Въпрос: Аз мисля, че на съвременния човек  му трябва ясна представа, за онова което се случва в света. Той получава поток от информация за катастрофи, природни катаклизми, социални проблеми, но ясна представа за това няма.

Отговор: Естествено, ние трябва да виждаме цялата система, като цяло. Но съвременният човек за сега няма вселенски страх от предстоящото бъдеще. За това трябва да е на друго ниво, да има много по-широк кръгозор, да умее да разпознава далечните хоризонти.

Аз мисля, че обикновените хора ще почувстват това, когато природата започне да ни пробужда със сериозни катаклизми, които ще потресат човечеството: над тях ще надвисне нещо невиждано, а ти не си в състояние да предотвратиш това.

Онова, което се случва в обществото, може някак си да се смекчи, да се завоалира, да избяга някъде, да се скрие. Човек все още не е достигнал до състоянието на притиснатия заек в кюшето, към когото пълзи змията. Тук вече нищо не можем да направим, защото самата природа ще ни тресе, довеждайки ни до осъзнаването, че всичко това е – фаталната, зла съдба.

Желателно е, човек да осъзнае това, не по време на самото действие, а предварително, за да си представи и разбере, как да го предотврати.

Всичко това, трябва да бъде отразено в учебника за интегрално възпитание, разказвайки за природата на самия егоизъм, и за това, че в нашия свят няма с какво да го поправим – нямаме никакви инструменти за това. Ние сме ръководени от желанието за напълване, да наситим себе си, дори за сметка на другите, или просто да унижим другите, тъй като издигайки се над тях, аз се усещам много по-комфортно. Тази огромна егоистична сила работи във всички посоки.

Егоизмът – е единствената сила на природата. Всички физически, химически, биологически, генетични закони, са производни на егоизма. Целият наш свят – е един огромен егоизъм: желание да получаваме, желание за напълване, желание за избор, желание за укрепване, за достигане до голям комфорт и т.н.

При това, аз винаги чувствам и измервам своето състояние спрямо обкръжението. Ако в ръката си имам една пръчка, а съседа има две, аз вече се чувствам ощетен.

Получава се, че в нашия свят няма сила, която по някакъв начин да усмири егоизма. Къде е втората сила, която би могла да го уравновеси? Тъкмо нея трябва сега да намерим.

А да намерим тази сила можем само в добре организирано общество, което виждайки приближаващото се цунами, започва да се обединява така, че чрез добра и правилна връзка помежду си да проявят алтруистичното свойство, когато всеки се включва към всички в едно единно цяло. И тази сила ще противостои и на индивидуалния и на общия егоизъм. Когато и двете сили се озоват в нашите ръце и ще можем с тях правилно да работим, тогава ще достигнем до системата на равновесие – правилно отношение към себе си, към обществото, природата, мира.

От ТВ програмата ”Интегрален свят”, 24.10.2012

[122968]

Filed under: Възпитание на децата, Криза, глобализация, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Мнение: (Р. Ланц, професор в Института по регенеративна медицина, ръководител в Advanced Cell Technology): Смъртта, като такава, не съществува. Има само рестартиране на времената. Ако нас ни няма, няма да има и Вселена. Като че ли, нейната структура е обяснима само чрез биоцентризма, където феноменът на съзнанието на конкретния индивид е централното звено, а пространството и времето не се явяват обект или предмет.

Това е само удобна форма на нашето разбиране за света, която носим в себе си. Така, всъщност няма абсолютна, съществуваща, независимо от нас матрица, в която да произтичат физическите явления. И означава, че всички опити да се хвърли светлина върху природата на Големия взрив, да се изясни каква е била Вселената в началото на своето съществуване и какво ще се случи по-нататък с нея, са лишени от обективност. Всичко това можем да узнаем само, чрез нашето възприемане на тези явления.

Теорията за пространството и времето е не повече от ментална конструкция и затова смъртта, както и безсмъртието, съществуват в света без пространствени или линейни граници. Считаме, че животът се заключава в активността на въглерода и съответстващите молекули. Докато те са активни, ние живеем. По същността си, смъртта е само това, което сме свикнали да разбираме под този термин. Всичко, което виждаме, не може да съществува, извън нашето съзнание. Иначе казано, ако не се мисли за смъртта като за край на живота, то тя няма да съществува.

