От нашия свят ние се издигаме до света на Безкрайността. Този път е разделен на два етапа: първият се нарича „трепет”, а вторият „любов”.

По време на първия етап ние поправяме своето егоистично желание на нулево, първо и второ стъпало на авиют, а по време на втория – поправяме третото и четвъртото стъпало на авиют. Нисшата част е Галгалта ве Енайм (ГЕ), а висшата е АХАП. Те заедно образуват душата.

Трепет означава, че зад стотици мои притеснения стои една главна тревога: ще съумея ли да не получа? Като гост, аз се тревожа да не пожелая да получа угощението на домакина. Той се опитва да ме уговори, но аз отказвам отново и отново. С други думи всеки път придобивам екран на увеличаващия се авиют на желанието, докато се издигна над целия свой авиют (който се нарича планината Синай) и придобия свойството трепет. Сега се издигам над всички получаващи желания и се предпазвам от получаване на егоистично наслаждение.

Тогава започвам взаимно включване с ближния: „Какво иска той?”. Аз виждам какво иска той и до колко съм способен да направя нещо за него. Аз придобивам неговото желание, неговия келим и го обезпечавам в своя келим. Сега аз действам по друг начин: аз обръщам своето кли, за да получа за ближния.

По същия начин майката се грижи за своето дете. Тя прави всичко, за да го напълни. Така се проявява нейната любов. Така любовта се заключва в това никога нищо да не взимам от другите, никога да не крада или наранявам другите. Това се отнася към предишния стадий, трепет, първата степен на поправяне на келим.

За това мъдрецът Хилел е казал „страннико”, т.е. егоистично желание: „Искаш ли да се приближиш към отдаване? Моля. Не прави на другия това, което ти е ненавистно. Издигни се над своите получаващи келим и тогава няма никому да навредиш.”

Тогава настъпва обрата на любовта, която раби Акива назовава в общия закон на Тора: „Обичай ближния, както себе си”. Това означава, че ти взимаш чуждите желания и се обединяваш с тях, за да ги напълниш.

По този начин любовта в своето истинско духовно усещане не може да бъде достигната без значителна подготовка.

От урока на темата за любовта, 04.03.2011

[37085]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В какво се състои важността на предстоящия конгрес в Северна Америка и защо си струва да се участва в него?

Отговор: Нашият свят се намира в много опасно състояние, но то е и много интересно и чувствително. Такава ситуация се е създала по целия свят.

И върху този огромен и обширен свят можем да въздействаме само ние – хората, занимаващи се с кабала, които се наричат „исра-ел” (яшар-кел, стремящи се право към Твореца) и притежаващи връзка с висшата сила – единствената Сила, която управлява света.

Ако се съединим и искаме да повлияем на тази висша сила, за да привлечем нейното добро въздействие, ние осъществяваме единствената възможност за света да се обърне към доброто и да тръгне по добрия път. В противен случай той ще върви по пътя на страданията, съгласно надмощието, възникващо при сблъсъка на силите на доброто и злото в природата.

Само в нашите ръце е чрез съединяването си да донесем доброто развитие в света и да определим за него хубави времена. На 1-ви април се събираме на конгреса в Америка в Ню Джърси и това ни дава особена възможност, от тази първа в света и най-силна държава, откъдето в общи линии идва най-силното влияние, да се обърнем към целия свят с положителната, правилна сила, която ще донесе успех.

Затова съветвам всички да дойдат – нека, който е в състояние, да го направи. Ще работим над нашето съединение, ще се постараем да привлечем към себе си висшата сила и да я влеем в общата система на връзката между хората, за да може тази енергия да потече по цялата мрежа. Надявам се, че ще почувстваме благоприятните последствия във целия свят. Всичко зависи от нас.

Това са онези изменения, които можем да направим, избирайки пътя на светлината или пътя на страданията. А всички виждаме, колко бързо напредва света по пътя на страданията. В книгата „Зоар” е написано, че всичко зависи от вътрешната част на света, тоест от нашата група, която се явява вътрешна част на човечеството. Не трябва да се смущаваме от това, а да се отнесем с цялата сериозност и отговорност.

Затова възлагам големи надежди на този конгрес и очаквам с нетърпение да започне, защото в света се акумулира застрашаваща обстановка и всеки ден нещо се случва. Много се надявам, че благодарение на всички, които ще се съберат там – на по-отдавнашните ученици и на съвсем новите – ще предизвикаме големи изменения в света.

А ако действаме за благото на света, то и за нас е определено да се издигнем по-високо – и ние ще заслужим извисяване. Всеки човек получава духовен напредък при условие, че го използва за благото на човечеството.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 24.02.2011

[36428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Първата, дадена ни заповед е заповедта за трепета. „Трепет” – това е страхът, дали вървя по духовния път, придобивам ли духовния свят, правилно ли разбирам прочетеното, правилно ли действам в групата.

Накратко казано, ще постигна ли успех? Тази тревога трябва да ме подхранва през цялото време. Ако се успокоявам, веднага ще се отклоня от пътя, водещ към целта.

В нашия свят, психологията отчита повече от 800 вида страх. Достатъчно ли печеля? Здрав ли съм? Ще ми се случи ли нещо лошо?

Но ние говорим не за производните, а за изконния страх: вървя ли към целта? Ще стана ли отдаващ? Това вече е тревога за онова, от което не изпитвам и най-малката необходимост.

Ще почувствам ли тази необходимост? Ще я събера ли в достатъчно количество, за да положа усилия и да се насоча към целта? Трябва да осъществя целия процес: от най-малкото, още неясно безпокойство до пълноценния страх, насочен точно към целта, като острието на стрела, водещо ме към реализация: „Достатъчно ли давам на Твореца? Ставаме ли по този начин равни? Не се ли оказвам по-долу, подобно на госта, който получава угощение от хазяйна, за да избегне срама?”

Този страх е именно трепета – и това е първата заповед. Такъв трепет трябва да се придобие, защото го няма изначално в мен. Целта не се вижда и нямам работа със свойството отдаване. Нима ми е нужна любовта към ближния? Но трябва да почувствам нужда от нея до такава степен, че да изпитвам страх: „Какво, ако не я постигна?”

Просто някакво безумие от гледната точка на егоизма. Нещо неестествено.

Но посредством обкръжението и светлината, връщаща към Източника, ние можем да постигнем това – да го постигнем с помощта на страха: „Ще получа ли светлината, за да направи тя от мен човек, страхуващ се за отдаването?”

И така, пред нас стои голям процес за построяване на необходимите условия. Макар, че на практика може бързо да се осъществи – тук всичко зависи от количеството усилия, които влагаме.

Преди всичко, трябва истински да се изплаша за своя духовен път: „Правилно ли вървя към целта?” А на второ място, само след като съм придобил страха, към мен идва свойството любов. Защото няма любов без трепет.

От урока на тема любов, 04.03.2011

[37089]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Бих казал, че практически всички материали от науката кабала са посветени на жената. Защото, ние се учим на това, как да поправим своето получаващо желание, наречено „жена”, с помощта на Твореца, тоест с „мъжката” сила.

В реалността има две сили: Творец и творение, мъжка, даваща сила и женска – получаваща. Казано по-точно, двете желания – даващото и получаващото – се съединяват в нас и образуват две половини: мъжка и женска.

„Мъж” (гевер – גבר) означава преодоляване (играбрут – התגברות), екран. Ние подразделяме кли на мъжка, даваща страна (преодоляване, екрани, намерения) и получаваща – слаба, неспособна на отдаване, за която е казано: „Секна нейната сила в женското свойство”.

В нашия живот, като проекция на духовното, също има такова разделяне на мъжка и женска част. В духовното, тези две части на съсъдите се съединяват помежду си и в тяхното единство, желанието (авиют) представлява женската част, а екранът и отразената светлина – мъжката. От единството им се ражда кли и вследствие на това, става раждането на новия парцуф, получаване на светлина заради отдаванет – с други думи, раждането на синовете и разбиранията (аванот – הבנות). Защото редом със синовете, винаги има и дъщери (банот – בנות).

По разделянето на ролите в нашия свят, ясно виждаме, за какво е предназначен мъжът и какво е предназначението на жената.

Жената – това е „домът”, тя е призвана да го пази и ръководи, да ражда деца и да се грижи за семейното огнище. А мъжът е призван да излиза от дома, за да носи заработеното. Това е точното копие на духовното, където получаващото желание представлява женското свойство, а екранът върху него е мъжкото свойство. Действайки съгласувано, те постигат единство с висшата светлина, с Твореца и като следствие, възникват нови парцуфим, получаващи заради отдаване – „синове”.

