Въпрос: Кое, най-надеждно чувство води човекa към правилната цел на живота?

Отговор: Когато той ясно разбере, че само в този живот, а не след смъртта на тялото, достига до подема в духовния свят и че влизането в духовния свят (подемът) се осъществява (разкрива) в неговия стремеж към единство (сливане, отдаване и любов) с другарите по група, и на никое друго място. Тоест, когато човек се затваря в своята цел към „центъра“ на групата.

[121832] 

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група - No Comments→

Въпрос: Как да видим около себе си свойства, сфирот, а не хора?

Отговор: А за какво ти е да виждаш хората, в нашия земен смисъл на тази дума? За какво са ти лицата? Нима, плътта означава нещо? Тя не ни казва нищо за човека.

А честно казано, скоро ще престанем да обръщаме внимание и на свойствата на характера. Тъй като, човек ги получава с раждането или ги приема от обкръжението. Това не е той самият.

На света са го създали родителите, обучава ли са го в тези или в други учреждения, които той не е избирал и цял живот го е обкръжавала тази или друга среда. Като резултат, днес виждаме в негово лице някакво същество, създадено по определен модел. Такъв са го ”създали” и такъв ще преживее живота от началото до края.

Това не е истинският той, тук нищо не е за негова сметка. В него няма зрънце от което и да е исконно, свое – нито в свойствата на тялото му, нито в чертите на характера му. Всичко, същността е следствие на това, което той, така или иначе, е получил от другите…

Човекът в мен започва от онова, което получавам свише. Ако влизам в група и прилагам в нея усилия, то и те са предизвикани от съответстващото обучение. Това също е само възпитание. Но, ако аз започвам да получавам ”просветване” свише, благодарение на което, в мен се раждат нови свойства, противоположни на досегашните, това вече е зачатък на ново творение и то няма отношение към моето тяло или характер. Затова и душата се нарича ”Божествена част, свише”.

Ето, излиза, че външният вид и поведението на човека, абсолютно за нищо не говорят. Значение има само неговото влагане в групата, неговото старание за тях, възможно е да получи отклик, свише и ще придобие онова, което се нарича Човек (Адам).

А дотогава, той не е Човек, в него няма нищо от истинския себе си. Ако в продължение на целия си живот, не е поправил нито едно свое желание, с помощта на светлината, възвръщаща към Източника, то като че, не е живял. Тъй като, неговата духовна сметка е празна, той участва само в историческия еволюционен процес, наред с всички. Тук нищо не измерваш, не оценяваш, не претегляш на духовните “везни”…

Има само една уговорка: човекът е живял ненапразно живота си, дори да не се е поправил, ако е спомогнал за поправянето на другите, ако ги е доближил до истината. Върху това, във всеки случай, си струва да се работи, колкото се може повече. ”Задачата на живота, пише Баал а-Сулам в ”Трудове за последното поколение” се състои в това да се удостоим със сливането с Твореца, точно съблюдавайки условието да се действа само в Негова полза или да се удостои множеството, за да отидат към сливането с Него”.

От урок по статията ”Науката кабала и нейната същност”, 26.11.2013

[121570]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - No Comments→

Баал а-Сулам. “Науката кабала и нейната същност”: Важно чудо на науката кабала, това е свойственото и взаимно включване. Иначе казано, всичките детайли от широката реалност я следват, взаимно включвайки се, съвместяват се и се съединяват, докато не станат едно единно цяло. Всемогъщи и всички заедно.

Цялата красота, цялото богатство от разбиране, постижение и чувство произтича от съчетаването на детайлите. В самотност, нищо не може да ни предаде истинско въодушевление. Едва, когато съединявам далечни, противоположни неща и внезапно те се изпълват едно-друго – това взаимно допълване на полярните явления ме въодушевява.

Всичко започва от разединяването, от ненавистта, от отчуждението, от пълната неспособност за съществуване и изведнъж виждам, че именно, благодарение на това става напълването, че никой не струва  без другите. Всички се обединяват и тъкмо тогава, съгласно мощта на разбиването, аз усещам мощта на сплотеността, мощта на единството.

Разбиването доведе до разцепване, разпръсване, ненавист, антагонизъм на различни нива. Ние взаимно се отхвърляме, готови сме да се погълнем, да се убием едни-други. А в духовното – още повече действат силите на дясната и лявата линия в неизмеримо големи мащаби и всеки път, човек е задължен да изгражда средната линия, за да събира и да обединява всичките части помежду си. Това донася във всички светове светлина, 620 пъти по-голяма и от това Творецът получава удоволствие.

Така, от една страна творенията проявяват тъмнина, а от друга, от тъмнината отиват към светлината. Но това е особена светлина, тъй като те сами я генерират, разкривайки разрива и разпада, а след това разкривайки единството и напълването.

По-рано го е нямало. Едно нещо е светлината, поправяща творението и друго е целта на творението. Тя се пробужда, единствено в онзи, който усеща целия този процес върху себе си. И затова без желание, без необходимост е невъзможно да се постигне разкриване. Ние просто, трябва да преминем през всички детайли на възприятието, да разтворим всяка врата.

Ето какво чудо е заложено в науката кабала – ние разкриваме тези противоречия и тяхното взаимно напълване. И това е най-великият подарък, приготвен ни от Твореца. А ние, от своя страна, проявяваме този подарък, осъзнаваме го, благодарим за него на Твореца и по този начин Му доставяме удоволствие.

Да, Той, сякаш ни е затворил в тъмния зимник, но в същото време, именно, от тук разкриваме цялата красота на вселената.

От урок по статията ”Науката кабала и нейната същност”, 26.11.2013

[121575]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Нима, безбройните кръговрати на човечеството, в продължение на хилядолетията не са оказали никакъв духовен ефект?