Това, което наричаме смърт е ”рестартиране на времената”, някога, каквото назоваваме с „време“, не е свързано с нашето съзнание. Тайните на живота и на смъртта не трябва да постигаш, като внимателно се вглеждаш в микроскоп или в телескоп. Те почиват по-дълбоко, понеже включват в себе си, самите нас. Ние се събуждаме и се откриваме в настоящия момент, сякаш съществува стълба, по която вече сме се издигнали и има стълба нагоре, към необозримото бъдеще. Но разумът стои пред вратата, през която, току що сме влезли и ни снабдява със спомени, които ще ни съпровождат през целия ден. Обаче, ако от пространството се изчисти всичко, то няма да остане нищо.

Различието между миналото, настоящето и бъдещото е само упорита илюзия. Теорията на относителността на Айнщайн е показала, че пространството и времето са спрямо наблюдателя. Квантовата теория е сложила края на класическите представи за това, че частиците съществуват, даже и ако не ги наблюдаваме. Но ако светът е творение на наблюдаващия, не трябва да ни удивлява и това, че той ще се разруши, заедно с напускането на всеки един от нас. Както и това, че заедно с всички Нютоновски концепции за ред и за прогнозиране, ще изчезнат пространството и времето. Действително, как можем да се удивим на това, което вече няма да можем да наблюдаваме?

След смъртта, съзнанието тръгва и ”се прекъсва връзката с времената”. Но по-нататък, на всеки от нас му се налага да се издигне по стълбата във вечността и тази стълба може да бъде, където е угодно.

Реплика: Днес вече догадките и мненията на учените се приближават към знанията на кабала.

[122649]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава „да си изберем другари“?

Отговор: „Да изберем другари“ означава да се стараем във всеки момент, все повече да се сближим с тях. „Да избера“ не означава веднъж да решим, кой ми харесва повече от всички. Казано е, че трябва „всеки път да си избираме по-доброто обкръжение“, за да напредваме постоянно.

В духовната работа не гледат физическите тела, а само вътрешното и затова човек се изменя през цялото време, всеки ден той е нов. Получава се, че всеки ден избирам, сякаш нов другар, нова група. Тъй като, тя се променя от миг на миг.

Нов „ден“ означава новото изменение. Затова напредвам през цялото време, работейки с другарите така, за да укрепя връзката между нас, което се нарича: всеки път си „избирам“ по-силни другари и по-добро обкръжение. Нищо не се променя физически, все същите лица виждам около себе си. Но вътрешното съдържание, постоянно се обновява. А аз, при всичките тези състояния, които преминават през мен и през тях, само все повече се укрепвам.

Може да ми се струва, че се случват добри или лоши изменения.  По-често от всичко, чувствам пренебрежението, защото егоизмът работи без отдих и постоянно се обновява. Затова, всеки път неверието ме обхваща с нова сила и ми се струва, че другарите не са много достойни и имат маса недостатъци. Аз автоматично ги обезценявам и затова съм задължен, всеки път, отново да пробуждам в себе си любовта към тях.

От урок по статия на Рабаш, 10.12.2013

[122674]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да ценим усилията, прилагани от другаря?

Отговор: Можем да ценим другаря само с вяра над знанието. Тъй като пред себе си не виждам другаря, а виждам самия себе си, своите свойства. Както е казано: ”Всеки съди според собствените си недостатъци”.

Аз виждам онова, което ми е изгодно да виждам в егоизма си. Затова, винаги ми се струва, че някой е по-глупав от мен, по-ленив, разхвърля се на различни страни или изобщо, не е в рамките на нещата, витаейки в мислите си, някъде там.

Като гледам другите, виждам в тях своето вътрешно състояние. Ние виждаме не света, а своята вътрешна проекция върху него. И затова, предварително трябва да призная, че се намирам в света на Безкрайността и всички се намират в окончателно, поправено състояние, в Гмар Тикун. А всички поправяния, които са останали още, трябва да се случат само с мен. Както е казано: ”Ще ям отдавна набавеното”, т.е. ще видя преобразилия се свят, защото сам съм се променил.

