За да видим духовната система, в която навлизаме сега (и в която в крайна сметка трябва да влезе целият свят), ние сме длъжни да разкрием във връзката между нас някакво „лудо“ желание. Изведнъж да поискаме да си отдаваме един на друг, така, сякаш не сме с разума си. „Добре ми е от това, че аз работя, а друг получава“. В живота си бихме сметнали, че такъв човек няма здрав разум, чувства, възприятия, че не разбира какво прави.

Затова висшата светлина трябва да ни въздейства и да ни доведе до такова състояние – друго, много странно, напълно откъснато от нас. Което не е по силите ни да постигнем и ние не усещаме в него никаква силна потребност, способна да пробуди в нас това желание.

Първоначално получаваме една малка искра, малък стремеж към това състояние на отдаване – и нищо повече. Всичко останало трябва да постигнем за сметка на това, че в групата започваме да се убеждаваме един друг във величието на отдаването. От външна гледна точка тази работа наистина е нереална, нерационална, с която никой не може да се съгласи.

Така че представете си колко трябва да сме разочаровани от егоизма си, колко да се отчаяме, за да поискаме да се освободим от него, да излезем от него. До такава степен той ни причинява страдание, убива ни, че по-добре да избягаме от него дори към такова състояние. През какви ли страдания трябва да премине цялото човечество, за да пожелае да бъде отдаващо, да се издигне над всичко, без да мисли за себе си!

Ето защо, преди всичко сме длъжни да чувстваме, че животът ни е вечен. Не можеш да се отървеш от него и да сложиш край на цялата тази „неизгодна работа“ с огромно отчаяние. Длъжен си да усетиш вечността в своето състояние – че наистина няма накъде да избягаш. Това се  нарича „да усетиш вечността“.

И ако е така, тогава ти се намираш в състояние, в което животът ще ти се стори много по- лош от смъртта. Тогава ти ще се съгласиш в противовес на това страшно състояние, страдание вътре в егото – да се чувстваш добре, свободен в изхода от това зло, което то причинява.

Ако преценим страданията, които трябва да изпитаме в нашите желанията заради егото, даващо ни смисъл в този живот, ще разберем, че това е наистина ужасно страдание, което не съществува в нашия свят. То е породено от факта, че светлината все повече се приближава и ни се показва единна, а ние виждаме себе си отделени един от друг и разпръснати по целия свят.

Разликата между това и онова, несъответствието в нашата структура, неравенството, неравновесието между нас и светлината, която свети целенасочено. А ние сме различни от нея, разбити и несъвършени – тази пропаст пробужда в нас всички страдания и беди.

Кабалистите пишат много за страшни времена, възможни в бъдеще. За „милосърдните майки, изяждащи малките си деца“ и така нататък. Ние трябва да разберем, че само науката Кабала може да промени тези страдания от страдания от омраза в любовен копнеж. И тогава можем да започнем да добавяме разум към нашите усещания. Като не се движим само под натиска на страданията, от които ще ставаме по- мъдри, доколкото страданията смекчават тялото. Желанието, както „ударите размекват плътта“.

Напротив, можем да изпреварим удара с лекарство – тоест да започнем сами да пробуждаме светлината, връщаща към източника. Тогава тя ни свети и поправя разума и чувствата ни и започваме да разбираме все повече, предотвратявайки ударите. Така ще се постараем да мислим за това, като четем книгата Зоар.

От урока по книгата Зоар, 10.11.2011

[60396]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment →