Ако не развием в себе си чувствителност към доброто и злото, хубавото и лошото, няма да знаем как да ги използваме правилно. Всичко зависи от тънкостта на усещането.

А освен това, важно е как определяме какво е хубаво и какво – лошо, защото обикновено, човек смята за хубаво онова, което е от полза за неговия егоизъм, а за лошо – онова, което е в негова вреда. Така че, по отношение на какво се определя доброто и злото – спрямо мен, обществото, Твореца? И изобщо, какво е добро и зло?

Сега се оказваме пред голям проблем. През цялата своя история сме правили това, което сме смятали, че е хубаво за самите нас: свободно сме разполагали с нефта, газта, замърсявайки природата и за нищо не сме се притеснявали. Докато не ни се е наложи да се ужасим, виждайки какво сме направили – но вече няма път назад. Учените казват, че съдбата на земното кълбо вече е предопределена и не е възможно да се върнем обратно и да възстановим нейното разрушено здраве.

Излиза, че онова, което преди ни се е струвало добро, се е обърнало в зло. Ако по-рано бяхме по-чувствителни и способни да видим всичко правилно, не бихме направили това.

И тук разумът, способността за вземане на решения много зависи от чувствата. Защото желанието е първично, а разумът се развива около него, за да се реализира онова, което иска желанието. Умът се развива само, за да помогне за постигне на желаното.

Аз мисля за това, което желая да постигна, и колкото повече желая – толкова повече мисля. И съответно, моят разум се развива в опитите ми да постигна желаното. Затова, наред с голямото желание – винаги има голям разум, а редом с малкото – малък. Така сме устроени. Такова развитие се извършва и вътре в живите клетки, както и във всеки човек.

Ето защо колкото повече развиваме в себе си чувствителността към доброто и злото, в същата степен, заедно с нея се ще се развие и нашият разум – ще станем по-мъдри!

Въпросът е само в това, по какви критерии да разпознаем, къде е доброто и къде е злото…

От урок по статията „Свобода на волята”, 18.02.2011

[35697]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Процесът на развитие на егоистичното желание, в което постепенно е действало желанието за отдаване, е довел човека до напълно разбито състояние. Неживата, растителната и животинска природа, а също и човешкото общество – днес цялата реалност се представя пред нас в окаян вид.

Ние се оказахме в много опасно състояние, в противоречие с цялата действителност. От една страна, тя ни се струва някак огромна, глобална, взаимосвързана и цялостна, а от друга – човешкото общество на земното кълбо, сякаш се е превърнало в раков налеп, във вредна плесен, която изяжда и унищожава природата, покривайки цялата Земя със своите отпадъци и изпражнения.

Ние откриваме своята пълна противоположност на природата и в близко бъдеще ще ни се наложи да осъзнаем, че друг изход няма – необходимо е да постигнем равновесие с нея. И това е осъществимо, защото в нас вече са се разкрили двете противоположни сили – за получаване и за отдаване. Те са готови да започнем балансирано да ги използваме. Само тогава ние, като човечество, ще започнем да се издигаме от неживото ниво на своето развитие, на растителното.

Досега, двете противоположни сили, които са ни развивали, не са искали нашето съгласие. В резултат, са ни довели до първия свободен избор и сега започваме да се развиваме сами, извиквайки силата за отдаване, за да определи тя нашето развитие, вземайки превес над заложената в нас сила за получаване.

По-рано, силата за отдаване е била скрита вътре и постепенно е растяла, подобно на набъбващо тесто – или обратно, примамвала ни е отдалече: „Ела, тук има нещо – тук те чакат наслаждения”. Сега, сами ще изберем отдаващото желание като сила, за която си струва да напредваме в своето развитие. Не отдаването ще помага на получаващото желание, а самото получаващо желание ще тръгне след даващите.

Това решение трябва отново и отново да приемаме над своето егоистично желание, което не престава да се усилва. По пътя нагоре, двете сили – отдавне и получаване – постоянно ще растат, проявявайки се в нас по равно, за да ни предоставят възможност за свободен избор. Ние ще се чувстваме по средата между тях. В кабала, това място се нарича „клипат нога”. И така ще тръгнем напред.