Същото се отнася за другарите и за групата. В тях нищо не трябва да се променя – само аз трябва да се променя. Трудно ни е да го възприемем, но това е истината. Затова, за простотата на обяснението, кабалистите разказват, не като за случващо се вътре в човека, а с понятия, разбираеми за света: казвайки, че светът се променя и се намира в криза, че преминава различни състояния.

Кабалистите са свикнали да обясняват това в такава изкуствена форма, независимо, че не им е удобна. На кабалиста е много по-удобно да разглежда всичко така, както той вижда, т.е. вътре в себе си. Той вижда света на Безкрайността, себе си и онази непоправеност, която стои между тях. Това се нарича ’’помощ срещу него” –  срещу неговия егоизъм, заставащ между него и света, поради който светът на Безкрайността му се представя във вида на този свят или във формата на някакво междинно стъпало на духовната стълба, едно от 125-те стъпала, където той се намира сега.

Но кабалистът не може да обяснява на другите под такава форма. Ще се получи, че през цялото време, той говори за себе си, за своите недостатъци, обсъждайки на кои места се случва срив в неговите системи. На него ще му се наложи да говори не за поправянията, а за пороците и затова, не е прието така да обяснява. По-правилно е да се дава обяснение във форма, приета в този свят, казвайки, че светът е порочен и ние трябва да се съединим помежду си, за поправянето на себе си и на света. Това е просто начин за предаване, при който погледът се премества от вътрешен на по-външен.

Няма изход – иначе не разбират обяснението. Но в действителност, като обмисля, човек трябва да си представя себе си в светлината на Безкрайността, изпълваща цялата вселена и само поради своите непоправени свойства, той вижда пред себе си частично скриването и частично разкриването, с чиято степен се и определя висотата на неговото  стъпало.

От урок по статия на Рабаш, 10.12.2013

[122716]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

По правило, трудно е да се намерят в един човек всичките хубави, необходими качества. А когато хората се занимават с интегрално разпространение по двойки или дори по тройки, тогава тяхното допълване един-друг поражда общ образ, включващ всички тези свойства. И това е хубаво.

Най-нормалният екип е от трима човека. Нечетното число е винаги по-добро, отколкото четното, при приемането на решенията. Но това не се отнася за десятките, при които взаимната работа става вече на събирането, при проникването между другарите.

Там, където съвместно работят трима (това е минимума), може да се приеме решение от мнозинството на гласовете: два против един. В този случай, дори не можем да кажем, кой от тях е водещ.

Затова, най-доброто е, екипът от трима и повече (пет, седем) човека. Тогава те ще могат да организират помежду си необходимото включване към горния слой на групата и да работят с масите.

Те са равни, иначе няма да се получи алтруистичният, интегралният заряд, с който трябва да отидат сред масите.

От ТВ програмата „През времето“, 25.09.2013

[122876]

Filed under: Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Как правилно да почувстваме потребността, желанието на 99%  от човечеството и правилно да го напълним?

Отговор: Не ви е нужно да чувствате потребностите на 99% от масите. Във всеки от тях има цял набор неосъзнати или полуосъзнати желания: храна, секс, богатство, слава, власт, знания. И вътре в тези шест вида напълвания, които желае човек, има още стотици дребни потребности.

Ако ще се ориентирате, как именно желанието преобладава във всеки човек, то на това няма да има край. Всяка минута той ще назовава нещо друго: ”Искам това и това, и това…”. Когато заведете малкото дете в ” Детски свят”, то е заслепено от изобилието на играчки и хваща ту една, ту втора, ту трета. Същото е и с нас.

Затова няма смисъл да изследваме техните конкретни желания – те при всички са еднакви, като постоянно варират, като на спектрална снимка: някои по-големи, други по-малки.

Трябва да доведем хората до това, че всичките им желания, каквито и да са били, се свеждат към стремежа да се обединят между тях. Тогава те ще разкрият тази сила, която ще ги напълни.

При това не е важно, какви именно желания ще имат! Не са задължени да ги изразяват, не трябва да се разделят с тях. Нужно им е да осъществяват такива действия, да преминават такива състояния, които ще ги доведат до обединение. И тогава в тях ще възникне усещането, което не само ще напълни желанието на всеки, но и ще създаде между тях допълнително обединение. Така ще осъзнаят, как именно могат да се напълнят.

