможно е между съпруга и съпругата да стои вътрешна стена. Понякога се срамуваме, а понякога не искаме да признаем нещо дори пред себе си. Въпреки това, трябва да говорим помежду си, като психолози. Ние напълно разкриваме себе си и заставаме такива, каквито ни е създала природата. Всеки гледа на себе си и на партньора отстрани. Като на лабораторна маса, разкриваме своя вътрешен свят и правим обсъждане, без да се срамуваме от нищо, докрай, без отношение към миналото и бъдещето.

В крайна сметка, искаме да превърнем всичко в единство. Така че, нека поставим проблемите на масата:

– Какво е лошото у нас? Какви свойства не искаме да използваме в сегашния им вид? Извършваме взаимна критика.

– Какво е доброто между нас? Какво искаме да споделяме един с друг. Какво искаме да развиваме?

Заедно изясняваме това, което не е наред с нашата глупава природа, и едновременно с това, проявяваме готовност да се издигнем над нея и да се обединим чрез добро. По отношение на взаимната критика, се мразим помежду си и с мъка, от безизходност се разбираме един с друг. Нас ни държат децата, дълговоте, задълженията – ние страдаме в семейния живот. Но в същото време, търсим възможност да го подобрим.

Докато разговаряме, трябва да разберем природата на човек, неговите желания, отношението му към храната, секса и семейството, а също и към парите, почестите, властта и знанието. Tрябва да разберем, че във всеки гори завист и страст, амбиция и жажда за власт. Говорим за вътрешния свят на всеки, а след това – за съвместния, единен свят, който трябва да построим между нас.

Като начало говорим за човешката природа като цяло, като при психологически анализ. След това откриваме какво от този общ порядък е характерно за всеки от нас. Без колебание и страх, говорим за своите качества, подозрения, пориви, страсти, навици и т.н. Някои от тях дори не осъзнавам – а все пак трябва да знам за тях. Най-малкото, трябва да знам как изглеждат в очите на моя спътник за цял живот.

И така, за всичко говоря на глас: колко не съм съгласен с това, какво имам и какво ми липсва, какво бих искал да скрия, а не да парадирам. В разговора за мен аз сякаш се намирам на лабораторната маса и заедно с моя партньор изследваме моите свойства. А след това точно по същия начин обсъждаме и неговите.

Това ни помага да се отворим, да не се затваряме в своите граници. Ние не хвалим и не обвиняваме, а обективно преценяваме фактите. Както лекарят при преглед не дава естетическа оценка, а определя проблема и го решава. Грубо казано, той гледа на мен като на „парче месо“, което трябва да поправи. Така и ние отбелязваме добрите и лошите черти един на друг, „без да навлизаме в личността“.

Например, жена ми ми казва: „Ти си стиснат. Не съм знаела, че се женя за такъв скъперник. Това много ми пречи. Когато отидохме на ресторант, за да отпразнуваме рождения ми ден, ти поръча една салата за двамата. От тогава, вече десет години, ти не си ме водил на ресторант. Като ставаш през нощта – ти всеки път ме събуждаш, макар че можеш да бъдеш по-внимателен. Сутрин скачаш в последния момент и аз трябва за пет минути да подготвя всичко, което ти е нужно.“

Ние обсъждаме проблемите, жена ми ми помага да осъзная в какво греша – и това е прекрасно. Обаче разговорът не е в настървени караници и оплаквания, а обективно – т.е. с любов или в краен случай, като лекар, който преглежда пациент. Например, психологът те е изслушал на чашка кафе и торта, а след това подробно ти е обяснил какво в теб не е наред. Излизаш от кабинета му с разбито сърце, а той добавя нещо в дневника си и си налива още една чашка кафе. Това е и целта: издигам се над личния си интерес и просто казвам на партньора си това, което виждам в него.