Във всяка точка от пътя, моят избор се състои в това да разкрия равенството на тези сили в мен и да предпочета даващото желание пред получаващото. Отдаването трябва да определя моята посока, за да се развива получаващото желание, именно в това направление. По такъв начин, получаващото желание приема формата на даващо, формата на Твореца. А ако получаващото желание е подобно (доме) на Твореца, тогава то се нарича „човек” (адам).

Така ще започнем да използваме тези две сили. Получаващото желание постоянно ще расте и даващото желание също постоянно ще расте, за да му придава нова форма. В резултат, ние ще се върнем там, откъдето сме започнали спускането – в света на Безкрайността, където тези две желания са се намирали заедно, в съвършена асимилация. Така ще постигнем съвършеното им сливане по свой избор, действайки отдолу нагоре, докато цялото получаващо желание не придобие пълната форма на даващото желание. Това ще бъде и краят на поправянето, завършването на нашето развитие.

Живеем в особено време, в нова епоха. И новото в нея се състои в това, че сега, посредством нашия избор, желанието за отдаване трябва да надделее над желанието за наслаждение. Това се нарича „развива се във вярата, над знанието”.

Ден след ден, към нас се присъединяват все повече хора, в които предишното смесване на желанията е завършило. Постепенно, те тръгват към своя първи свободен избор – да преминат от неживото стъпало към растителното, да се превърнат от неподвижно създание в духовно растящо.

От урока по статия на Рабаш, 18.02.2011

[35658]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Има състояние, в което получаващият и даващият желанието се обединяват, изпълват се един с друг и се намират един в друг, чак до такова състояние, в което не могат да се различат. Това състояние се нарича „свят на Безкрайността” и то е първично.

А след това става спускане, „поетапно разваляне”, когато от състояние на единство те започват да се раздалечават и по разширяващ се конус се спускат надолу, отделяйки се един от друг.

На определен етап от това разделение между нас е бил създаден този особен статус и те са открили възможност да се съединят отново. Но, когато са опитали да направят това, те достигнали до разбиване.

Освен това, тези желания се намират на различни страни: едното отдясно, другото от ляво. Сега всяко едно от тях трябва да включи в себе си другото. Затова е станало и разбиване: желаейки да се обединят отново, както в Безкрайността, те не съумели да го направят и се разбили. С други думи, неудачното съединение довело до това, че те се пропили едно в друго.

След това развитието продължило по разширяващ се конус, отделяйки ги един от друг още повече. Но сега силата на отдаване, т.е. първата сила, Твореца, е напълно проникната със свойствата на желанията за получаване, с творението; а творението е напълно проникнато от свойствата на Твореца, даващият желанията.

Но в Твореца господства силата на отдаване, а силата на получаване включена в нея, се намира под нея, докато в творението е обратно – господства силата на получаване, а силата на отдаване ѝ е подчинена вътре в нея, тя е скрита.

А след това следва спускане до нашия свят. Тук творението, силата на получаване започва да се развива. Отначало то изобщо не усеща кое е то и какво представлява. Що за сили са това? Неговата основна сила е желанието за наслаждение и криещата се в него сила, желанието да наслаждава.

Желанието да получава се развива, а даващото желание в него почти не се усеща. То се проявява само според степента на поддържане на желанието за наслаждение, дава му жизнена сила, създава всички видове връзки между формите на неговия материал.

Когато Големият взрив положил началото на процесите в неживата природа, цялото това развитие е произлизало от желанието за отдаване, заложено в материята. Тъй като получаващото желание само по себе си не се е преместило от мястото си, то просто иска да се наслаждава и сякаш отваря уста, оставайки неподвижно. А именно желанието за отдаване, което се крие в него го изменя, придава му сила за живот.

