Най-важно е да намерим къде, сред всички наши свойства, сред всичко, случващо се с нас в мислите и действията, има някаква свобода сами да помислим или поискаме нещо. Тоест дадено ли ни е някакво, макар и малко, пространство за свободна мисъл, желание и действие?

Защото, с всеки изминал ден, все по-нагледно разкриваме доколко всичко зависи от гените, хормоните, информацията, вече заложена вътре в човека. И ако преди сто години сме мислили, че човекът е свободен в своя живот и всичко зависи от него, то днес разбираме, че неговото поведение се определя от това при какви родители се е родил, какви наследствени свойства е получил.

Той не е избирал времето, в което да се роди, нито в какво семейство, с какви качества, какво възпитание ще получи. Още от детството са му внушавали определено отношение към живота и към самия себе си – през първите 15 години, напълно са го формирали като личност.

Човек излиза в живота без да има нищо от самия себе си – той притежава само полученото по рождение, от възпитанието, както и онова, което е получил след това от обкръжението, в което попада, достигайки двайсет години и превръщайки се във възрастен. Обкръжението ще определя цялото му поведение и вземаните от него решения, и иска или не, ще му се наложи да следва същата ценностна система, която е приета в обществото.

Дори ако пожелае да тръгне срещу обществото, пак ще зависи напълно от него – защото всичко, което го касае бива определяно от обкръжението, и в самия него няма нищо самостоятелно. Откъде могат да се появят в него някакви свободни мисли или желания – от някаква далечна звезда?

При всички случаи те нямаше да бъдат свободни. Свободно би могло да бъде само едно действие – създаването на творението „от нищото” (еш ми-аин). Само Творецът е способен на такова свободно действие, за да създаде нещо, което няма никаква предистория, което е абсолютно ново.

А ако в сегашното ми състояние се включват всевъзможни предварителни условия и сили, които са го породили, тогава всичко, което се получава от тях е вече очевиден резултат, спрямо който нямам никаква свобода. Аз живея по зададена програма, която преминава през мен, не оставяйки ми никакъв избор – действам като машина или марионетка, която управляват чрез връвчици и дърпат на всички страни.

Ние сме следствие от всички тези чужди, вътрешни, външни въздействия и различни сили, които се съединяват в нас и ни управляват. Дори ако ни се струва, че човекът може да направи нещо сам – това също не е свободно действие, а онова, което тези сили са му позволили.

Но все пак, съществува възможност да бъде намерена свободата на волята. Ако човекът се развива с помощта на науката кабала, привлича към себе си допълнителна сила, противоположна на днешната му природа. И тогава, между тези две, противостоящи една на друга сили, той намира точката на своя свободен избор.

От едната страна стои силата на неговата природа и на целия този свят, с всичко, което е в него, от другата страна е силата на светлината, дошла свише. А между тях, по средата, в него има неутрална точка, където може да каже своята дума. Може да постигне състояние, в което тези две сили ще се уравновесят – и тогава ще получи свобода на избора.

От урока по статията „Свобода на волята“, 18.02.2011

[35704]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Защо трябва да се учим да привличаме висшата светлина? Защо светлината не може да ни въздейства, докато работим в групата по начина, по който тя въздейства на малко дете по време на игра? Защо не е достатъчно да играем играта „любов към приятеля”, за да постигнем тази любов?

Отговор: По време на учението ние се опитваме да се обединим и задължително се нуждаем от светлината да ни развие. Светлината не просто идва, за да се опита да ни обедини заедно. Тя трябва да дойде от висшия свят, от висшето състояние или висшето стъпало.

Ние не растем като животни, т.е. ние не растем на същото равнище. Едно малко дете, което иска да стане възрастно, само расте вътре в своето его без да го превръща в „заради отдаване”. То просто става пораснало животно.

Но в нашата духовна работа на всяко стъпало ние превръщаме нашето его в отдаване и затова се нуждаем от светлината, възвръщаща към Източника. Затова не е достатъчно да „играем” в групата, за да постигнем любов към другарите, защото тази любов е противоположна на природата ни. Аз играя на любов, но така няма да я достигна.

Ако хората искат да се обединят, за да постигнат някаква егоистична цел, която нашето его разбира, например победа или печалба, тогава те няма да имат никакъв проблем да се обединят. Но ако трябва да изменим природата си, тогава нашето его не разбира защо е нужно да се обединим с другите и затова не можем да го направим. Аз чувам много претенции. Хората идват при нас и недоумявайки питат: „Това са отношенията, които вие, кабалистите, имате? Но тук трябва да има безкрайна любов! А вместо това, погледнете какво се случва тук!”. Хората отвън не го разбират.