Продължавайки да участват в тези действия, започват да виждат, че силата на единението, която намират в колектива, може да реши всичките им материални проблеми: здраве, финанси, съхраняване на семейството, възпитание на децата и така нататък. Колкото и да е странно, но тази положителна сила, която възниква при обединението на егоисти е способна да заличи абсолютно всички лични и обществени рани, ако хората се издигат над своя егоизъм и се обединяват помежду си.

Затова няма значение, кой какви конкретни желания има. Никога не се задълбочаваме в хората. Опитайте да проведете запитване на улицата, хората да назоват десетте най-важни за тях желания и ще видите, че всички говорят за едно и също: за децата, за здравето, за семейството, за работата, за проблемите с парите… При всички е едно и също.

Всеки проблем може да се реши, като седите в кръг, обсъждайки го помежду си и притегляйки при това вътрешната светлина, за да ви помогне. Това се нарича молитва на мнозинството.

От беседа с групите, 24.11.2013

[122168]

Filed under: Възпитание на децата, Разпространение на методиката - Няма коментари→

В света има пълно изобилие, но ние не можем да наредим живота си, както е в семейство, където има  пълно материално благополучие, но такива лоши отношения един с друг, че е невъзможно да се живее. Няма изход, или трябва да се разведем или, както е в нашия случай – остава ни само да се обединим. Не можем да си тръгнем и да се разделим един с друг, нали природата, все едно, ще ни застави да достигнем до взаимната връзка.

Развива се тук Макавейската война за това, как да продължаваме по-нататък: вътре в знанието или над него, тоест със силите на получаване или със силите на отдаване. Виждаме, че вече е невъзможно да живеем, действайки със силите на получаване. Дори в света да има пълно изобилие, правим своя живот непоносим заради ужасните отношения между нас. Каквито и прекрасни условия да създадем, ако между нас има ненавист и отхвърляне, то нищо няма да помогне – ще развалим живота си до такава степен, че няма да можем да го търпим.

И затова осъзнаваме злото на човешката природа, разбирайки, че трябва да поправим само себе си от ненавистта към любовта. Иначе, нямаме никакви шансове за съществуване. Колкото по-бързо разгледаме тази единствена възможност, толкова повече ще спечелим. Вместо страдания и проблеми, помрачаващи съществуването на нашето голямо семейство, на цялото човечество, можем да достигнем прекрасен, поправен живот.

Тук се разгаря войната на всеки със самия себе си и всички срещу всички, за да си помогнем заедно да излезем от ненавистта и стигнем до любовта. Чувстваме, че това не е по-нашите сили и ни е необходим още един участник, който се нарича ”висша сила”.

И дори повече от това, в този процес започваме да разбираме, че всичко това е било запланувано по-рано. Проблемът не е в това, просто да ни примири и да ни застави да забравим нашата минала ненавист. Всичко е направено нарочно, за да сме неспособни сами да направим тази стъпка от нашето разделение, от егоизма, от ненавистта към съединението, към отдаването, към любовта. Тогава ще се нуждаем от помощта на висшата сила и ще се прилепим към Нея до съвсем пълното сливане. По такъв начин разкриваме висшата сила – единствената сила, действаща в мирозданието.

Целият този процес е възможен само за сметка на приближаването до висшата сила, която управлява цялата реалност, проявява я в нашето съзнание и се изменя, при условие, че се обръщаме към нея с такава молба, сближаваме се с нея, започваме да зависим все повече от тази сила. Така се включваме в своя корен.

Всички тези битки се разделят на две основни войни: война на отдаващите желания, а след това на получаващите желания, за да се използват заради отдаване. Първата война се нарича Макавейска. Тя идва, за да се освободим от своето сегашно възприятие на реалността и да преминем към истинското възприятие, позволяващо ни да видим духовния свят. Разрешено ни е само да гледаме светлината на Ханукалните свещи, но не да я използваме. А след това, след победата на Макавеите, започва втората война, за използването на получаващите желания заради отдаване.

Празникът Ханука символизира края на първата половина на нашата работа. И в действителност, тази половина е най-трудната. За този празник никъде, пряко не е написано в Тора, само с намеци, защото е празник на светлината, на отдаването. Невъзможно е на нашия земен език правилно да се изрази и ясно да се опише тази война.

