Човек не чувства какво е над разума или под него. Ако той не възприема нещо с разума си, ако не одобрява с егото си, като съществуващо и полезно, то той не му придава никакъв смисъл.

Да отидеш под разума означава да попаднеш под влиянието на обществото и да действаш в интерес на другите. И това се счита за недостойно, макар че ние винаги действаме по този начин. Защото обществото оказва натиск върху нас и ни заставя да уважаваме своите ценности.

Да отидем над разума – ние не сме в състояние, тъй като това се нарича да вървиш с вяра. За тази цел човек трябва да формира в себе си такива висши понятия, които са над разума му, за да го убедят със силата на вярата и да приеме вярата като знание. Тоест трябва да се съедини със средата и да получи от там доказателства за истинност и ценност.

Оказва се, че човек обикновено действа вътре в знанието, напълвайки го за сметка на своето обкръжение. И му е много трудно да се издигне над това.

Ето защо, ако искаме да ускорим времето, то това е възможно, само ако вървим над знанието. Защото, ако вървим вътре в знанието – това е проста еволюция, естествено развитие. И докато сам не почувствам и не се развия – няма да получа ново знание.

Но ако аз се ръководя от мнението на обкръжението – това знание става мое. А относно миналото ми знание, то вече е „висшето знание “. Тоест личното ми възприятие се превръща в обществено.

Оказва се, че моят разум, който е приемал само това, което е одобрявало егоистичното ми желание, аз заменям за мрежа от връзки между мен и другите. И ползата за другите става основа на моя разум.

Ако човек направи такава промяна във възприятието си, той излиза отвъд границите на своите ограничения.

От урока по статия на Рабаш, 09.11.2011

[60221]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →