Във всички кабалистични книги е описано само едно; как  се обединяваме заедно, за да станем едно цяло, един съсъд, едно желание, и с това да разкрием светлината, както е било в Малхут на света на Безкрайността.

Преодолявайки разбиването, ние се стараем, колкото е възможно, въпреки трудностите, въпреки егото промъкнало се между нас по времето на разбиването и което ни разделя сега, да се издигнем над него и да се обединим над него.

Ние прилагаме усилия да преодолеем нашето его, създаващо съпротивление между нас, подобно на съпротивлението в електрическата мрежа. Ние се обединяваме въпреки това съпротивление, със собствени усилия препятствайки онова, което ни разделя помежду ни. Тъкмо обратното, ние ”даваме накъсо” връзките между нас, и всеки се включва в другия като в своя интегрална част.

С това ние поглъщаме в себе си това съпротивление, и то се превръща в източник на нашата сила, в способност да работим с любовта. Тъй като без ненавист и отхвърляне ние не можем да постигнем любовта. Ние използваме същата сила, само че в обратен вариант.

Затова, по време на четенето на книгата „Зоар“, ние сме длъжни постоянно да си представяме, че сме обединени в изправна система, като Малхут на Безкрайността. И само за този вид връзка се разказва в „Зоар“ – за нашата поправена система на душите.

От урока по книгата „Зоар“, 18.05.2011

[43374]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

Същността на световната криза се състои в това, че човечеството е „заседнало”, „затънало” в природата и не знае как да продължи да съществува. Природата обърна към нас суровата си страна, застрашени сме от кризи в различни области и нямаме отговор на това предизвикателство.

От една страна сме се развивали в своята природа и сме стигнали до напълно закономерен край. Ако имахме възможност да върнем времето назад с няколко века, отново щяхме да тръгнем по същия път.

Защото нашата същност е такава – растящо егоистично желание с всички негови производни. Научно техническият прогрес, промишлеността, културата, възпитанието, човешкото общество – всички те са естествени следствия от егоизма и нищо не може да се направи с тях.

До този момент сме се развивали според указанията на нашата природа. Как да й повлияем и поправим сега, за да можем да променим посоката? Случвало ли се е в историята нещо подобно? Никога. В най-добрия случай можем да разгледаме резултатите от своето развитие – добри или лоши в зависимост от гледната точка на наблюдателя. А през това време влакът пътува все по-надалеч и възможно ли е наистина да нямаме друг изход?

Научните изследвания на явленията, съпровождащи кризата, са полезно нещо – но какво от това? Ние гледаме през прозореца на влака прелитащия пейзаж: в началото той блести с различни цветове, небето е ясно, зелените простори за залети от слънчева светлина. Но после цветовете започват да избледняват, зеленината все по-често бива заменена от пясък, сметища, мръсотия, отточни канали, слънцето се скрива зад дим и смог… Можем ли да направим нещо или влакът ще пропътува този път докрая? Или ще пуснем завесата на прозореца – и да става каквото ще?

Тук има много въпросителни, но науката кабала изобщо не обсъжда този маршрут и къде ще ни отведе той. Тя се занимава с корена на проблема – ние пътуваме във влака на своя егоизъм, който постоянно расте.

Само по себе си развитието е нещо необходимо, но ще го насочим ли в друга посока? Нека да се откажем от егоистичния път, по който не можем да намерим съгласие за нищо и причиняваме на себе си и на природата толкова вреди. Тъй като всеки мисли само за себе си, неизбежно разрушаваме живота си и заобикалящата ни среда.

Какво ще стане, ако вместо това се обединим чрез любовта? Бихме ли се отнасяли тогава по друг начин към природата, към обкръжението? Бихме ли изцеждали богатствата на земята? Щяхме ли да използваме без мярка течните горива? Бихме ли изхвърляли храна, когато милиарди хора гладуват? Щяхме ли да раждаме по едно дете тук и по десет – там? Бихме ли успели да постигнем някакво равновесие?

А може би нямаше да ни се наложи да търсим баланса помежду ни? Може би самото отношение на човека към човека и към света като цяло би поправило този свят? И тогава може би щеше да се промени самият влак – вече по друг начин щеше да пътува напред? Поправяйки своето отношение, ние бихме обезпечили изобилието на природните ресурси, реколтата, за да има за всички в изобилие?

Във вестника „Народ” Баал а-Сулам пише: „Нашето земно кълбо е достатъчно богато, за да ни изхрани всички. Така че защо ни е тази трагична война за оцеляване, която усложнява нашия живот от поколение на поколение?”

Само ако можехме да постигнем единство, взаимно участие, любов – всеки щеше да има достатъчно от всичко. Защото тогава висшата светлина щеше да напълва нашите потребности. Самата природа щеще да се промени отвътре.

От урока на тема „Проблемите на света. Пренаселването“, 18.05.2011

[43407]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Нашата егоистична гонитба се превръща в снежна топка, търкаляща се по склона на планината. На всички е ясно, че в някой момент тя ще се разбие, но никой не може да спре нейното движение…

Отговор: Вярно е. Нашият егоизъм – това е нашата единствена природа. Ако в нас имаше още една сила, противостояща на него, тогава ние щяхме да можем да се спрем. Но никаква друга сила няма в нас.

Това и трябва да излезе на повърхността: всички ние сме безнадеждни егоисти. Безпределното себелюбие заставя човека да изпие чашата отрова до дъно, до най-последната капка. Даже в мига на смъртта си той няма да може да се спре.

Невъзможно е да се убеди никой в нищо – все едно всеки си остава със своите мисли и не чува предупрежденията. Нека даже да застана пред целия свят, да представя всички данни, да опиша всички факти, да доведа водещи учени и авторитетни обществени деятели, и всички заедно да извикаме:

– Другари! Братя! Ние отиваме към гибел!..

– Нима? Какво говорите!? – и публиката ще се разотиде по своите дела, за да изгори оставащото.

Защото всеки е егоист, всеки е като машина, той не може да действа по друг начин. Някой се върти, някой подскача, някой се движи насам натам – така сме устроени, на нищо друго не сме способни. Призивите, идващи от по-високото стъпало, лежащо над човешката природа, хората не чуват.

Само обединявайки се помежду си, ние ще им помогнем да осъзнаят проблема. Само тогава, разбрали ситуацията и прочувствали заплахата, която тя носи, хората ще бъдат готови поне на капка да послушат – и ние, съединявайки се с тях вътрешно, ще им дадем светлината, възвръщаща към Източника.

От урока на тема „Проблемите на света. Пренаселването“, 18.05.2011

[43401]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма | Add Comment/Ask Question→

Защо четем кабалистичните текстове? Нима не е достатъчно да мислим, че се съединяваме в мрежа от връзки между нас, че желаем и настояваме за това от силата, скрита в мрежата, но трябва и да се разкрие, и ние чакаме разкриването ú вътре в нашата връзка, когато тази мрежа приеме форма, наричана «Творец» – «Ела и Виж»?

Така че защо четем? Защо да не се занимаваме с такава медитация, без да четем? Тук има няколко аспекта. Преди всичко така ние не се свързваме с кабалистите, които вече са в мрежата, свързваща всички души, както учителят в системата за възпитание, и ни помагат да се приближим към тях, работят над нас.

Ние все още не сме разкрили това, но ще открием, че всички тези поправени души вече работят вътре в тази мрежа – нашите духовни праотци ни помагат. Само чрез тях можем да привлечем към себе си висшата светлина. Директно от мрежата, без изучаване на първоизточниците е много трудно да я разкрием – това се е случвало с единици – с избрани души, изпратени със специална мисия. Затова четем книгите на великите кабалисти.

Освен това трябва да разберем особения аспект на писменния текст: какво представлява самият текст, какво представляват буквите, каква е нашата връзка с езика, по какъв начин е скрит този писмен текст, защото в него се намират нивата пшат, рамез, друш, сод (простото тълкование, намека, иносказанието, тайната), а зад текста са четирите нива на скриващите екрани, световете АБЕ“А (пшат е светът Ацилут, ремез – Брия, друш – Ецира, сод – Асия).

Затова четем Зоар с намерението – във връзката между нас да се разкрие формата на нашата свързаност, наречена «Творец». Ако постигнем връзка между нас на нивото «не прави на другия, това което е нанвистно за тебе», ще ни се разкрие нивото Бина. А след това, постигайки връзка на ниво «възлюби ближния както себе си», разкриваме свойството Хохма.

Но всичко това се разкрива във връзката между нас – отначало в отдаване заради отдаването, а след това в получаване заради отдаване, в нашата взаимна грижа един за друг в тази мрежа. А формата на връзката между нас е самата висша сила, тъй като тя няма в какво друго да се облече и къде другаде да се прояви пред нас.

Това означава, че ако се отнасям към другите с добро, разкривам и Твореца – силата на доброто, царяща между нас.

Необходимо е да разберем, че текстът, който четем, достига до нас по две направления – в скриване и разкриване. И затова всеки път трябва да проверяваме: не скрива ли той от мене онова състояние, в което трябва да се намирам – във връзката между нас се намира формата на нашата връзка – Твореца.

Текстът трябва да бъде на фона на тази картина. Той трябва да ми донесе светлината, скрита вътре. Тоест отначало пред мен трябва да е представата за мрежата между нас, а зад нея – същият този текст, който внася светлината в мрежата и възвръща към нейния източник – придава ù формата на отдаване. Тогава тази форма става подобна на Твореца.

Затова тази връзка между нас в Малхут, наричана образ на Твореца, постепенно приема всички форми на разкриването. И всички 125 стъпала, които сме длъжни да изкачим, се разкриват само в Малхут. Ние се извсияваме над нея, а заедно с нея се издигаме в света на Безкрайността.

От урока по книгата Зоар, 17.05.2011

[43471]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала | Add Comment/Ask Question→

Световен конгрес”We!”, Ню Джърси, урок N 8

Въпрос: В последно време в нашата група не постъпват нови членове. Какво ние, като група, можем да направим за решаване на този проблем: може би да се преместим на ново място, близо до центъра на града, да увеличим разпространението или пък някакви необходими вътрешни изменения?

Отговор: Струва ми се, че ние все повече и повече се придвижваме към виртуално общуване. На човек му е трудно да дойде в групата, когато пътя в двете посоки е 3-4 часа, – той просто напразно губи своето време. Обаче ние живеем в този свят и човек трябва да работи, да прекарва време със семейството си, да прави още куп необходими неща и в добавка още да идва в групата- това е много сложно.

Това отнема много време, и при това трябват не малко парични разходи, нали на някои хора им се налага да се придвижват от далече.

Ето защо аз не мисля, че за в бъдеще нашите групи ще растат – аз мисля, че трябва да развиваме виртуална система на обучение, да създаваме виртуални групи и да се съединяваме виртуално. Но това виртуално обединение трябва да ни дава пълната илюзия и усещане за това, че ние сме заедно. И аз виждам, че целият свят се издига към такава форма на общуване.

Веднъж на няколко месеца, когато ние организираме конгрес, човек може да дойде даже от далече, за да се съедини с останалите, но да се изисква той да идва всеки ден и да участва в занятията- това е просто нереално. Той няма време за това. Ние губим този човек, и той престава да се занимава.

По-добре да си седи в къщи и да се свързва с нас виртуално. А ние ще го виждаме на екрана, ще почувстваме, че той е с нас, и всички заедно ще участваме в урока. Нали все едно по време на урока ние не се гледаме един друг, а на екрана. А, освен това можем да си пишем на електронната поща, да изпълняваме някакви съвместни действия.

Аз не съм за това, всеки ден да се ходи до групата. Това е нереално. Ние трябва да развием система на духовна виртуална връзка. В миналото ние няколко пъти се опитвахме да направим това, но нищо не излезе. Обаче не трябва да отпускаме ръце, нужно е да се продължи. Трябва да построим такава мрежа от връзки между нас, в която действително ще успеем да живеем, усещайки, че се намираме заедно един до друг.

Из 8-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 03.04.2011

[43453]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Как може да се използват всички пречки и земните дела, с които съм длъжен да се занимавам в течението на деня,  за подготовка за сутрешния урок?

Отговор: Въпреки всички препятствия, възникващи в мен през целия ден – сякаш в резултат от въздействията на външния свят, новини и различни объркващи обстоятелства  – аз подготвям себе си, за да усетя жизнена необходимост да дойда на урок, от който съм длъжен да получа сила, вяра, отдаване, надежда и  да  укрепна по пътя.

Трябва да видя, че всичко, което се случва  е предназначено само за да напредвам и да се приближавам към Твореца, защото “няма жестокости в дома на Царя”, а всичко се случва, за да може вярно да ме насочи към целта.

Аз трябва да се съединя с висшето управление, доколкото  е възможно, а също да изисквам от другарите да ми помогнат в това.

Аз трябва да подготвя себе си и постоянно да мисля за това в течение на денонощието.

Из урока по  книгата “ Зоар“, 18.05.2011

[43367]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Оказва се, че човек може да полага усилия без никаква полза. И как тогава да проверя, че усилията ми са правилни?

Отговор: Ти си готов да прилагаш усилия и разбираш, че без тях не можеш да постигнеш нищо и искаш да провериш дали си в правилната посока. Усилията трябва да бъдат насочени към построяване на духовно желание – съсъд за разкриване на светлината. А светлината притежава свойството отдаване. Затова трябва да работя над егоизма си, за да го преодолея и за да го приведа към действие по отдаване, към свойството отдаване – да се приближа по някакъв начин към него.