Отговор: Всичко се отчита, за всичко има своя сметка, но нашето поколение, безусловно, е по-важно от всички предишни. Нали, всички те са били подготовката за съвременността. Нищо не се е случило просто така, но все още, хората не са имали, ни най-малката самостоятелност в истинския, духовен смисъл.

Всъщност, не става дума за тела, а за едни и същи души. Точката в сърцето е преминавала през кръговратите, проявявала се е все повече и днес, най-накрая можем да я изведем до светлината.

А освен това, чрез нас, към външната аудитория преминава въздействие, което приближава хората към това, по-бързо сами да станат самостоятелни. Тъй като, е казано: „Всички ще Ме познаят, от малко до големо.“ С други думи, всеки е задължен да израсне духовно, да изяви корена на своята душа и да свърже своята „клетка“ с общия „организъм“, осъзнато, осмислено, действено и ефективно.

Означава, че за всеки има място в обществото и различията произхождат само от реда за влизането в него. А този ред се определя от системни параметри.

Въпрос: Но не всички ще влязат в групата?

Отговор: В крайна сметка – безусловно, всички. Нали, нашето крайно състояние е единството, такова, каквото е било до разбиването. Само се връщаме към него поетапно, по желание, със своите усилия.

На този път ще почувстваш и това, което е над теб, и това, което е долу. На върха ще откриеш кабалистите от всички поколения, активната част от системата. А долу се намират тези, които още не са достигнали до правилната реализация и на които си задължен да помогнеш.

В резултат, всеки от нас е като канал за връзка, като капиляр, предаващ на другите клетки живителните сили.

От урок по статията „Науката кабала и нейната същност“, 26.11.2013

[121562]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - No Comments→

Има две реалности. Едната е стъпалото, на което се намирам сега, усещайки този свят, себе си в него и всичко, което ме обкръжава. Това е моята реалност, моят живот, даден ми в усещанията.

Но науката кабала учи, че има още едно стъпало, намиращо се по-високо от мен и различаващо се от мен по свойства. Моето свойство е егоистичното желание, а свойството на висшето стъпало, на висшето измерение – това е желанието да отдава.

Ако от своя живот гледам веднага тези две стъпала, то напредвам към целта на творението. Аз всеки път отчитам, че над мен има по-високо състояние, което трябва да постигна и затова, целият ми живот е посветен на тази висша цел.

Но тогава, усещам някакво раздвояване в своето усещане, във възприятието, в разбирането, в оценката на ситуацията. Или трябва всичко да приемам така, както чувствам, съгласно своите желания и свойства, разум и усещания и по такъв начин да оценяваме своето състояние отвътре, както правят това всички, или отнасям себе си, вече към висшата степен и се оценявам от гледната точка на това, как бих погледнал на себе си оттам, от страната на Твореца, който ме наблюдава.

Висшето стъпало властва и определя всичко, което се случва с мен сега. Тогава, как да си въобразя, че се намирам на следващото стъпало? Аз трябва да си представя, че съм достигнал свойствата на висшето стъпало, изцяло насочено към отдаване, че съм обикнал ближния, другарите, че съм обикнал самото свойство отдаване, т.е. обикнал съм Твореца. Въобразявам си, че съм престанал да ненавиждам това свойство за отдаване и любов и съм се изпълнил с тях, и това е станало за мен наслаждаване.

В такъв случай, аз гледам на реалността от гледната точка на висшия, от страната на Твореца. Тоест, моето възприятие се раздвоява. Ако се потапям в състоянието си и решавам, изхождайки от свойствата си, от чувствата си, от пресмятанията си, на принципа: ”Съдията няма нищо освен онова, което виждат очите му”, то това се нарича истина, моето мнение, съгласно моето реално състояние и усещания. Или гледам от по-високото състояние, сякаш вече съм се издигнал в него: тогава, как бих виждал, чувствал и съдил случващото се, ако се намирах в свойството отдаване и любов към ближния, в съкращаване на своя егоизъм?

Такова състояние се нарича вяра. Тоест, това са две стъпала: истина и вяра. На стъпалото на днешната истина аз чувствам неудовлетвореност, недостиг на съвършенство, не ми е удобно и не ми е добре, като на всички в този свят и дори ми е по-зле, защото искам да се издигна от него. А в състоянието вяра цари съвършенство и пълна достатъчност, покой и почивка. Намирам се в сливане с висшата сила, виждам цялата Вселена, от край до край, препълнен от благодарност към Твореца.

Аз трябва да се намирам, едновременно в тези две състояния! И тогава определям за себе си посоката към двете точки: от едното състояние към другото. Струва ми се, че в такава форма не е трудно да си го представя и е възможно да се задържа в такова ”двойно” възприемане, всеки път, стараейки се да приближа бъдещето, за да може свойството за отдаване и любов, с помощта на групата, наистина да ни доведе до подем на висшето стъпало.

Пътьом ще дойде осъзнаването на злото, на невъзможността от такъв подем и ще се роди ”молитвата на обществото”. Ще трябва, за своя сметка да натрупам вложените усилия, всеки път, издигайки се и падайки, загубвайки отново всичко и така, изпълвайки морето на нечистите сили. Засега, това море поглъща всичките ни усилия по време на падането, но в крайна сметка, то ще ни върне всичко обратно, както е казано: ”Ще го глътне чудовището и ще го изригне” и тогава ще се удостоим да се издигнем на новото стъпало.

Трябва да приучим себе си на такава работа. Струва ми се, че е напълно възможно да се задържаме, едновременно на тези две стъпала: истина и вяра.

От подготовка към урока, 28.11.2013

[121694]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→