От урок по статия на Рабаш, 01.12.2013

[122054]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовният съсъд не е обикновената сума на всички сърца, а нова същност, която трябва да изградим от нашите общи устремления, усилия, работа спрямо някакво ново, не съществувало досега качество.

Наричаме го център на групата: сумата на всичките усилия, мястото, към което са устремени всички очи и всички намерения, наричани «Шхина». Това е област, която развиваме, увеличаваме, постоянно се грижим за нея като за най-скъпото.

Особената област, Шхина, не съществува, докато не обединим всичките си намерения в едно. Само тогава ще се роди, ще се образува такова място и в него ще се разкрие Творецът. А дотогава, Шхина ще се намира в изгнание.

Тези понятия: «Шхина в изгнание» и «Святата Шхина» са две стъпала, които по никакъв начин не са свързани едно с друго. Затова  във всяко действие трябва да видим само центъра на групата – обединяването на всичките ни очаквания и намерения, за да построим от тях святата Шхина. Всеки се стреми да отдава на другите и когато всички тези  намерения се събират заедно, те изграждат тази особена област.

Ако нямаме  намерение да отдаваме на другите, а имаме съвсем друга цел – да ги използваме за свое удоволствие, тогава всеки от нас тъне в обич към себе си, в егоистично намерение. В този случай няма, дори Шхина в изгнание – изобщо няма Шхина, не съществува такова място. То започва да се образува само тогава, когато се събират няколко  човека, способни да мислят «извън себе си».

Ако се обединят много на брой слаби хора с нестабилни намерения, които ту ги има, ту ги няма, или по-малко количество хора, обаче силни, с по-качествени намерения, тогава бихме могли да говорим за построяване на  Шхина. Събираме стремежите си към взаимно отдаване, откъдето ще  можем да отдаваме на Твореца.

Приготвяме мястото за Неговото разкриване, не заради удоволствието си, а желаем да Му предоставим възможност да се разкрие, за да получи наслаждение от това, според принципа: «Исраел, Тора и Творец са едно цяло». От тази взаимна загриженост,  «Да помогне човек на ближния», ще можем да почувстваме ден след ден, как се изгражда поправения съсъд, наречен Шхина.

Шхина се изгражда от Малхут, поправена чрез свойствата на  Бина. Малхут – това е желанието за наслаждение, а свойството на Бина е намерението за отдаване. Шхина се получава тогава, когато всички се съединяваме взаимно над личните си желания и се насочваме към взаимното отдаване, а чрез него – към Твореца, който представлява целта ни, защото сме се съединили само заради отдаването към Него.

В групите по интегрално образование поставяме желаната цел – обединението. Само това. Но в кабалистичната група трябва да вървим до самия край, както е казано: «Върни се, Исраел, към своя Творец». С такова намерение трябва да напредваме към целта.

Можем да я достигнем само при условие, че ще я извисим така, че да ни се струва важна и свети на нас. Или ще я преживеем като някакъв критичен момент, решаващ съдбата ни, или ще я ценим толкова силно, че тя ще ни зове напред. И едното, и другото обслужва една и съща цел.

Нужно е постоянно да проверяваме дали усещаме, с всеки изминал ден, все по-голямо притегляне към целта и да се оценяваме според това. Нямаме други критерии за проверка. Грижим ли се за обединението си във взаимно отдаване, заради това да изградим съвместно система за отдаване, насочена към Твореца, за да Му позволим да се разкрие и да се наслади от намеренията ни?

Системата на нашето отдаване се нарича Шхина. В алтруистичните  намерения се разкрива висшата сила, наричана Творец, ако изпълняваме първото минимално условие за Неговото разкриване, тоест постигаме стъпалото «Нефеш де-Нефеш де-Нефеш». Тогава изкачваме първото духовно стъпало: «зародиш» (ибур) и започваме съществуването си във висшия свят.

От подготовка към урока 06.12.2013

[122436]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам „Науката кабала и нейната същност“: Реалността на този свят се представя еднакво пред всички, но я разбираме различно: някои се развиват от поколение към поколение, а други отстъпват назад.

Въпрос: С какво това отстъпване, този регрес се различава от паденията?

Отговор: Нашият напредък може да се представи във вид на „кардиограма“ с нейните скокове нагоре-надолу. Не е важно, падам ли сега или се повдигам – главното е, че отивам напред.