Така се развиват тези две сили: желанието да отдава, независимо че е скрито, движи получаващото желание и го тласка напред. По такъв начин се е развивала цялата наша Вселена, а след това и Земята – чрез взаимодействието на две противоположни сили: топло и студено, привличане и отблъскване и т.н. В природата всяко нещо се състои от противоположности, така или иначе включващи се една в друга.

Всички изменения, случващи се в неживата, растителна, животинска и човешка природа са предизвикани от взаимното включването на тези две сили – получаващото и даващото желание. Те се смесват помежду си в различни съчетания, при това желанието за отдаване все повече проявява себе си над получаващото, все повече преобладава, господства над него. И получаващото желание върви заедно с него, защото развитието му носи изгода.

От урока по статия на Рабаш, 18.02.2011

[35670]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Имаме не само възможност да постигнем свободата на избора, но ние направо сме длъжни да го направим. Никой не може да избегне това, тъй като всички сили на природата ни тласкат и привличат към него – и теб и всички останали и всеки човек в този свят! Всеки трябва по някакъв начин да реализира свободата на волята си.

Пред нас се намират два пътя: пътят на светлината (кабала) и пътят на страданието. И този избор трябва да правим във всеки един миг! Това не означава, че когато аз веднъж вече съм попаднал на пресечка на пътя,  направил съм един път избор, завил съм надясно или наляво и вече все по този път трябва да вървя.

Напреднал съм се на метър по някакъв път и наново съм се изправил пред свободен избор, пред кръстовище. Избрал съм, направил съм крачка по този път и съм попаднал отново на кръстовище, където отново трябва да избирам. На всяка моя крачка ми е дадена свобода на избора и пред мен лежат два пътя! Трябва постоянно да избирам между тях, във всеки миг – от състояние на състояние, във всяка точка, по която напредвам, строя от тях линия, път към своето окончателно поправяне, в Гмар Тикун.

И във всяка такава точка съм длъжен да решавам в коя посока, от всички 360 градуса ще поема (защото точката е кръг). Но по същество, всички тези посоки се обединяват в два възможни варианта на избор: пътят на светлината или пътят на страданието.

От урока по статията „Свобода на волята“, 18.02.2011

[35702]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Как да достигнем единение?

Отговор: Единение означава, че съгласно всички желания на Даващ и получаващ, на получаващ и Даващ, те се сравняват един с друг, както гостът с Хазяина в известния пример на Баал а-Сулам.

Гостът няма какво да даде на Хазяина, освен своето отношение, ако той развива точно  такова отношение към Хазяина, както Хазяинът към него. Тоест не се взема предвид, че гостът използва своя апетит, а Хазяинът – своята сила. Те изначално са такива: единият – Творец, а другият – творение. Но, ако махнем тези начални условия, че единият е Творец, а другият – творение, защото те трябва да достигнат пълно равенство, то съгласно какво те могат да бъдат равни? Съгласно своето отношение, което те ще изградят без всякаква връзка с това, което е било преди.

Тоест, ние трябва да се издигнем в отношенията помежду си така, че да не е важно това, че Той е Творецът, Той е първичен, Той ме е създал в желанието за наслаждение и прави с мен, каквото пожелае, защото всичко това изначално идва от Него като от висш корен. И не е важно, че аз, творението, не съм способно нищо повече да направя.

Но ако Той и аз достигаме такова състояние, че придобиваме абсолютно равни възможности, то от нашите равни възможности ние желаем да достигнем сливане, единение.

Преди всичко, Творецът и творението трябва да достигнат състояние, в което двамата да са напълно равни и независими един от друг, творението от Твореца и Творецът от творението.

След като станем равни, тогава вече имаме възможност да създадем някаква връзка помежду си, която всеки от нас свободно пожелава, ние достигаме такова състояние, че желаем само любов, сливане и единение между нас.