Казано е: „Мъжът и жената – Шхина между тях”. Става дума за духовния свят, където, именно между получаващото желание и силата на екрана се въдворява Шхина, тоест висшата светлина.

От беседа за жената, 06.03.2011

[37210]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

В материалния свят, нашите представи за красота през цялото време се променят и сме принудени да следваме мнението на мнозинството.

Защото живеем в човешко общество и желаем или не, зачитаме неговите ценности – така е устроена нашата природа. В резултат, всеки ще уважава онова, което е почитано от мнозинството в неговото обкръжение.

Дори не осъзнаваме, колко неоснователни са всички тези ценности. Вече толкова пъти се е променяла модата – във възпитанието, в културата, в промишлеността, в творчеството, дори и в храната. И виждаме, че тя идва и си отива, нямайки никаква истинска ценност. Всичко, което излиза от рамките на нашето необходимо животинско съществуване, бива изисквано от тялото: обикновено жилище, семейство, препитание – всичко останало се цени от нас само, защото го цени обществото.

Но духовното се отличава с това, че никой не ни привлича в него след себе си. Необходимо е сами да построим за себе си общество и сами да го пробуждаме, за да ни тегли след себе си, а чрез себе си – към духовното. Тоест в духовното развитие ни е предоставена свобода на волята и никой няма да ни привлече насила.

Разбира се, Творецът ни стимулира и ни устройва в този свят нелек живот като ни лишава от напълване. Но от друга страна, животът не е така сложен, както някога в миналото и ние не умираме от глад. Но усещаме вътрешна празнота, която ни тласка към развитие. И когато намерим тази пустота в себе си, се замисляме: за какво да живея, в какво е смисълът и тайната на живота – и като не можем да отговорим на това, става ясно, че никой не може да ни каже и обясни, никой не ни тегли след себе си.

Ние гледаме и не виждаме никакви примери около нас. За всичко останало в живота получаваме примери: каква професия да придобием, какъв дом да построим, какво да купим, как да се устроим, на кого да приличаме. Човешкото общество ни дава пример за всичко. И само духовното остава без пример – като че ли се намираш в празен вакуум и всеки ден и дори всеки миг, отново се изправяш пред въпроса, какво да правиш – къде да отида, откъде да взема образец, духовни ценности, цел?

Това е голям проблем. Но от друга страна, нужно е да се разбере, че това е следствие от дадената ни свобода! Защото човек, влизайки в духовното, сам изгражда своята душа. Никой не го учи. Има много съвети и книги, но всичко това са само общи обяснения около тази тема, които единствено малко ни поддържат.

А в края на крайщата, всичко зависи от самия човек. И ако той не изгради за себе си обкръжение, което да му даде духовни ценности, посока, толкова основателна, както е в нашия свят, показващ ни толкова примери, тогава разбира се, няма да знае как да напредва.

В това е главната разлика между духовното напредване и материалното.

От урок по статия на Рабаш, 04.03.2011

[37023]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

За да може свойството на светлината да проникне в желанието, се осъществява особен процес на низхождане.

Преди всичко, на желанието дават чувството за собствената противоположност на светлината. Като следствие, то не може да понесе само себе си и произвежда съкращаване.

А след това, желанието решава: „На мен ми трябва екран (масах)”. С други думи, на него му е нужна възможността да се уподоби на светлината посредством собственото си действие.

Това означава, че то все пак ще бъде обособено от Твореца и ще застане пред Него като гост пред домакин. Нищо не получавайки от домакина, гостът все пак чувства, че е противоположен на него и страда от това.

На мен не ми е необходимо приготвеното от хазяина угощение, аз го отхвърлям. Обаче домакинът все пак ми предлага да ме отведе на своята масата и съжалява, че аз не вземам неговите дарове. И тогава аз ги приемам – при това е ясно, че аз правя това, желаейки само да му доставя удоволствие.

И така, светлината и творението, бидейки противоположни са отделени помежду си. Светлината иска да напълни творението (1), а творението я отблъсква назад (2).

