Имаме не само възможност да постигнем свободата на избора, но ние направо сме длъжни да го направим. Никой не може да избегне това, тъй като всички сили на природата ни тласкат и привличат към него – и теб и всички останали и всеки човек в този свят! Всеки трябва по някакъв начин да реализира свободата на волята си.

Пред нас се намират два пътя: пътят на светлината (кабала) и пътят на страданието. И този избор трябва да правим във всеки един миг! Това не означава, че когато аз веднъж вече съм попаднал на пресечка на пътя,  направил съм един път избор, завил съм надясно или наляво и вече все по този път трябва да вървя.

Напреднал съм се на метър по някакъв път и наново съм се изправил пред свободен избор, пред кръстовище. Избрал съм, направил съм крачка по този път и съм попаднал отново на кръстовище, където отново трябва да избирам. На всяка моя крачка ми е дадена свобода на избора и пред мен лежат два пътя! Трябва постоянно да избирам между тях, във всеки миг – от състояние на състояние, във всяка точка, по която напредвам, строя от тях линия, път към своето окончателно поправяне, в Гмар Тикун.

И във всяка такава точка съм длъжен да решавам в коя посока, от всички 360 градуса ще поема (защото точката е кръг). Но по същество, всички тези посоки се обединяват в два възможни варианта на избор: пътят на светлината или пътят на страданието.

От урока по статията „Свобода на волята“, 18.02.2011

[35702]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Как да достигнем единение?

Отговор: Единение означава, че съгласно всички желания на Даващ и получаващ, на получаващ и Даващ, те се сравняват един с друг, както гостът с Хазяина в известния пример на Баал а-Сулам.

Гостът няма какво да даде на Хазяина, освен своето отношение, ако той развива точно  такова отношение към Хазяина, както Хазяинът към него. Тоест не се взема предвид, че гостът използва своя апетит, а Хазяинът – своята сила. Те изначално са такива: единият – Творец, а другият – творение. Но, ако махнем тези начални условия, че единият е Творец, а другият – творение, защото те трябва да достигнат пълно равенство, то съгласно какво те могат да бъдат равни? Съгласно своето отношение, което те ще изградят без всякаква връзка с това, което е било преди.

Тоест, ние трябва да се издигнем в отношенията помежду си така, че да не е важно това, че Той е Творецът, Той е първичен, Той ме е създал в желанието за наслаждение и прави с мен, каквото пожелае, защото всичко това изначално идва от Него като от висш корен. И не е важно, че аз, творението, не съм способно нищо повече да направя.

Но ако Той и аз достигаме такова състояние, че придобиваме абсолютно равни възможности, то от нашите равни възможности ние желаем да достигнем сливане, единение.

Преди всичко, Творецът и творението трябва да достигнат състояние, в което двамата да са напълно равни и независими един от друг, творението от Твореца и Творецът от творението.

След като станем равни, тогава вече имаме възможност да създадем някаква връзка помежду си, която всеки от нас свободно пожелава, ние достигаме такова състояние, че желаем само любов, сливане и единение между нас.

Както разказва Баал а-Сулам, гостът и Хазяинът идват до състояние, когато те в равна степен зависят един от друг – Хазяинът от госта, а гостът – от Хазяина, както децата и родителите. Тогава желанието за наслаждение, заключено в творението, и желанието да отдава, присъщо на Твореца – двете – ги покоряват един друг и задължават всеки от тях. И макар, че от една страна, Творецът може всичко, – това за нищо не говори, понеже Той изпитва любов към творението, а любовта Го ограничава, позволявайки Му да прави само това, което тя диктува, а не всичко, което Той може. По-нататък…

Тоест силата на любовта – това е сила на ограничаването, обратна сила, действаща в Твореца. Тя не ти дава нищо да направиш. Ти не можеш да разрушиш този, когото обичаш. Любовта властва.

Затова, условието за единение – това е равенството: във възможностите, в силите, способностите и свободата на изразяване. А след като равенството съществува, от всичките тези възможности ние задействаме именно силата на любовта – и постигаме сливането.

От урок по Книгата ”Зоар”. Предисловие, 14.02.2011

[35301]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Ние четем Зоар и нищо не разбираме. И това е така, там няма какво да се разбира. Защото става въпрос само за хора, притежаващи духовно постижение, които вече усещат духовния свят.

Те вече се намират в състояние, когато не силата на получаването, а силата на отдаването определя живота в тях. Тогава разума работи по друг начин, те имат друг поглед, те виждат духовното и тогава разбират за какво се говори в книгата.

Защото книгата е написана за пребиваващите в духовното и затова влизащият в духовното може да я разбере. А този, който се намира в материалния свят, не може да я разбере, защото става дума за съвсем друг свят, за който не знам нищо, не съм го чувал и не съм го виждал. И затова тези думи нищо не ми говорят.

Какво да правя? Само едно: да желаеш да влезеш в този свят, а не да го разбереш с разума си. Ако по време на четенето на Зоар аз постоянно мисля какво да направя за да получа въздействие и желая само това – достатъчно е! Това се нарича „сгула” (”чудесно свойство”).

Когато в резултат на всичките тези усилия изведнъж получа силата на светлината и започна да усещам какво се случва в духовния свят, тогава ще чета и ще слушам – и ще разбера, за какво става дума.

Тогава ще работя също и с разума, защото вече ще имам усещане за духовния свят и с разума си ще започна да работя над усещането. А ако аз усещам някакво явление, как да работя с него с разума си? Защото разума е резултат на усещането. В разума ние само свързваме явленията, които попадат в нашето полезрение и усещане.

Затова, преди всичко трябва да достигнем усещане на духовния свят и едва след това да започнем да го изучаваме. Тъй като до това няма какво да усещаме. Нима ние знаем какво се случва зад всяка дума в Зоар, какво ни сочи всяка от тях – „бик”, „бик непорочен”, „трон” и т.н.? Какъв бик и какъв трон?… Това са духовни сили, които така се наричат. Но това не ми говори нищо.

Целият духовен свят – това е свят на силите. Целият материален свят – картина, която тези сили рисуват на материален екран.

Затова трябва да се мисли само как да усетим това, което четем. Трябва да моля да усетя, а не да разбера. А може да се усеща само при условие, че се намираме заедно, създаваме между нас едно желание, стремим се, върху това желание да подейства светлината и тази светлина да ни даде картина.

Общото желание е като екрана на компютър, а светлината като електомагнитна сила, рисуваща върху този екран картина. Аз искам това да се случи! И това се нарича -Твореца се разкрива на творението!

От урока по Книгата Зоар. Предговор, 18.02.2011

[35678]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Първоначалната картина представяща се пред начинаещ, който чете книгата Зоар е много непорядъчна. Той се обърква, не разбира точно какъв език се използва – езикът на кабала, или на светлините, или на келим и парцуфим, или на сказанията.

Често в един и същ параграф Зоар използва различни езици. Например, от една страна говори за Адам, Ева, змията и т.н., а от друга страна говори за Малхут Зеир Ампин и как те се обединяват, постигайки ЗАТ или ГАР де Бина. Това е така, защото едно и също прегрешение и неговото поправяне, което е описано в Тора, може да бъде описано чрез четири езика – Танаха, Алахот, Агадот (Сказания) и Кабала. Но все още човек не свързва всичко това заедно.

Но до степента, в която напредва, вътре в неговото по-поправено кли и желание, той ще разбере как да превежда нещата от един език на друг. Тогава той ще може да използва езика на Танаха или Алахот, за да обясни нещата написани на езика на сфирот. Езикът на сказанията е по-дълбок, и затова е по-трудно чрез него да се обяснят нещата.

Той може да премине от един език на друг, или от един израз на друг. Това е така, защото всъщност той изразява своите вътрешни усещания или как мислите и желания, които са били противоположни, сега се обединяват вътре в него.

Това е единственото нещо, което изразяваме. Аз не се нуждая от език, букви – от нищо! Аз имам чувства (усещания в желанието) и разум. Преди те ми са били дадени чрез ненавистта, а сега аз ги превръщам в единение и любов. Ние нямаме нищо повече от това. Всичко което правим е да разкрием липсата на единство и разбиването, и поправяйки ги ние постигаме реализацията на любов.

Но е възможно да говорим за това използвайки думите на четирите езика, и освен това, вместо да ги обясняваме с думи, възможно е просто да ги усетим вътре. Затова човек, който постига духовното не се интересува на какъв език е написано. Той променя езиците, тъй като за него това е едно и също.

По същия начин е и с един опитен музикант – гледайки в нотите той чува мелодията, която тези ноти играят вътре в него – или като професионален готвач, който поглеждайки една рецепта изпитва вкуса на блюдото.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 16.02.2011

[35511]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Ние работим в „двойна”, дискретна форма чрез индивидуални импулси: да или не, връзка или не, подем или падение, дясно или ляво. По този начин, малко по малко,  стъпка по стъпка, и всичко това накрая се оформя в едно интегрално цяло.

Когато е нужно да пресметнем площта на определена сложна фигура, учените използват  интегрално уравнение: запълват тази сложна форма с квадрати, който могат да бъдат измерени,правят ги все по-малки, и накрая ги събират всички.

От една страна, свързващата мрежа, която работи между душите, в които ние съществуваме, е дискретна, с индивидуални импулси и действия. Но накрая, в резултат на нашето постижение, когато проникнем по-надълбоко, тя се трансформира в интегрална мрежа. С други думи, има огромно количество връзки и действия, които зависят едни от други толкова много, че ние получаваме безкрайност.

Това не е просто сума на стъпалото, където аз натрупвам всички тези свойства и действия, но е също и техен „обобщаващ” компонент, който има друга същност, от по-висока духовна степен. Обратно, от дискретната форма ние се движим към интегрална. „Интегралната форма”, сумата от тези дискретни форми е Творецът, Един, както е написано: „Той и Неговото име са едно”. Приближаваме се към тази интегрална форма дискретно, натрупвайки по малко повече всеки път, добавяйки нашите малки „тухли”, ние се свързваме с Твореца.

Ние сами никога не можем да Го достигнем. Правим всичко, което можем на нашето сегашно стъпало, натрупваме необходимата сума усилия и достигаме степента, равна на „10 сфирот”. И най-накрая се случва скокът към следващото стъпало.

Но аз не мога да скоча сам; висшата сила ме повдига. Тази сила е „обобщаващият фактор”, Единият. И тогава вместо „10” аз достигам „1”, като калкулатор, който след 10 мои натискания скача на следваща цифра.

Така ние постоянно натрупваме всички наши поправяния, докато силата на „Рав Паалин у-Мекабцизел” дойде и Гмар Тикун (крайното поправяне) се случи!

От урока по статия „Същност на науката Кабала”, 14.02.2011

[35318]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, глава „Ки-тиса”, п.31: „Като роза сред тръни, такава е любовта ми сред дъщерите.” Творецът пожелал да направи Исраел подобен на висшето, за да има една роза на земята (Исраел), подобна на висшата роза, Малхут. А ароматната роза, по-хубава от всички рози на света, е само тази, която расте между тръни. Тя благоухае по настояще му.

Тръните се разкриват на човек до степента, в която той може да ги преодолее. Ако той правилно подготви цялото начало, всички сили, настоящи и действащи между него и обкръжението, ако може продължително да пробужда и издига важността на Твореца, обединението и любовта към ближния както себе си над всички мисли, които се проявяват в неговите мисли и желания, тогава той прави правилните анализи и „притъпява зъбите” на злото начало.

Рабаш пише: „Когато отговориш на егоизма, „притъпи зъбите си””. Това означава, че ти не трябва да спориш с него, а трябва да използваш сила и да го преодолееш. Аз разкривам обкръжението, което лежи между мен и останалите, егоистично: имащ възможност да използвам връзката си с него, да получа колкото се може повече от него.

Гледайки на реалността от материална гледна точка, аз виждам всичко извън себе си, вместо вътре в себе си. Аз не смятам, че съм отговорен за дистанцията, за омразата и за отблъскването, което се разкрива. Всичко това ми се представя извън мен и непринадлежащо на мен. Аз не вярвам, че това са моите келим, моето възприемане на действителността, моето виждане или разкриване на висшата реалност вътре в мен.

Затова аз съм длъжен да дам многократно на себе си „удари по зъбите”, за да поправя своето отношение към картината, описана пред очите ми. В тази картина аз съм отделен от ближния чрез разстояние, което ми изглеждат не като мое собствено не поправено желание (келим), а като нещо чуждо, нещо, което трябва да отблъсна.

Но аз действам противно на това: аз притъпявам силата на тази илюзия с моите анализи, защото разбирам, че всичко, разкриващо ми се, съм аз. И аз не ще поправя своята душа освен ако не припиша към себе си целия свят, цялата реалност, всички хора, всички души и въобще всички нива – неживо, растително, животинско и човешко. Аз трябва да се отнасям към тях като към неразделна част от себе си.

Тогава виждам, че възприемането на реалността, любовта към творенията и разкриването на Твореца лежат в същите мисли и желания, които определят моето отношение към ближния, към това, което е външно на мен. Всъщност няма нищо друго освен желание.

Когато чувствам, че това желание излиза извън мен към останалите, аз трябва правилно да „удрям в зъбите”. Така аз го превръщам във връзка между себе си и останалите части от мен. Ближният ще стане част от мен и Творецът ще стане мой. Така аз ще включа цялата реалност вътре в себе си, благодарение на което разбиването ще бъде поправено.

Тогава, в това същото място, в същите желания и мисли, намиращи се между мен и ближния, аз ще започна да чувствам присъствието на светлината, свойството отдаване и любов.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35497]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Най-важно е да намерим къде, сред всички наши свойства, сред всичко, случващо се с нас в мислите и действията, има някаква свобода сами да помислим или поискаме нещо. Тоест дадено ли ни е някакво, макар и малко, пространство за свободна мисъл, желание и действие?

Защото, с всеки изминал ден, все по-нагледно разкриваме доколко всичко зависи от гените, хормоните, информацията, вече заложена вътре в човека. И ако преди сто години сме мислили, че човекът е свободен в своя живот и всичко зависи от него, то днес разбираме, че неговото поведение се определя от това при какви родители се е родил, какви наследствени свойства е получил.

Той не е избирал времето, в което да се роди, нито в какво семейство, с какви качества, какво възпитание ще получи. Още от детството са му внушавали определено отношение към живота и към самия себе си – през първите 15 години, напълно са го формирали като личност.

Човек излиза в живота без да има нищо от самия себе си – той притежава само полученото по рождение, от възпитанието, както и онова, което е получил след това от обкръжението, в което попада, достигайки двайсет години и превръщайки се във възрастен. Обкръжението ще определя цялото му поведение и вземаните от него решения, и иска или не, ще му се наложи да следва същата ценностна система, която е приета в обществото.

Дори ако пожелае да тръгне срещу обществото, пак ще зависи напълно от него – защото всичко, което го касае бива определяно от обкръжението, и в самия него няма нищо самостоятелно. Откъде могат да се появят в него някакви свободни мисли или желания – от някаква далечна звезда?

При всички случаи те нямаше да бъдат свободни. Свободно би могло да бъде само едно действие – създаването на творението „от нищото” (еш ми-аин). Само Творецът е способен на такова свободно действие, за да създаде нещо, което няма никаква предистория, което е абсолютно ново.

А ако в сегашното ми състояние се включват всевъзможни предварителни условия и сили, които са го породили, тогава всичко, което се получава от тях е вече очевиден резултат, спрямо който нямам никаква свобода. Аз живея по зададена програма, която преминава през мен, не оставяйки ми никакъв избор – действам като машина или марионетка, която управляват чрез връвчици и дърпат на всички страни.

Ние сме следствие от всички тези чужди, вътрешни, външни въздействия и различни сили, които се съединяват в нас и ни управляват. Дори ако ни се струва, че човекът може да направи нещо сам – това също не е свободно действие, а онова, което тези сили са му позволили.

Но все пак, съществува възможност да бъде намерена свободата на волята. Ако човекът се развива с помощта на науката кабала, привлича към себе си допълнителна сила, противоположна на днешната му природа. И тогава, между тези две, противостоящи една на друга сили, той намира точката на своя свободен избор.

От едната страна стои силата на неговата природа и на целия този свят, с всичко, което е в него, от другата страна е силата на светлината, дошла свише. А между тях, по средата, в него има неутрална точка, където може да каже своята дума. Може да постигне състояние, в което тези две сили ще се уравновесят – и тогава ще получи свобода на избора.

От урока по статията „Свобода на волята“, 18.02.2011

[35704]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Ние четем в Зоар за всевъзможни духовни действия, които се наричат с различни имена на хора, с названия на неживи обекти, растения, животни и действия между тях.

Вместо това аз бих могъл да ги обясня съгласно духовната мрежа с координати “свят, глад, душа и съществуване на реалността“. С думата свят се назовава всичко, което е в нас във вътрешната част на реалността, – кли/желание, левуш/одеяние и ейхал/чертог. Година – това е целият произходящ процес. Душа – това е вътрешното кли, НаРаН, шореш/корен, нешама/душа, гуф/тяло.

Какво трябва да направим? Да поправим цялото кли, така че то да е максимално поправено заради отдаване, освен “каменното сърце“, което се поправя след това от само себе си. За това говори Зоар.

Но за какво ни обяснява това във всевъзможни, сякаш  земни образи? Защо не ми се обясни в по-абстрактна, по-истинска форма? Защо ме обърква? Защо сега ние усещаме целият този свят – лъжлив, илюзорен, който на мен ми се струва материален, усещан в моите органи на осезание? Защо външната реалност на мен ми се струва такава и аз не зная как чрез нея да придобия връзка с духовното?

Кабалистите казват следното. Ти се намираш в състояние наречено “клон“, и желаеш да достигнеш състояние наречено “корен“. Представяш си себе си вече съществуващ в корена, в духовното състояние, абстрахиран от всички тези земни образи, които усещаш сега, и си представяш вместо всички имена и действия – духовната същност, тоест пребиваващите в свойството отдаване.

Така ти показваш своя стремеж към духовното, към отдаването, към Твореца, към сливането, съединението с тези свойства, назовавани “Творец“. Защото общото свойство на любов и отдаване се нарича “Творец“.

Затова ние се намираме в двата свята – в състояние, което на нас ни се струва наш свят, и в духовния – бъдещия свят, в който ни предстои да влезем (на иврит “бъдещият свят се нарича “олам а-ба“, “олам ше ба“ – “светът, който идва“).

Доколкото ние усетим във всевъзможните детайли, че се намираме тук, в този свят, доколкото правилно го определим като намерение “заради поглъщане за себе си“, как ненавистта между нас е в противовес на висшия свят, духовния, на отдаването и любовта, съединението, доколкото във всеки детайл аз ще стоя само на това, осъзнавайки тази пропаст между двете състояния, между двата свята, двете нива, дотолкова в противовес на това аз ще изисквам правилното, коренното изменение – от получаване на отдаване, от омраза към любов, от отблъскване към единение.

И тогава съгласно това, аз ще се стремя да разкрия силата, съединяваща ни, изчезнала между нас – светлината, екрана, силата на всеобщото отдаване, свойството милосърдие/хесед.

И затова Зоар в едното предложение те въвежда и в земната картина, и също така с няколко думи леко се докосва до духовните определения, и отново се връща към земната картина, и отново – към духовните определения.

Той води с теб такава игра, както нас – когато играем с малко дете. От една страна се спускаме на неговото ниво, но от друга – искаме да го побутнем нагоре, и отново – на неговото ниво, и отново – нагоре. По такъв начин ние през цялото време играем с детето – както с играчката “йо-йо“: малко нагоре – малко с него, подбуждайки го да се издигне.

Така Зоар работи с нас.

От урока по Книгата „Зоар”. Предисловие, 08.02.2011

[34794]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Как по време на подготовката, след като все още не съм постигнал разкриване, мога да преценя, че с всеки изминал ден все повече ценя отдаването?

Отговор: Можеш да го прецениш по своето вътрешно усещане, по мислите си, по целите, по оценката на обкръжението, по това доколко цениш и се вслушваш в другарите, доколко чувстваш, че през цялото време са ти необходими – като инфузия.

Това усещане е много важно. Зависимостта от обкръжението е свобода от собственото ти его! Нужно е да се стремиш през цялото време да зависиш от другарите и колкото може повече да ги чувстваш, за да ти влияят, да те пазят – постоянно да получаваш от тях особено осветяване, силово въздействие. Трябва да се постараеш да почувстваш, че само това те задържа в правилната посока. Ако обкръжението не ми влияе отстрани, тогава загубвам посоката към Твореца.

А след това ще се постарая да съединя всичко на едно място, в едно общо желание: себе си, другарите и Твореца. Трябва да съществуваме не всеки поотделно – аз, те, Творецът, като върховете на триъгълника, а да се съединим в едно желание, на една плоскост.

Ако аз и те се тревожим един за друг, грижим се и отдаваме един на друг, значи освобождаваме помежду си място за разкриване наТвореца. Той се разкрива между нас!

Аз не съм в състояние да се освободя от своя егоизъм и да мисля нещо, което е извън неговите интереси, ако не ми влияе обкръжението. И затова, зависимостта от тях е свобода от егоизма. Ако обществото ми въздейства, чувствам как ме насочва към целта.

Обръщам се към обкръжението (1), обкръжението ми влияе (2) и аз се устремявам към Твореца (3). По друг начин е невъзможно! Защото, в противен случай, моят егоизъм ще ме смъкне надолу. Директно ще почувствам, как ме потапя и дърпа за краката надолу. А обкръжението незабавно ще ми даде сила да се откъсна от него и да се издигна – и тогава ще се съединя с Твореца.

И всеки път, когато почувстваш, че егото започне силно да те привлича – направи още едно кръгче (1-2-3).

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 17.02.2011

[35610]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→