Ако попаднете в някакво външно общество, което има ясна егоистична цел, вие ще видите, че те са обединени заедно, защото разбират, че заедно могат да постигнат целта, като например успех в някакъв бизнес или строежа на дом. Но ние не можем да се обединим, защото обединението между нас е възможно само чрез разбиване на егото, докато във външното общество това се случва чрез увеличаване на егото.

Затова ние трябва допълнително да пробудим светлината, възвръщаща към Източника. Само въздействието на светлината може да ни обедини. Ние можем да разкрием между нас само омраза. Във външното общество, което е обединено от егоистична цел, хората разкриват любов помежду си, а ние разкриваме ненавистта. Това се нарича „планината Синай” – планината на ненавистта. Тогава ще ни потрябва Тора – светлината, възвръщаща към Източника, защото ние можем да се обединим само с нейна помощ.

Затова ненавистта се разкрива само в истинска група от кабалисти и тогава те трябва да учат, за да привлекат светлината, която ги обединява. Но светлината ги обединява само за момент, а след това отново разкриват омразата, за да могат да напреднат по нататък, привличайки светлината към себе си. И така те непрекъснато трябва да привличат светлината, защото в противен случай те се потапят в омраза. Омразата е тяхното его, „помощ срещу тях”, помагайки им по този начин да напреднат.

Затова се нуждаем от група и ние трябва да се опитаме да се обединим заедно, въпреки че е ясно, че ние не го постигаме сами. Но трябва да се опитаме и да не се смущаваме да играем тази игра. Ние трябва да учим заедно, за да привлечем светлината, възвръщаща към Източника, защото тя трябва да извърши този преврат в нас, тъй като ние няма да се обединим без да придобием свойството отдаване.

Външното общество се обединява егоистично, а ние – само благодарение на общото духовно отдаване. Ако светлината ни въздейства и ни обедини един с друг, тогава в общото кли между нас веднага ще разкрием Твореца. Общата сила, която ще се разкрие между нас е Творецът. Тогава нашето желание за наслаждение ще се превърне в желание за отдаване.

От  урока по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35407]

Filed under: Духовна работа в група, Егоизъм, Ежедневен урок, Кабалистични източници - Няма коментари→

Ние четем в Зоар за всевъзможни духовни действия, които се наричат с различни имена на хора, с названия на неживи обекти, растения, животни и действия между тях.

Вместо това аз бих могъл да ги обясня съгласно духовната мрежа с координати “свят, глад, душа и съществуване на реалността“. С думата свят се назовава всичко, което е в нас във вътрешната част на реалността, – кли/желание, левуш/одеяние и ейхал/чертог. Година – това е целият произходящ процес. Душа – това е вътрешното кли, НаРаН, шореш/корен, нешама/душа, гуф/тяло.

Какво трябва да направим? Да поправим цялото кли, така че то да е максимално поправено заради отдаване, освен “каменното сърце“, което се поправя след това от само себе си. За това говори Зоар.

Но за какво ни обяснява това във всевъзможни, сякаш  земни образи? Защо не ми се обясни в по-абстрактна, по-истинска форма? Защо ме обърква? Защо сега ние усещаме целият този свят – лъжлив, илюзорен, който на мен ми се струва материален, усещан в моите органи на осезание? Защо външната реалност на мен ми се струва такава и аз не зная как чрез нея да придобия връзка с духовното?

Кабалистите казват следното. Ти се намираш в състояние наречено “клон“, и желаеш да достигнеш състояние наречено “корен“. Представяш си себе си вече съществуващ в корена, в духовното състояние, абстрахиран от всички тези земни образи, които усещаш сега, и си представяш вместо всички имена и действия – духовната същност, тоест пребиваващите в свойството отдаване.

Така ти показваш своя стремеж към духовното, към отдаването, към Твореца, към сливането, съединението с тези свойства, назовавани “Творец“. Защото общото свойство на любов и отдаване се нарича “Творец“.

Затова ние се намираме в двата свята – в състояние, което на нас ни се струва наш свят, и в духовния – бъдещия свят, в който ни предстои да влезем (на иврит “бъдещият свят се нарича “олам а-ба“, “олам ше ба“ – “светът, който идва“).

Доколкото ние усетим във всевъзможните детайли, че се намираме тук, в този свят, доколкото правилно го определим като намерение “заради поглъщане за себе си“, как ненавистта между нас е в противовес на висшия свят, духовния, на отдаването и любовта, съединението, доколкото във всеки детайл аз ще стоя само на това, осъзнавайки тази пропаст между двете състояния, между двата свята, двете нива, дотолкова в противовес на това аз ще изисквам правилното, коренното изменение – от получаване на отдаване, от омраза към любов, от отблъскване към единение.

И тогава съгласно това, аз ще се стремя да разкрия силата, съединяваща ни, изчезнала между нас – светлината, екрана, силата на всеобщото отдаване, свойството милосърдие/хесед.

И затова Зоар в едното предложение те въвежда и в земната картина, и също така с няколко думи леко се докосва до духовните определения, и отново се връща към земната картина, и отново – към духовните определения.

Той води с теб такава игра, както нас – когато играем с малко дете. От една страна се спускаме на неговото ниво, но от друга – искаме да го побутнем нагоре, и отново – на неговото ниво, и отново – нагоре. По такъв начин ние през цялото време играем с детето – както с играчката “йо-йо“: малко нагоре – малко с него, подбуждайки го да се издигне.

Така Зоар работи с нас.

От урока по Книгата „Зоар”. Предисловие, 08.02.2011

[34794]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

От историята се вижда, че нито един диктатор в резултат не е донесъл на своя народ нищо добро – единствено страдания. Но дори и така – диктаторите са подтиквали света към развитие. Но днешното състояние, изобщо не трябва да се сравнява – ние живеем глобален свят.

В миналото светът е съществувал за сметка на самия връх на пирамидата, отделни личности, надарени с неограничена царска власт, чиято дума е била изпълнявана като закон. И до преди няколкостотин години, един такъв управник е можел все още да вземе някое и друго полезно решение. Но в днешни дни, в този глобален свят, ако някой реши да насади в живота своето персонално мнение, той ще се подпише под собствената си глупост.

Защото в глобалния свят не може да се взема решение само от един управник, едно правителство, или дори и да се съберат всички правителства заедно – нищо няма да помогне! Необходимо е познание за общата система – а един президент не я познава, той е по-голям егоист от всички останали (поради което е и станал президент).

Ето защо нито един управник или правителство не ще се сдобие с успех – те ще получават власт само колкото да се задържат няколко години и след това – ще падат. Така ще се случва по целия свят. Ще станем свидетели как отсега нататък правителствата ще стават все по-нищожни. Както е сега в Египет, един ден ще излязат милиони на улицата и – правителствата ще рухват.

Защо властта не може да се защити, къде е армията? Те вече не притежават предишната сила, това вече не се получава, тъй като светът се проявява като глобален, интегрален, а народът долу вече не приема покорно всичко, което върхушката му говори.

Светът започна да работи по нови правила, но ние все още не разбираме това. Никакви управници повече няма да ни помогнат, когото и да поставите на власт. Те и по-рано придвижваха света чрез страдания – но все пак го придвижваха. Както Александър Македонски например, който искал да насади гръцка култура в целия свят и привлякъл на помощ учени, съветници. Той е имал изградена цяла програма, какво точно иска да направи със света. Но в днешни дни не може да има вече никакъв напредък за сметка на управника.

От урока по статията „Свобода на волята“, 11.02.2011

[35084]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Как по време на подготовката, след като все още не съм постигнал разкриване, мога да преценя, че с всеки изминал ден все повече ценя отдаването?

Отговор: Можеш да го прецениш по своето вътрешно усещане, по мислите си, по целите, по оценката на обкръжението, по това доколко цениш и се вслушваш в другарите, доколко чувстваш, че през цялото време са ти необходими – като инфузия.

Това усещане е много важно. Зависимостта от обкръжението е свобода от собственото ти его! Нужно е да се стремиш през цялото време да зависиш от другарите и колкото може повече да ги чувстваш, за да ти влияят, да те пазят – постоянно да получаваш от тях особено осветяване, силово въздействие. Трябва да се постараеш да почувстваш, че само това те задържа в правилната посока. Ако обкръжението не ми влияе отстрани, тогава загубвам посоката към Твореца.

А след това ще се постарая да съединя всичко на едно място, в едно общо желание: себе си, другарите и Твореца. Трябва да съществуваме не всеки поотделно – аз, те, Творецът, като върховете на триъгълника, а да се съединим в едно желание, на една плоскост.

Ако аз и те се тревожим един за друг, грижим се и отдаваме един на друг, значи освобождаваме помежду си място за разкриване наТвореца. Той се разкрива между нас!

Аз не съм в състояние да се освободя от своя егоизъм и да мисля нещо, което е извън неговите интереси, ако не ми влияе обкръжението. И затова, зависимостта от тях е свобода от егоизма. Ако обществото ми въздейства, чувствам как ме насочва към целта.