Когато се опитам да се приближа към отдаване, аз разкривам съпротивление – от себе си и от другите. Виждам, че забравям за това, че не се стремя достатъчно към него – не е мое естестествено, природно желание.

И тогава моите усилия приемат определен характер – да не забравям за духовната цел и през цялото време да се намирам в правилното обкръжение, да си го представям пред себе си. Аз се опитвам чрез външното въздействие върху другарите ми да използвам всяка хитрост, за да намерим общото желание, да го чувствам, да въодушевявам останалите външно и вътрешно – със своята мисъл, с желание.

И ако полагам такива усилия и виждам, че нямам сили и че нищо не помага, то аз по неволя започвам да мисля за Твореца. Просто така, от само себе си няма да ми дойде на ум. Но ако приложа достатъчно усилия, то в крайна сметка ще си спомня, че имам нужда от помощ свише. Аз съм готов да моля: нека ми помогне и да бъде с мен!

Това се нарича: «Да отидем при фараона!» Съгласен съм Той да се присъедини към мен или аз към Него. И тогава ние вървим заедно, за да разбие егоизма ми, който ми пречи да се съединя с другите.

Така човек започва да работи, а в работата вече се разкрива какво трябва да направи по – нататък. Но правилността на усилията винаги се проверяват по това, дали са насочени към групата.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 18.05.2011

[43381]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

От писмо № 56 на Баал а-Сулам: Предупредили мъдреците: „Ако си чул, че някой е положил усилие и не е успял, не вярвай в никакъв случай“.

Грешката им е в това, че не разбират правилно какво е точно това усилие. А всъщност е написано, че „този, който Ме търси – ще Ме намери“. Но ще има още много такива хора в света, които ще попадат в капана на нечистите сили и ще полагат усилие без всякаква полза, подобно на наказание.

И няма да се приближат към състоянието „четиристотин години“ робство. И затова сърцето ми скърби повече от всичко. Но няма значение, трябва да се укрепи в молитва, че „Творецът няма вечно да се гневи“, тъй като трябва голям късмет за това.

А също така знай, че усилията и работата в сърцето на човек, които се разкриват по време на молитва, са най-вярното и подходящо средство от всичко съществуващо за постигането на целта.“

Това писмо на Баал а-Сулам засяга много важен момент, без който не можем да постигнем целта. Усилието от страна на човека е необходимо условие за постигане на духовния свят.

В нашия свят можем да откраднем, да измолим, да използваме някаква протекция, да дадем бакшиш и по такъв начин да постигнем това, което желаем. Но в духовното – нищо няма да помогне! Тъй като без собствени усилия, ти нямаш съсъд (желание), в което да получиш желаната награда.

Няма да можеш да я разкриеш. Ние и сега се намираме в светлината на Безкрайността, пребиваваща в абсолютен покой. Не ни достига само желание (духовен съсъд), за да я усетим. Затова усилието, с което трябва да „заплатим“, трябва да подготви нашето желание – това се нарича „заплащане“.

На Твореца не му е нужна нашата работа – тя е нужна само на нас. А в края на работата, съгласно закона за развитието, ти ще усетиш, че си достигнал съвършенното желание  и тогава ще разкриеш в него напълване. По-рано е невъзможно.

И ако понякога се случва  човек да получи светлината заедно със съсъда,  т.е. способността да я  почувства –  за всичко това той после ще трябва да заплати. Както е станало при изхода от Египет – по-рано от нужното време, или както е казано: „Обърнете се към Мене и Аз ще ви въздам“. Но и това се случва само за сметка на особени усилия.

Затова вярвай само в  единствената възможност: „Полагал си усилие и си намерил“. А всички останали твърдения: че духовното може да се постигне без да се прилагат усилия или да се прилагат усилия и да не намери – говорят за несъвършенство в работата, която не води до желание за разкриване на висшата светлина.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 18.05.2011

[43395]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Всеки от нас чувства, че той е особен и неповторим сякаш е единственият съществуващ в света и целият свят е за него.

С развитието на поколенията всеки човек изпъква повече и повече, егоизмът расте и изисква човек да става по – самобитен и да чувства, че е център на света.

Завистта, страхът и самонадеяността ни тласкат да действаме така, че другите да мислят, че сме над тях. Готови сме да се откажем от това само ако нямаме избор или ако сме твърде мързеливи, защото за да постигнеш нещо, трябва да водиш безкрайна битка. Но желанието и стремежът да изявиш себе си над всички все пак гори в човека.

Виждаме, че само усещането за собствената изключителност на човека, кара хората да „се катерят един над друг”, да стъпват по главите един над друг, като изграждат човешката пирамида от владетелите отгоре до най –  малките хора отдолу.

Всичко зависи от това, доколко човек изпъква със своята изключителност, както и условията и качествата, с които се е родил и които е получил от обкръжението в процеса на своето развитие.

По един или друг начин, накрая хората постигат нещо в човешкото общество само като използват качеството на своята собствена уникалност. Това качество идва от Твореца: Той е Един и затова всеки един от нас, отделен от общото желание, създадено от Твореца, също се чувства единствен.

Ние сме като холографска картина, където всяка част съдържа цялото. Били сме една душа, подобна на Твореца, но тя се е разбила на части и сега всяко от нейните парчета е заложена единната форма на общата душа, но в противоположен вид, поради разбиването. В мен има скрита интегрална форма на първичната душа и затова, притискан от силата на разбиването, аз се  чувствам цял и изисквам целият свят и Творецът да бъдат на мое разположение. Кой или какво може да бъде важно освен мен?

В резултат, нашето себеизразяване в този свят е изградено само на качеството изключителност, което движи всеки човек. Накъде насочвам всички мои желания, мисли и способности? Към това да стана дори по-неповторим и изключителен. Всеки човек напредва по този път според своите сили, свойства и скорост и според това, доколко обкръжението го пришпорва.

Най-важното нещо е: за чия полза използвам своето „Аз”, всички мои качества и като цяло – моята изключителност? Ако съм неповторим в този свят, тогава за кого действам? Накрая човек решава, че това да използва себе си правилно означава да служи на света точно както Творецът. Това е когато той става човек, подобен на Твореца, и светът се превръща в място за срещата между Твореца и творението. Тук те се обединяват и се сливат, като служат на всички души.

От тук виждаме, че качеството изключителност може да играе двойна роля: отначало човек се стреми на завладее целия свят като Наполеон и да го използва както иска, противоположно на Твореца, но накрая разкрива нуждата да се промени и да добие подобие с Твореца. Изключителността може да се използва или заради себе си, или заради ближния. Това определя мястото на човек на духовната стълба.

От урок по статията „Мир в света”, 17.05.2011

[43312]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам", Развитие на егоизма | Add Comment/Ask Question→

Ако не се обръщаш за помощ към Твореца – това е знак, че още не си вложил достатъчно усилия, за да се отчаяш и почувстваш, че съществува само Той – един, особен и единствен, който може да ти помогне да извършиш това действие.

Това обръщение се ражда вътре в теб, в края на твоите усилия. Щом не се обръщаш – значи, тези действия още не са стигнали до своя край.

След като човек вложи всички свои усилия, непременно ще си спомни за Твореца, защото вече се е разочаровал от своите сили и тогава чувства,  че има към кого да се обърне за помощ.

И целта на всички тези действия е да повиши чувствителността към съединяването, към отдаването, към желанията на ближния, за да усетиш колко се нуждаеш от връзката с него. Защото, благодарение на тази чувствителност, започваме да усещаме светлината, свойството отдаване, намиращо се помежду ни. И тогава ще разкрием светлината, която и досега е била между нас, но се е скривала.

Ние сме като камъните, които са свързани  помежду си от водата от едно море. Но аз не чувствам връзката, съединяваща ни в една система – липсва ми чувствителност, тънкост, свойството, което притежава  водата – свойството отдаване. Ако  придобия свойството отдаване, ще почувствам, че между нас има обща сила, запълваща цялото празно пространство.

Отделили сме се един от друг заради всеобщата ненавист, общия егоизъм – откъртили  сме се от една голяма скала и сме се разлетели на много отломки. И водата е запълнила цялото пространство между нас.

Не чувствам тази вода, тъй като тя има свойството отдаване. Докато сам не постигна това свойство, няма да я почувствам. Затова, всички мои усилия са насочени към пробуждане в себе си чувствителността към свойството отдаване – самият аз да придобия това свойство.

При някой става по-бързо, а за друг е необходимо много дълго време. Тук всичко зависи от обкръжението, от усилията, от корена на душата. Никаква протекция не може да има. Докато не стигнеш до последния, четвърти стадий (400 години) – няма да престанеш да полагаш усилия. Но ако обкръжението те поддържа, тогава този път може много да се ускори.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 18.05.2011

[43386]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→