За да разберем по-добре този подход, ще дам такъв пример: аз постъпвам на ново работно място и са ми дали едноседмичен изпитателен срок. Аз се притеснявам много заради този пробен период – тъй като от него зависи приемането ми на работа. И сега жена ми, която ме познава като опак човек, с любов, без лични обиди, ми казва за всички мои недостатъци, за които трябва да внимавам на работата. Нека ми е неприятно да слушам това, да не искам да я гледам, докато тя изброява фактите – но аз се издигам над своя егоизъм и приемам сериозно думите й, без пренебрежение. Осъзнавайки своите недостатъци, аз съм благодарен на жена си за тази подготовка.

„Когато си приготвяш кафе – казва тя – не забравяй да изхвърлиш празния пакет. Не се секни силно. Не разпитвай…“ Всички елементи на нейната „диагноза“ са ми в полза. Тя е нещо повече от лекар – тя с любов и грижа участва в моите проблеми.

В крайна сметка, ние и двамата искаме да постигнем единство. И затова си устройваме вечерен диалог: например, когато се прибера от работа в къщи, отваряме бутилка вино, слагаме на масата чинийка със сандвичи и любимата ми гръцка салата със сирене. Дори запалваме свещичка, за да създадем атмосфера – и започваме тих разговор…

От 34-а беседа за новия живот, 12.07.2012

[85292]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

При анализ на семейните проблеми със съпруга, е важното да говорим открито за тях, да не оставяме нищо в тайна и да не страдаме тихомълком. Не запушваме ушите си, а обратно, открити сме за диалог, отваряме се, разкриваме се пред партньора.

Въпреки това, не съставяме списък с недостатъци, не искаме да помним лошото. Тъй като за тези недостатъци е казано: „всички престъпления ще покрие любовта“. Ние просто ги изкарваме в разговора, когато всеки говори за себе си и за партньора.

В резултат на това, между нас расте “купчина боклук” – и сега трябва да се издигнем над нея. Тъй като, ако гледаме един на друг, стоящи от различните й страни, ще видим само боклука, но не и партньора. Как е възможно това?

Единственият шанс е да се издигнем над тази кал. При това, не даваме един на друг обети за цял живот. Нещо повече, уверени сме, че при следващия разговор тази купчина ще бъде още по-голяма. Разбира се, тя ще се разраства от ден на ден – това е животът. И затова критичен анализ ще бъде необходим още неведнъж.

И все пак, сега, като сме изложили всичко, преминаваме към обратното упражнение – да се издигнем над „кирливите ризи“. Искам да обичам партньора си такъв, какъвто е той, над тази купчина, когато трябва да го гледам със спокоен поглед, без критика.

За целта, ние като че ли ставаме от масата, на която са натрупани остатъците. Сега гледам на жена си по различен начин – тя изглежда както в момента, когато реших да свържа съдбата си с нея. Нашият най-добър момент, когато за мен тя бе самото съвършенство – сега искам да го спра, и посредством това упражнение напредваме.

Все пак не просто се издигаме над калта. Укрепени в този подход, разговаряме помежду си за това, колко перфектна е тя и колко съвършен съм аз. Сякаш започваме да покриваме своя боклук с шоколадова глазура, със сладко тесто и слоеве от яйчен крем, с розички от сладолед и т.н.

Цялата горчивина остава вътре, а отвън – вкусното: обсипваме се с комплименти помежду си, които разказват за удивителните качества на партньора, за уникалните достойнства на неговата личност. Тук можем да говорим за най-съкровените неща, като ги представяме в перфектна форма. Това ще се отрази и на двама ни по най-добър начин и драстично ще промени цялата гама на нашите отношения, включително и сексуалните. Така че, работим върху психологическото, рационално ниво, организираме “конкурс на дитирамбите“, но не хумористични, а дълбоки и откровени. Обясняваме един на друг всичко, което искаме да разкрием като противоположно на критиката, която е била в началото. Това вече не е критичен, а позитивен анализ. По този начин, се укрепваме в добрите намерения, във връзката един с друг.

И тогава идва следващият етап – практическият. Делата засилват намеренията и сякаш ги заверяват. Поради това, пристъпваме към следващия етап на разговора: „Какво би искала жена ми от мен, а аз – от нея?“. Тук всеки разкрива пред другия всички свои очаквания, започвайки с основните, фундаментални неща, и завършва с личните, интимните. В същото време, се опитваме да почувстваме желанията на партньора, неговите пожелания и очаквания. И тогава идва времето на делата, а след това ставаме едно цяло.