Но след това, когато светлината все пак се връща и „много моли” (3), творението сякаш  и прави услуга и се съгласява да получи от нея (4). Такова получаване се смята за отдаване. Така се развиват техните отношения.

Става въпрос за развитие чрез екран. Творението се представя като място на желанието, но пред това желание стои екран. То сякаш поставя отгоре „преграда” и решава за себе си: колкото и светлина да дойде (1), най-напред аз ще я отблъсна (2). Но светлината все пак ме притиска (3), и тогава аз си правя разчет (?): колко мога да получа. Съответстващото количество аз пускам вътре и приемам това „угощение” (4).

Разчетът става допълнителен фактор: колко съм способен да получа, за да доставя на домакина такова удоволствие, каквото той иска да ми даде? И този разчет прави от мен човек (адам). Защото с това аз утвърждавам своята самостоятелност в пълно откъсване от домакина и действам подобно на него. Той – на мен, а аз – на него. Или, както е казано в Песента на Песните: „Аз – на любимия, а любимия – на мен”.

Постъпвайки по подобен начин, творението достига до поправеното състояние, и такова получаване прави от него духовен съсъд.

Защо „съсъд”? Защото той може да получава светлина.

Защо „духовен”? Защото е подобен на Твореца, даващ като Него.

От урок по статията на Рабаш “ Пояснение към Птиха“, 04.03.2011

[37044]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо за изучаване на науката кабала идват повече жени, отколкото мъже?

Отговор: Днес в нашия свят женското желание е по-силно от мъжкото. Тъй като този свят изобщо не удовлетворява жената. Тя е по-близо до природата, отколкото мъжа, тя изисква повече от земното си съществуване, тя иска да има семейство, на нея и е нужно „гнездо”.

От друга страна, мъжът като правило не желае да взема върху себе си отговорности. По-рано е правил това от безизходност, защото не е могъл да устрои живота си сам: кой ще му пере и готви? Кой ще се грижи за него? По-рано е било ясно, че за живота са нужни двама – и заради децата и заради самите себе си.

Но днес не е така. Днес в обществото има толкова спомагателни системи, че на тебе просто не ти е нужна жена. Можеш свободно да решаваш проблемите с прането и храната, без да вземаш върху себе си никакви отговорности.

Но в жената тези желания са останали – да, в по-малка степен, но все пак.. Затова тя страда много.

Въобще жената е по издръжлива и по-упорита, жената е по-силна от мъжа, защото е свързана по-силно с природата, по-стабилна е. Но едновременно с това, нейното желание не е удовлетворено, тя не получава в нашия свят това, което иска нейната природа. Като не намира мъжът, който да ѝ даде желаното, жената остава безпомощна. Тъй като ѝ се налага да взема върху себе си отговорностите на мъжа.

И макар в съвременното общество това да е възможно, жените все едно в по-малка или по-голяма степен изпитват разочарование, опустошение и неувереност. Това ги тласка към търсене на смисъла на живота. В следствие на това ние виждаме, че в кабала идват повече жени, отколкото мъже.

Мъжете засега имат такива залъгалки като футбол, правят пътешествия, сменят жените и в крайна сметка чувстват че имат всичко. В краен случай мъжът се връща в бащиния дом, при мама.

И ето, излиза, че жената остава в отчаяние и пустота.

От беседата за жената, 06.03.2011

[37202]

Filed under: Духовността на жената, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Мъжът и жената - Няма коментари→

За да оказват на мъжа целенасочено и силно въздействие, жените също трябва да се обединяват. Но да се обединяват като разбират принципа на работа и като знаят какво точно искат от мъжете. А за това те трябва да знаят какво е това светлина, която мъжете привличат и какво трябва да породи тя.

Жената в духовното е сила, още по-голяма от мъжете. Мъжете са просто сила, екран, а жената е място, в което се извършват всевъзможни промени. Тя поражда новата степен и се грижи за нея. Зараждането, кърменето, възрастното състояние – всичко се намира в женската част на общата или частна душа.

А мъжът носи само светлината. Казано е, че той „дава белотата” и с това неговата роля като че ли завършва. След това тя пребивава в майката и чрез нея дава сила за развитието на душата.

Така, че чрез майката, чрез женската част всичко преминава в потомството. Цялото духовно развитие преминава чрез жената и именно женската част поражда душата. За това говори и Тора. Например „Авраам” и „Сара” са две части на душата, пораждащи следващата душа, своето следващо състояние под името „Ицхак”.  От кого се ражда той? Разбира се от Сара.

Трябва да изпълним това, което е заложено в природата. Постигайки съответствие с материалната природа, ние ще достигнем духовната природа, благодарение на което ще се сдобием с успех и не ще нанесем вреда на себе си.

И обратно, колкото повече вреда причиним, отдавайки се на капризите на егоизма си, колкото повече крещим за „равенство”, което на практика разрушава семейството и обществото, толкова по-малко шансове имаме. Някой политик може и да спечели от това, но не и обществото.

От беседата за жената, 06.03.2011

[37183]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Ежедневен урок, Мъжът и жената - Няма коментари→

Когато казвам: „Няма никой, освен Него”, това означава, че възлагам на себе си онази функция, която трябва изпълня в света, а не просто да плувам по течението, живеейки миг след миг – както казват, да става каквото ще става.

Напротив, всеки миг концентрирам своите желания и мисли върху това, да поправя моята връзка със света, стремейки се да разкрия в него единната управляваща Сила. Точно това мое усилие се нарича: „ако не аз на себе си – кой ще ми помогне”.

Да кажем, разболявайки се отивам на лекар. При това, не просто се грижа за здравето на животинското си тяло, но и мисля как по този начин присъединявам всичко към тази единна Сила. Защото и лекарят, и лекарството, и аз сме включени в обща система. Творецът управлява лекаря и лекарството е било открито благодарение на Него.

С други думи, всичко, което ми се струва съществуващо отделно едно от друго: лекарят, лекарството, моята болест, аз самият – всичко това трябва да присъединя към един източник.

А после, когато оздравея трябва да кажа, че от самото начало, всичко е било единно. Просто, Творецът е обърнал всички обстоятелства единствено с цел да ги съединя в себе си и да разкрия неговото единство.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 18.02.2011

[37073]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът създал желание – „кръгло” желание, в смисъл, че в началото, то все още няма никакви детайли на възприятието – и напълнил това желание със светлина. Със своята сила, със светлина, Той създал реалността на желанието и го напълнил със същата светлина.

Така, в мирозданието има само двама: желание и светлина, съсъд (кли) и напълване. Светлината се нарича „Творец”, а желанието – „творение”. Само те съществуват в света на Безкрайността. А „светът” в духовното е състояние, а не картината, с която сме свикнали в нашия свят.

И така, първичното състояние на желанието и на светлината се наричат „свят на Безкрайността”, тъй като в него няма граници и органичения. Колкото иска желанието, толкова и има. Всички съставящи го желания са напълнени.

Какво не достига? Само едно: желанието е сътворено, но не усеща себе си. То съществува, защото го държи светлината. За да се развие, за да почувства желанието какво представлява само по себе си, какво има, за какво е създадено – в него трябва да се внесе някакво допълнение. Защото, докато е затворено само в себе си, то няма усещане за себе си, не си се представя като съществуващо.

За да осъзнае себе си, трябва някак да се погледне отстрани, да се види, да мисли за живота си. Това е несвойствено за животните или хората, които все още не са развити. Едва когато се развие, човекът започва да си задава въпроси: „Кой съм аз и какво съм? Защо съществувам? В какво е смисълът на този живот?”. Вече се интересува не само от самонапълването, но и от смисъла на случващото се, опитва се да погледне извън своето битие.

За да предостави на желанието такава възможност и способност, светлината трябва да влезе в него и да му придаде собствените си свойства. Тогава, в него ще съществува както свойството на желанието, така и свойството на светлината – и въз основа на техния контраст, то ще започне да се пита: „Откъде съм? Защо аз? Накъде отивам?”

Но ако в желанието не се появи допълнителното свойство, то няма да се замисли за нищо и ще се грижи единствено за естествената си потребност – да поддържа своята пълнота и цялост. По същия начин, представителите на неживото, растителното и животинско ниво се стремят към напълване и съхраняване на оптималната за себе си форма.

Ето защо, Творецът трябва да проникне в желанието и да го прониже със Себе си – да прибави в него свойството на светлината.

От урок по статията на Рабаш „Пояснение към Птиха”, 04.03.2011

[37047]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→