Както разказва Баал а-Сулам, гостът и Хазяинът идват до състояние, когато те в равна степен зависят един от друг – Хазяинът от госта, а гостът – от Хазяина, както децата и родителите. Тогава желанието за наслаждение, заключено в творението, и желанието да отдава, присъщо на Твореца – двете – ги покоряват един друг и задължават всеки от тях. И макар, че от една страна, Творецът може всичко, – това за нищо не говори, понеже Той изпитва любов към творението, а любовта Го ограничава, позволявайки Му да прави само това, което тя диктува, а не всичко, което Той може. По-нататък…

Тоест силата на любовта – това е сила на ограничаването, обратна сила, действаща в Твореца. Тя не ти дава нищо да направиш. Ти не можеш да разрушиш този, когото обичаш. Любовта властва.

Затова, условието за единение – това е равенството: във възможностите, в силите, способностите и свободата на изразяване. А след като равенството съществува, от всичките тези възможности ние задействаме именно силата на любовта – и постигаме сливането.

От урок по Книгата ”Зоар”. Предисловие, 14.02.2011

[35301]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Ние четем Зоар и нищо не разбираме. И това е така, там няма какво да се разбира. Защото става въпрос само за хора, притежаващи духовно постижение, които вече усещат духовния свят.

Те вече се намират в състояние, когато не силата на получаването, а силата на отдаването определя живота в тях. Тогава разума работи по друг начин, те имат друг поглед, те виждат духовното и тогава разбират за какво се говори в книгата.

Защото книгата е написана за пребиваващите в духовното и затова влизащият в духовното може да я разбере. А този, който се намира в материалния свят, не може да я разбере, защото става дума за съвсем друг свят, за който не знам нищо, не съм го чувал и не съм го виждал. И затова тези думи нищо не ми говорят.

Какво да правя? Само едно: да желаеш да влезеш в този свят, а не да го разбереш с разума си. Ако по време на четенето на Зоар аз постоянно мисля какво да направя за да получа въздействие и желая само това – достатъчно е! Това се нарича „сгула” (”чудесно свойство”).

Когато в резултат на всичките тези усилия изведнъж получа силата на светлината и започна да усещам какво се случва в духовния свят, тогава ще чета и ще слушам – и ще разбера, за какво става дума.

Тогава ще работя също и с разума, защото вече ще имам усещане за духовния свят и с разума си ще започна да работя над усещането. А ако аз усещам някакво явление, как да работя с него с разума си? Защото разума е резултат на усещането. В разума ние само свързваме явленията, които попадат в нашето полезрение и усещане.

Затова, преди всичко трябва да достигнем усещане на духовния свят и едва след това да започнем да го изучаваме. Тъй като до това няма какво да усещаме. Нима ние знаем какво се случва зад всяка дума в Зоар, какво ни сочи всяка от тях – „бик”, „бик непорочен”, „трон” и т.н.? Какъв бик и какъв трон?… Това са духовни сили, които така се наричат. Но това не ми говори нищо.

Целият духовен свят – това е свят на силите. Целият материален свят – картина, която тези сили рисуват на материален екран.

Затова трябва да се мисли само как да усетим това, което четем. Трябва да моля да усетя, а не да разбера. А може да се усеща само при условие, че се намираме заедно, създаваме между нас едно желание, стремим се, върху това желание да подейства светлината и тази светлина да ни даде картина.

Общото желание е като екрана на компютър, а светлината като електомагнитна сила, рисуваща върху този екран картина. Аз искам това да се случи! И това се нарича -Твореца се разкрива на творението!

От урока по Книгата Зоар. Предговор, 18.02.2011

[35678]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Първоначалната картина представяща се пред начинаещ, който чете книгата Зоар е много непорядъчна. Той се обърква, не разбира точно какъв език се използва – езикът на кабала, или на светлините, или на келим и парцуфим, или на сказанията.

Често в един и същ параграф Зоар използва различни езици. Например, от една страна говори за Адам, Ева, змията и т.н., а от друга страна говори за Малхут Зеир Ампин и как те се обединяват, постигайки ЗАТ или ГАР де Бина. Това е така, защото едно и също прегрешение и неговото поправяне, което е описано в Тора, може да бъде описано чрез четири езика – Танаха, Алахот, Агадот (Сказания) и Кабала. Но все още човек не свързва всичко това заедно.

Но до степента, в която напредва, вътре в неговото по-поправено кли и желание, той ще разбере как да превежда нещата от един език на друг. Тогава той ще може да използва езика на Танаха или Алахот, за да обясни нещата написани на езика на сфирот. Езикът на сказанията е по-дълбок, и затова е по-трудно чрез него да се обяснят нещата.

Той може да премине от един език на друг, или от един израз на друг. Това е така, защото всъщност той изразява своите вътрешни усещания или как мислите и желания, които са били противоположни, сега се обединяват вътре в него.

Това е единственото нещо, което изразяваме. Аз не се нуждая от език, букви – от нищо! Аз имам чувства (усещания в желанието) и разум. Преди те ми са били дадени чрез ненавистта, а сега аз ги превръщам в единение и любов. Ние нямаме нищо повече от това. Всичко което правим е да разкрием липсата на единство и разбиването, и поправяйки ги ние постигаме реализацията на любов.

Но е възможно да говорим за това използвайки думите на четирите езика, и освен това, вместо да ги обясняваме с думи, възможно е просто да ги усетим вътре. Затова човек, който постига духовното не се интересува на какъв език е написано. Той променя езиците, тъй като за него това е едно и също.

По същия начин е и с един опитен музикант – гледайки в нотите той чува мелодията, която тези ноти играят вътре в него – или като професионален готвач, който поглеждайки една рецепта изпитва вкуса на блюдото.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 16.02.2011

[35511]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Ние работим в „двойна”, дискретна форма чрез индивидуални импулси: да или не, връзка или не, подем или падение, дясно или ляво. По този начин, малко по малко,  стъпка по стъпка, и всичко това накрая се оформя в едно интегрално цяло.

Когато е нужно да пресметнем площта на определена сложна фигура, учените използват  интегрално уравнение: запълват тази сложна форма с квадрати, който могат да бъдат измерени,правят ги все по-малки, и накрая ги събират всички.

От една страна, свързващата мрежа, която работи между душите, в които ние съществуваме, е дискретна, с индивидуални импулси и действия. Но накрая, в резултат на нашето постижение, когато проникнем по-надълбоко, тя се трансформира в интегрална мрежа. С други думи, има огромно количество връзки и действия, които зависят едни от други толкова много, че ние получаваме безкрайност.

Това не е просто сума на стъпалото, където аз натрупвам всички тези свойства и действия, но е също и техен „обобщаващ” компонент, който има друга същност, от по-висока духовна степен. Обратно, от дискретната форма ние се движим към интегрална. „Интегралната форма”, сумата от тези дискретни форми е Творецът, Един, както е написано: „Той и Неговото име са едно”. Приближаваме се към тази интегрална форма дискретно, натрупвайки по малко повече всеки път, добавяйки нашите малки „тухли”, ние се свързваме с Твореца.

Ние сами никога не можем да Го достигнем. Правим всичко, което можем на нашето сегашно стъпало, натрупваме необходимата сума усилия и достигаме степента, равна на „10 сфирот”. И най-накрая се случва скокът към следващото стъпало.

Но аз не мога да скоча сам; висшата сила ме повдига. Тази сила е „обобщаващият фактор”, Единият. И тогава вместо „10” аз достигам „1”, като калкулатор, който след 10 мои натискания скача на следваща цифра.

Така ние постоянно натрупваме всички наши поправяния, докато силата на „Рав Паалин у-Мекабцизел” дойде и Гмар Тикун (крайното поправяне) се случи!

От урока по статия „Същност на науката Кабала”, 14.02.2011

[35318]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, глава „Ки-тиса”, п.31: „Като роза сред тръни, такава е любовта ми сред дъщерите.” Творецът пожелал да направи Исраел подобен на висшето, за да има една роза на земята (Исраел), подобна на висшата роза, Малхут. А ароматната роза, по-хубава от всички рози на света, е само тази, която расте между тръни. Тя благоухае по настояще му.

Тръните се разкриват на човек до степента, в която той може да ги преодолее. Ако той правилно подготви цялото начало, всички сили, настоящи и действащи между него и обкръжението, ако може продължително да пробужда и издига важността на Твореца, обединението и любовта към ближния както себе си над всички мисли, които се проявяват в неговите мисли и желания, тогава той прави правилните анализи и „притъпява зъбите” на злото начало.

Рабаш пише: „Когато отговориш на егоизма, „притъпи зъбите си””. Това означава, че ти не трябва да спориш с него, а трябва да използваш сила и да го преодолееш. Аз разкривам обкръжението, което лежи между мен и останалите, егоистично: имащ възможност да използвам връзката си с него, да получа колкото се може повече от него.

Гледайки на реалността от материална гледна точка, аз виждам всичко извън себе си, вместо вътре в себе си. Аз не смятам, че съм отговорен за дистанцията, за омразата и за отблъскването, което се разкрива. Всичко това ми се представя извън мен и непринадлежащо на мен. Аз не вярвам, че това са моите келим, моето възприемане на действителността, моето виждане или разкриване на висшата реалност вътре в мен.

Затова аз съм длъжен да дам многократно на себе си „удари по зъбите”, за да поправя своето отношение към картината, описана пред очите ми. В тази картина аз съм отделен от ближния чрез разстояние, което ми изглеждат не като мое собствено не поправено желание (келим), а като нещо чуждо, нещо, което трябва да отблъсна.

Но аз действам противно на това: аз притъпявам силата на тази илюзия с моите анализи, защото разбирам, че всичко, разкриващо ми се, съм аз. И аз не ще поправя своята душа освен ако не припиша към себе си целия свят, цялата реалност, всички хора, всички души и въобще всички нива – неживо, растително, животинско и човешко. Аз трябва да се отнасям към тях като към неразделна част от себе си.

Тогава виждам, че възприемането на реалността, любовта към творенията и разкриването на Твореца лежат в същите мисли и желания, които определят моето отношение към ближния, към това, което е външно на мен. Всъщност няма нищо друго освен желание.

Когато чувствам, че това желание излиза извън мен към останалите, аз трябва правилно да „удрям в зъбите”. Така аз го превръщам във връзка между себе си и останалите части от мен. Ближният ще стане част от мен и Творецът ще стане мой. Така аз ще включа цялата реалност вътре в себе си, благодарение на което разбиването ще бъде поправено.

Тогава, в това същото място, в същите желания и мисли, намиращи се между мен и ближния, аз ще започна да чувствам присъствието на светлината, свойството отдаване и любов.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35497]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, Предисловие, „Заповед трета”, п. 204: … Шестте слова на „Слушай Исраел” са шестте окончания на ЗОН, и е необходимо да съединим тези шест окончания на ЗОН така, че те да бъдат съединени като едно цяло с шестте висши окончания, т.е. Аба ве-Има и ИШСУТ. И с тях е необходимо да устремим желанието нагоре, т.е. да насочим желанието и НАРАН да бъде включен заедно с тях в МАН…

Всичко зависи от намерението по време на учението, така че светлината, възвръщаща към източника, да дойде към нас от изучаването на Зоар и да извърши тези поправяния в нас.

Ние не знаем как да ги извършим и няма да научим това от текста. Но под въздействието на светлината ние ще почувстваме какво трябва да направим и тогава ще го направим. От учението ние няма нищо да намерим, а само от светлината, която ни въздейства чрез правилното обучение. Това трябва да е ясно.

Затова намерението трябва да бъде насочено към светлината, а не към знанието, защото по никакъв начин не би ми помогнало да знам какъв резултат дава сливането на парцуфа Аба и Има. Това нищо няма да ми даде, а освен това в тези слова няма никаква истина. Когато дойде разкриването, тогава ние разкриваме неща, които преди това не бихме могли да знаем. Всичко става благодарение на светлината.

Затова човек трябва непрекъснато да очаква действия, които светлината ще извърши вътре в него, така че новите усещания, мисли и вътрешни определения ще се разкрият в него отвътре. Това ще бъде резултатът от въздействието на светлината. Тогава човек ще постигне.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 13.01.2011

[35204]

Filed under: Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→