И от тук произтича следващото упражнение, което ще обсъдим по-късно – да изградим същото отношение към всеки човек в света…

От 34 беседа за новия живот, 12.07. 2012

[85404]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Обществото – това не сме аз и не ти, а това, което създаваме заедно между нас, в нашите съвместни добри взаимооношения. Това е образът на Адам – Човека.

Започвайки да трансформираме целия си живот, за да поддържаме максимално този образ, ние осъзнаваме, че дори за днешния ни живот не ни е нужно повече от това, правилно, разумно да съществуваме, но най-важното – между нас да съществува правилна, висша съобщност, над нас.

Освен това, тя се поддържа лесно, защото всички бързат към нея. Чувствам от всички същото отношение към това общество, към тази група, към Адам, каквото е и моето. И това ми влияе постоянно, поддържа ме.

Това се нарича закон за всеобщото поръчителство, когато всеки от нас, действайки по този начин, осъзнава, че подкрепя останалите. В стремежа си нагоре към общия ни знаменател той показва на всички останали, колко много се стреми към това и показва пример на другите. И ние, съответно на това взаимно се подкрепяме, много лесно се издигаме и ставаме напълно включени в общността със сърце и разум.

А животинското ни ниво остава на едно ниво по-надолу и ние започваме да чувстваме разликата между тях. Съгласен съм, животинското ниво да получи толкова, колкото му е нужно, разбирайки, че е по-добре да не използва сладкиши или нещо друго – то се нуждае от нещо, което е полезно. Всъщност, в този случай ще бъде по-здраво, благоденстващо, ще се чувства по-комфортно.

А моето човешко ниво, когато се откъсвам от неправилните си животински общувания, започва, напротив – да се чувства комфортно и добре, да се чувства съществуващо. В новия си човешки образ, в правилното общуване един с друг, като в общ сензор, в общ съсъд ние започваме да усещаме и природата.

Започваме да чувстваме нейните закони, които са ни водили в еволюционното ни развитие, да разбираме защо природата оказва такъв натиск върху нас.

Изведнъж започваме да чувстваме нейното отношение към нас като благосклонно, добро, защото на това ниво се намираме в равновесие с нея, тъй като между нас, както и в природата, всичко е построено сега на отдаване, на взаимност, съпричастие, свързване, глобалност, интегралност.

Ние автоматично, без особена болка, понижаваме животинското си ниво до неговото нормално състояние, когато работим само необходимите часове на ден, осигурявайки с това нормално съществуване – не свръх комфортно, не общество на свръх потребление, а нормално потребление за нормално съществуване на тялото. Така ние разграждаме тези две нива: животинско, на което остава нашето тяло и Човешко, което сме породили.

Затова сегашната криза, по принцип, се определя от нас, като раздвояване на новото раждане на човечеството.

Когато започнеш да обясняваш това на групата – разбира се, че ще се нуждае от време да се приспособи към тази идея, към нейното разбиране. Но след това, ако хората се опитват да се съединят в единство между себе си, започват да го обсъждат, внезапно се появяват спомагателни сили – отвътре на човека идват такива възможности, за които той е нямал идея.

В действителност, те са били вътре, но са били подтиснати и дори нещо повече, опитвали са се да се измъкнат. Това по принцип е бил и нашия източник на лични, семейни, обществени кризи, зависимост от наркотици, депресии и т.н.

И тогава изведнъж започваме да се чувстваме освободени от всички тези въздействия, рамки и противоречия в себе си. По принцип, това е основната идея и основният подход.

От беседата по интегралното възпитание, 29.02.2012

[85170]

Filed under: Възпитание на децата - Няма коментари→

Въпрос: Как да си представяме единното поле, което се намира извън нас? Какво трябва да правят хората на тренингите в групите по време на интегралното обучение?

Отговор: Нека да си представим, че се включваме в желанието на друг човек. Тоест провеждаме обичайната психологическа практика. Аз се опитвам да определя желанията, мислите, намеренията на човек.

Какви са етапите на постепенното навлизане на хората, на групите в тези състояния?

Най-напред, трябва да се усетите един друг, като в обичаен психологически тренинг: как да почувствам събеседника си, как да се включа към него, как да определя желанието му, за да стана и аз съпричастен, в добро отношение към него, да го обикна, да се съединя с него. Тоест с неговите желания, които се наричат негово сърце, и неговия разум, водещ тези желания, трябва да станат за мен определящи, както за майката относно нейното дете, което тя желае напълно да обслужва със своите желания и разум. Сърцето и разумът – това е, което има човек.

По такъв начин сякаш правя насрещна крачка към всички участници в групата, излъчвайки добро към всеки от тях. И така всеки по отношение на останалите.

Това общо, постоянно развивано от нас отношение в групата трябва да създаде в нея такава взаимност, която да образува някакво поле между тях.

Това поле на общо добро отношение трябва да придобие определена база: за какво правим всичко това? Не заради това, между нас да има добри взаимоотношения – ние искаме да ги повдигнем на следващото стъпало, за да живеем в това единно поле, поле на взаимни отношения един към друг, и да го поддържаме.

Такова общо, добро поле между нас (наричаме го взаимно свойство на отдаване) трябва да създадем със своето взаимно поръчителство, когато аз мисля за теб, а ти за мен. Ние трябва постоянно да се развиваме по такъв начин в добро отношение. Това е взаимната топлина, която трябва да усещаме от всеки към всички, за да се създаде в случая нещо общо, независещо от нас, с една дума, като общо дете.

Този наш общ образ, вече независещ от нас, над който започваме да работим – може да се нарече група.

Животът в този образ, в тази група трябва да бъде основен за нас. Тази група е онова, което подразбираме като общество.

От беседата за интегралното възпитание, 29.02.2012

[85174]

Filed under: Възпитание на децата - Няма коментари→

Въпрос: Какви са двата източника, върху които трябва да работя в семейните отношения?

Отговор: Моят източник е моят егоизъм, моите желания. Източникът на жената са нейните желания, свойства, мотивация: вътрешният свят. Аз трябва да се издигна над вътрешния си свят и да придобия нейния вътрешен свят, за да се окажат вътре в мен тези два свята.

Аз придобивам нейните желания, за да ги напълня – това се нарича любов. Издигайки се над егоизма си, аз трябва да напълня нейния егоизъм. И тя прави същото нещо за мен, ние работим взаимно. Благодарение на това се издигам над своята природа, освобождавам се от робството на егоистичното си желание и започвам да работя за благото на другите.

Но когато наистина изляза от своя егоизъм и поискам да се приближа към отдаване на ближния, откривам проблем в това. Отначало, за кратко време, все още може и да се получава, а после ще почувствам, че дори и при цялото си желание не мога да го направя. Това е нещо нереално. И какво да правя? Да захвърля всичко и да се върна към нормалния си живот или да се опитам да разреша този проблем?

Преди всичко, трябва да реша дали да продължа по този начин или не. Ако чакам и се бавя, виждам, че животът ми е все по-лош и ме кара да вървя по този път, т.е. да надмогна себе си и да се съединя с ближния.

Това е точно ситуацията, която наблюдаваме днес в света със световната криза. Защото не искаме да се съединим, не искаме да се издигнем над егоизма си. Занимаваме се с протекционизъм, всеки мисли само за себе си. И така виждаме, че животът ни се влошава все повече и повече. И това ще продължава толкова дълго, докато не ни остане никакъв избор и след всички удари и дори световни войни, природата ще ни доведе до точката, където или ще унищожим себе си и в мащабите на семействата, и държавите; или ще се издигнем над егоизма си.

Но откъде да вземем сили за това, нима можем да победим природата си? Какво да правим? И тук отново виждаме един много добър пример от нашия свят. Да кажем, аз искам да отслабна и постъпвам в общество, страдащо от затлъстяване, което се нарича „Стопани на теглото“.

В него, освен разговори, няма нищо друго. Но главното, което те тласка напред, е обществото, което започва да оценява отслабването. Всички говорят само за това, кой колко е отслабнал, и си разказват един на друг. Аз слушам всичко това и се срамувам от своята пълнота. Впечатлявам се от техните успехи и това ми дава сила, защото мнението на обществото, на обкръжението ми въздейства.

Ние, хората, сме устроени така, че сме уязвими към общественото мнение. Човек е готов да се самоубие, да върши какви ли не безразсъдни действия, само за да спечели одобрението на обществото, да постигне слава и почести, да стане герой в техните очи. Уважението към него е по-скъпо от живота му.

Човек може да бъде докаран до самоубийство, ако е обграден от такова общество, което да му внуши такава идея. В интернет има подобни сайтове за самоубийства, които довеждат човек до състояние, когато той решава, че наистина си струва да го направиш. А в началото той не е мислил за това.

А всъщност самоубийството е най-неестественото нещо за човека, вървящо против своя егоизъм. Но общественото мнение е по-силно от егоизма ми и аз не мога да направя нищо с него. И човекът отива на смърт, защото обществото има неограничена власт над него. Няма такъв човек, когото обществото да не може да застави да прави всичко, което то поиска.

От това е ясно, че ако искаме да изградим връзка между нас, но нямаме сили за това, ни трябва подходящо обкръжение. И нищо повече не е нужно. Имам нужда от обкръжение, което да ми внуши, че освобождавайки се от егоизма и съединявайки се с ближния – това е най-достойното и велико нещо, което ме превръща в изключителна, уважавана от всички личност, което ме прави човек.

Трябва да получа почит и напълване от обкръжението, да се почувствам над останалите. Това изглежда е егоистично напълване, защото аз се издигам над останалите. Но вътре в това егоистично напълване е затворена мисълта, която ме убеждава да се освободя от егоизма си. Това се нарича „помощ от притивоположното“ – моят егоизъм започва да работи срещу себе си.

Аз самият съм просто егоист, в мен няма нищо друго освен егоизъм, на 100%. Но ако аз прекарвам егото си през обществото, то може да го засегне толкова много, че да поискам да се измъкна от това и да бъда над него.

Виждаме, че всички наши самостоятелни опити да се издигнем над егоизма си и да постигнем красиви семейни отношения завършват с неуспех. И тогава се оказваме пред необходимостта от организиране на общество, което да ни помогне в това. Да го наречем „Стопани на семейството“, по примера на известните „Стопани на теглото“. От такова общество можем да получим одобрение, сили, т.е. поддръжка в този път.

В крайна сметка, всяка двойка започва да живее като двойка гълъби, дотолкова обществото им внушава, че това е начинът да се живее. Мнението на обществото ще повлияе на всички, само трябва да го организираме правилно. Това е единственият лост, единственото средство, което имаме. Ако създадем обкръжение, което да ни влияе, то ще успеем. А ако не – няма.

От 33-та беседа за новия живот, 12.07.2012

[84828]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Първоначално е само решението за организиране на обкръжение, в което всеки да може да се зарежда с гориво за работа над знанието, т.е. егоизма. За целта са необходими няколко семейни двойки и започваме работа с тях: упражнения, дискусии.

Точно както хората влизат в общество за отслабване, като нямат идея как да го направят, а само огромно желание. Така и тук, ние се събираме в групи по 10-20 човека и си влияем взаимно. От това, всеки усеща сила, важността на целта, натиск.

Ние сме обединени от една обща цел – да изградим добри семейни отношения. Всички двойки търсят семейството ти и ви предават сила да се удържите над взаимния егоизъм – във взаимна любов и отдаване. Те винаги ти предоставят енергия, значение, предоставят ти всички средства, за да останеш над егоизма.

Колкото повече двойки са в тази група и колкото по-силни са те – толкова по-добре. Но също така е важно доколко те са свързани един с друг.

За сега все още не сме осъзнали, че нашата природа е основна пречка за добър живот. Ако все още не разбираш какво е твоят егоизъм – попитай съпругата си и тя ще ти каже кой си ти. Точно така, както ти можеш да и разкажеш за всички нейни недостатъци.