Паденията са част от пътя. Те също са устремени в посоката на целта. Сърцето ми бие, начертавайки начупена крива и това е нормално. Такъв е нашият живот – поредица от неразделни подеми и падения. Засега, аз държа намерението и възходите, и паденията се натрупват в общото течение напред.

Така се върти и колелото: всяка негова част, достигайки върха, започва да се спуска. Нещо повече, в някакъв момент, сякаш се отмества назад, към началото, вместо да се движи напред, към целта.

Откривайки това, човек вика за помощ, тъй като в неговите очи движението се е обърнало назад. И тогава му е нужна голяма поддръжка от групата.

Като цяло, тя отива напред. И съответно, ако се намирам на „обратната навивка“, а другарите ми водят постъпателното движение, то, бидейки със сърце и душа с тях, ще чувствам себе си част от цялото, което напредва все по-нататък.

Ако се изключа от другарите, това вече не е ниската част на навивката на общото „колело“, а моето излизане, моето лично отместване, отстъплението. Аз повече не принадлежа на общия процес.

И означава, че главното за мен е да се прилепя към другарите. С тях, заедно се движим напред и разбирам, че дори паденията са полезни, че са нужни за подемите. Когато съм долу, другите са на върха, а след това, още неведнъж си разменяме местата.

Ние сме като клапан, като бутало. Всички движения имат такъв, редуващ се характер. Не може да има изменение, ако не включва в себе си това „двуходово“ движение – назад-напред, назад-напред. Няма движение само напред – контрастът е необходим и въпросът е само в амплитудата.

Ето защо, толкова е важна връзката ми с групата. Само, ако съм включен във всички, на мен ще ми е ясен общият вектор.

Въпрос: Казано е, че в духовното нищо не се губи. Но на обратната навивка от теб, сякаш взимат това, което си успял да придобиеш…

Отговор: Не. „Отдръпването назад“ оначава да се прояви новото ниво на разбиването. Ние не се връщаме отново, а разкриваме новия съсъд, засега непоправен.

От урок по статията „Науката кабала и нейната същност“ 10.12.2013

[122732]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Случва се така, че физически човек остава в групата, ходи на уроци, участва в различни мероприятия, а всъщност той вече се е отделил от пътя и сърцето му е някъде там, на друго място.

Въпрос: Как да се опазим от това?

Отговор: Само прекланяйки глава. Във всеки гори егоизъм и затова първото ми действие е преклонение пред учителя, учебния процес, групата. Преди всичко, аз съвсем не съм най-умният между другарите, тъкмо обратното, искам те да определят моя жизнен път. Тъй като, определяйки го сам, аз ще изпълнявам точно заповедите на егоизма. И тогава, вече не съм в групата. Слизайки от нейния ”влак”, веднага се оказвам във властта на себелюбието.

Въобще, има всичко две владения:

• групата, в която учителят, другарите, първоизточниците и Творецът образуват единно цяло;
• аз и обкръжаващия свят

Въпрос: Аз мога външно да ”свеждам глава”. Но вътрешно как да се съглася? Какво да правя със своите мисли и чувства? Може ли човек да ги подчини на групата?

Отговор: Има две „чаши на везните“: от едната страна, групата, привличаща обкръжаващата светлина (ор макиф – О”М), а от другата страна, егоизмът и външният свят. Кое е по-важно за мен?

Разбира се, аз не мога да гарантирам своето утре, но ако използвам всички възможности, с които разполагам, то ще мога да наклоня чашите на везните надясно. Иначе няма как.

Въпрос: Ако виждам, че моята група, недостатъчно съответства на Бней Барух, как да се прекланям пред другарите?

Отговор: Старай се да ”прекланяш” глава пред тях във всичко, освен онова, което си задължен да им добавяш.

Родителите се прекланят пред децата, не заради това, че започват да се вслушват в тяхното мнение. Тяхното преклонение също е грижа. Майката обслужва малкото дете в онова, което му е необходимо, а не в онова, което то иска. То може да крещи: „Дай ми!“, но тя няма да му даде и това ще бъде преданото служене от нейна страна.

От урок по статията ”Науката кабала и нейната същност”, 10.12.2013

[122770]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→