Обръщам се към обкръжението (1), обкръжението ми влияе (2) и аз се устремявам към Твореца (3). По друг начин е невъзможно! Защото, в противен случай, моят егоизъм ще ме смъкне надолу. Директно ще почувствам, как ме потапя и дърпа за краката надолу. А обкръжението незабавно ще ми даде сила да се откъсна от него и да се издигна – и тогава ще се съединя с Твореца.

И всеки път, когато почувстваш, че егото започне силно да те привлича – направи още едно кръгче (1-2-3).

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 17.02.2011

[35610]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво се подразбира под думите (Книга „Зоар”. Предисловие. Статия „Заповед шеста”, п.221): „… никой друг не притежава правото да се смили над него (човека), освен Самият Той”? Как Законът може да бъде или да не бъде милосърден?

Отговор: В кабала милосърдие – това е свойството отдаване (хасадим), а не опрощаване за някакво прегрешение, както в нашия свят. В духовната система не съществува опрощаване. Това е система от много точни закони.

И ако аз съм извършил някакво прегрешение, то преди всичко трябва да знам за това, което съм направил, защо и как. Аз трябва да разбера, че Творецът е подготвил за мен това прегрешение, за да се разкрие то, и именно с негова помощ аз сега видях, как да се издигна.

Защото, всъщност, няма прегрешение, има само разкриване на злото, което преди е било скрито, а след това се разкрива.

Затова обикновено в „Зоар” под милосърдие се подразбира придобиване на силата за отдаване.

От урок по Книгата „Зоар”. Предисловие, 17.02.2011

[35594]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: През последните седмици виждаме, че в различни страни хората започнаха да излизат на демонстрации против правителството – протестират, че са откъснати от управлението на държавата. Как да им се предадат идеите на кабала за всеобщо обединение, за да  почувстват, че тя може да им даде решение?

Отговор: Това е много важен въпрос, който сега, постепенно, става все по-актуален. Това е въпросът за единството, което всъщност изискват хората. Тоест човекът пита: „Как аз, обикновеният човек, живеещ с 2 долара на ден (както, например народните маси в Египет), мога да реша нещо в живота?”

Те не могат да се махнат от площадите и да се разотидат по къщите, защото тогава ще им се наложи да се върнат към непълноценния живот, „който струва 2 долара на ден”. А докато протестират, те имат усещането, че управляват нещо, че правят нещо, че властта е в ръцете им, а не в ръцете на правителството.

Това искане не е възможно да се удовлетвори, като им се добави по още един долар на ден. Трябва да се помисли, какво да се даде на тези милиони хора, за да почувстват, че са получили силата да управляват, да правят промени. И това, сега е наистина вселенски, световен проблем, който започва да обхваща все по-големи маси от хора в света.

А правителствата започват да се замислят какво да правят. Управниците са готови да се оттеглят от местата си и да направят различни промени, но това никога няма да удовлетвори народа. Тепърва ще бъдем свидетели на множество демонстрации и преговори, докато накрая не дойде решението: ние сме задължени да дадем и на най-последния, обикновен човек усещането, че също управлява и разполага с уважение, власт, самоуважение.

Хората са пораснали! Те излизат на улицата и се чувстват господари. При такова усещане, те не могат да бъдат подкупени дори с пари, няма да им е достатъчен този статус. Ще се пробуждат, създавайки много опасна обстановка. Не мога да си представя, как правителствата ще успеят да ги управляват сега.

Защото дори, ако се смени правителство и в него влязат народни представители, щом започнат да управляват, те ще се откъснат от народа. Щом се докопат до властта и започнат да се замайват от нея там, горе, човек вече няма да ги чувства като свои представители, живеейки в градското си гето или на село.

Все още ни предстои да видим тази тенденция на развитие в близко време. И накрая, няма да остане избор и човечеството ще стигне до състояние, когато ще се изправи срещу въпроса: какво да се направи, та всички да бъдат равни? Защото само усещането за пълно равенство, може да даде на всеки чувството, че той взема решенията, че е голям човек.

Това не означава, че трябва пряко да има власт над останалите, но такова трябва да бъде неговото вътрешно усещане. А това е възможно само за сметка на съединението между хората – и ние напредваме към него.

Това явление е непознато за социолозите и те дават много внимателни, повърхностни прогнози. Но аз мисля, че в онези страни, където този процес вече е започнал, той не може да бъде спрян. Струва си, правителството да се страхува от народа, който вече е почувствал, че може нещо да промени и да властва. Докато всеки не се почувства равен с останалите, той няма да се успокои. И светът се приближава към това.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот”, 17.02.2011

[35613]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: В Предисловието към книгата „Паним Меирот“ Баал а-Сулам пише, че човечеството се дели на 4 групи: народни маси, властители, богаташи, мъдреци, съответстващи на четирите нива, на които се дели цялото мироздание: неживо, растително, животинско, говорящо (човек).

И силата на всяка отделна личност на ниво говорящ включва в себе си цялата съвкупност на силите на растителното и животинско ниво, съществуващи в цялата действителност, както в настояще време, така и в предходните поколения. Значи ли това, че сега е достатъчен един човек, който правейки своя свободен избор, може да открие напред път на всички останали нива на природата, които не могат сами без това по-нататък да се развиват?

Отговор: Разбира се, един човек може със своя свободен избор да открие път напред на цялото неживо, растително и животинско ниво в човешката пирамида, обезпечавайки им по-нататъшно развитие, ако всички те се обединят между себе си и се присъединят към тази човешка степен. Така са ни открили пътя Рашби, Ари, Баал а-Сулам. Един човек може да привлече и поведе след себе си всички останали, ако се намира на „говоряща“ степен на развитие, а те на нежива, растителна и животинска степен.

Ние наблюдаваме това на практика. Как би се развивало човечеството, ако изобщо нямаше такива издигнали се личности, разкриващи за всички вратите към новия свят.

Но след като той е направил такъв пробив, достигането на равновесието зависи от всички останали, идващи след него. Той е свършил работата си, както например Баал а-Сулам е разкрил за всички нас методиката на науката кабала, но ние трябва да я реализираме. Докато не направим това, ние няма да постигнем равновесие.

Той ни обяснява само, че проблема е в нашия дисбаланс с природата и трябва да постигнем равновесие. Природата в най-общ вид – това е Твореца. С Него ние трябва да постигнем хармония, т.е. подобие по свойства, съединение – и това ние с вас трябва да реализираме. Към това трябва да привлечем целия свят, т.е. предстои още много работа.

Ти питаш, кой е този човек, от който зависи всичко и който трябва да направи своя свободен избор? – Това си ти! Това е всеки, който е получил духовно пробуждане вътре, а след това и отвън е чул за това, как да го реализира.

Отвътре идва само първоначалното пробуждане и благодарение на него, човек чува отвън обръщение към себе си, зов. И в крайна сметка идва до такова място, където действително може да реализира своя свободен избор.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 17.02.2011

[35626]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Откъде получава човекът сили за работа, докато все още не е поправен?

Отговор: Всяка най-малка стъпка в желанието, в мисълта, в действието е възможна само, благодарение на важността на целта. Само важността на целта ни дава сили.

Няма никакъв друг „източник на енергия”, способен да ни подтикне към макар и най-малкото движение в действието, в мисълта, в желанието. Само важността. Освен нея, няма нищо.

От самото начало в мен е заложена важността на егоистичното желание и всеки път трябва да придобивам все по-голямата важност на духовната цел, на Твореца – за да бъде Той по-високо от мен в моите очи.

Работата над това се извършва само посредством обкръжението. Кой е по-важен: аз или Творецът? Обкръжението е устроено по такъв начин, че ако поискам, то ще ми помогне да поставя Твореца над себе си.

Защо? Въпросът не стои така. Просто обкръжението е способно да ме задължи да направя онова, което не бих поискал никога. И когато получа пробуждането, точката в сърцето, тогава обкръжението може да направи всичко останало – разбира се, ако аз внеса своята лепта.

Следователно, цялата наша работа е само върху това: кой е по-важен? Аз или Той? Винаги трябва да го проверявам и да се обръщам към групата, за да извисявам Твореца, тоест свойството любов и отдаване над самия себе си – над свойството получаване и отхвърляне на другите. Ако работя правилно, обкръжението е способно постоянно да ме обезпечава с „гориво” за напредването, за да се разкрие за мен важността на Твореца, на целта, на усилията, на постигането на връзката и сливането.

Само групата може да направи това. И ако човек изгражда правилно себе си, тогава винаги има „гориво” и няма проблем с напредването. Но само при условие, че всяка секунда проверява себе си: кой е по-важен за него?

Изхождайки от това, трябва да го съотнесем към всичко в живота. Преди всичко, да подредим своите приоритети така, че да придаваме важност на целта, на Твореца, на сливането, на отдаването и едва след това да се занимаваме с другите неща: децата, работата, семейството, приятелите, света. Защото в този случай, ти поемаш в правилната посока, за да можеш чрез тях да постигнеш целта.

От урока по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35580]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→