Но тези недостатъци, които всеки иска да изправи в другия – това е собственият му егоизъм. Защото виждаме в партньора си негативните качества на собствения си егоизъм като в огледало. Всичко лошо, което виждам в противоположната страна – принадлежи на мен, извън всякакво съмнение. Дори да съм сигурен, че такива качества са ми напълно несвойствени, а противоположната страна ги е получила по наследство от майка си или от баба си, но това са все мои собствени недостатъци.

Въпреки това разбираме, че нямаме избор и трябва да се отървем от своята критичност – да се издигнем над нея, над всичко негативно, което виждаме в партньора. И той прави същото за мен, издигайки се над своята критика и ние се отнасяме един към друг като към пълно съвършенство. Моята двойка – това е истинският идеал и единственото ми желание – да изпълня всички нейни желания, готов съм да направя всичко за нея. И тя иска точно същото – да направи всичко за мен.

Ако имаме подходящото гориво, ще реализираме всичко това. И тогава няма да изискваме един от друг доказателства за робска преданост от сутрин до вечер. Напротив, виждаме, че благодарение на своята любов почти нищо не искаме един от друг. Радвам се сам да направя всичко за моята съпруга и тя за мен. Оказва се, че ние се радваме на най-малките, най-простите неща, получавайки от това огромно, взаимно удоволствие.

Нямам нужда да купувам скъпи подаръци – достатъчно е вътрешното чувство, което ни изпълва и напълва така, че повече нищо не ни е нужно. Чувстваме се като младоженци, готови да живеят в малко жилище, в най-скромни условия, само за да са заедно. Това означава „всички престъпления покрива любовта“.

Няма такова нарушение или недостатък, които да не могат да бъдат напълнени с любов.

От 33-та беседа за новия живот, 12.07.2012

[84987]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Вие съветвате в семейните отношения да се издигнем над гнева, над раздразнението си. Но затова трябва да владея емоциите си, а аз чувствам, че емоциите ме завладяват, а не братното. Как да ги контролирам така, че да се издигна над тях?

Отговр: Тук всичко решава навикът. Можем да го направим, ако виждаме външни примери и ако моят партньор, т.е. съпругът ми, към мен излъчва вълни в този диапазон.

Нашите отношения трябва да отидат на такава, постоянна вълна, така че да се държа винаги над своето его. Чрез тези упражнения искам да стигна до такава ситуация, когато ще започна да се отнасям не само към най-близкия за мен човек, съпругата си, но въобще към всички останали с такава любов, сякаш към самия себе си. И така достигаме до магически, райски живот.

Виждаме, че природата изисква това от нас, като ни устройва целия този фарс, в който живеем днес. И тук, всичко зависи от обществената подкрепа, която да е колкото може по-силна. А също и от подкрепата на моето малко, много близко до екип – семейство.

И когато се отнасяме така един към друг, ние не просто играем и се преструваме. Да не би като изливаме гнева си един върху друг, да означава, че се държим по-естествено, а не фалшиво? Да не би това да помага за подобряване на отношенията? Да, аз изпускам парата, но какво от това? Много по-добре е да разберем какви претенции има в нас и заедно с това да се държим над тях, като треска, носеща се по вълните, която непрекъснато се издига и спуска заедно с тях. Вълните шумят, издигат се и стихват, а треската плува по повърхността на водата. Ето така трябва да се чувствам. Аз чувствам всички свои природни склонности, желания, гняв, гордост, завист, амбиция, перфекционизъм и ненавиждам всичко това в партньора си. Но това не е важно, едновременно с това, аз постоянно се издигам над всичко, опитвайки се да се задържа на повърхността.

Така ставам психолог сам на себе си. И когато се държа по този начин и към самия себе си, и към близките си, правя още едно допълнително усилие, желаейки да почувствам желанието на противоположната страна и доколкото е възмжно да го удовлетворя, да го напълня.

Оказва се, че работя с егоизма си, без да го захвърлям и без да го зачертавам. И колкото по-голям е егоизмът ми, толкова по-голяма ще бъде работата ми, а значи и резултатът може да бъде по-добър. В крайна сметка, виждаме, че човечеството е израснало чрез развитието на егоизма. Ние все още продължаваме да растем чрез него, но в посока на излизане от себе си и включване в другия.

Излизайки от себе си в другите, получавам огромното желание на целия свят, потребностите на всички останали. Аз приемам вътрешните свойства, желанията и мислите на другите хора, които те самите – малки егоисти, може дори да не осъзнават. А аз, излизайки от себе си и отнасяйки се добре към тях, мога да попия в себе си всичко, което се намира вътре в тях.

По този начин, човек създава за себе си допълнение, което го прави толкова голям, колкото цялото човечество. И именно в това може да бъде целта за изпълнение на условието за любов към ближния като към самия себе си, защото с негова помощ ще можеш да завладееш целия свят.

В брака аз работя над два източника: източника на собствения си егоизъм, издигайки се над него, и източника на ближния, например своята жена, приемайки нейните желания и правейки всичко, което тя очаква от мен.

Ако правя това правилно, то аз не припокривам своите собствени желания и не ставам глупак, който могат безскрупулно да използват. Ние наистина излизаме на по-високо ниво на игра – не на нивото на егоизма на тези две бедни същества, а на двойка, която се включва един в друг.

Издигам се над себе си и се включвам в своята двойка, получавайки от нея всички нейни свойства и желания, а тя прави същото по отношение на мен. И се оказва, че всеки от нас включва другия в себе си. В тази форма ние започваме да свикваме с факта, че не ни е нужно повече да говорим! Разбираме се помежду си без думи, защото вътре във всеки се намира образа на другия. Започваме да се чувстваме помежду си отвътре, така че ставаме наистина като един.

От 33-а беседа за нов живот, 12.07.2012

[84707]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпреки че трябва да проучим самите себе си, да се измененим и поправим – това все още не е всичко, защото природата ни издига на следващата степен. Тя иска да ни изведе от състоянието на малки, ирационални, вечно дълбаещи животни, унищожаващи своите семейства и отношения, и попадащи в глуха линия след всички опити да изградят по- добър живот за себе си.

Точно поради пълното разрушение и падение, растящото безпокойство в света, отчаянието, можем да започнем да се издигаме, за да посрещнем новия свят. На всеки е ясно, дори чисто психологически, че ако погледнем на всичко през очите на любовта, на съучастието, с чувството, че целият свят ми принадлежи, като предана, грижовна майка, ако чувствам, че се намирам вътре във всеки, това ще ми даде различен поглед на света.

От това е ясно, че за човек светът започва да изглежда съвсем друг. Той получава интегрално зрение, сякаш гледа на живота през нови очила. И сега вижда, че в света работи само един метод, една сила – на цялостната система. Той разбира, че всички са свързани помежду си и се допълват взаимно. И цялата природа – неживият, растителният, животинският свят и хората – внезапно му се разкриват като единна система. Той открива всички видове връзки, които съществуват в природата.

Първо, при егоистичния мироглед му изглеждаше, че всички са отделени един от друг и няма за какво да се притесняваш, ако развалиш нещо. Желаейки да се възползва от едно място, той не се страхува да навреди на друго място. Основното за него е да се справи добре там, където той самият се намира.

Но сега, с новите си интегрални очила, той вижда, че тези места са свързани едно с друго и не може да действа във вреда на друг. Именно затова сега се намираме в криза, защото мислим, че трябва да изградим един добър живот само около себе си, а всичко останало може да почака.

Липсата на интегрално зрение днес не ни позволява да въведем порядък в нищо. Не знаем как да подходим нито към финансовите системи, икономиката, технологиите, екологията, семейството, възпитанието на децата. И всичко това поради интегралната слепота.

Но изграждайки нови интегрални отношения в семейството, чрез тях можем да разберем как да подобрим света. Тъй като ще видим как всичко е свързано едно с друго и ще получим инструмент за възприятие на новия свят.

От 31-а беседа за новия живот, 11.07.2012

[84567]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→