Когато четем книгата „Зоар”, трябва да видим в нея светлината, която ни поправя и ни връща към източника. Но какво трябва да се върне към източника? Аз трябва да поставя „нещо” под светлината. Светлината свети, но имаме ли желание да се поправим? Затова трябва да бъдем загрижени.

Желанието трябва да бъде подходящо за поправяне от светлината. Ако желанието не съответства на нея, тогава светлината пак му въздейства, но в този случай ние се чувстваме зле в степента на различие на желанието от светлината. Това остава така, докато не направим желанието си подходящо за поправяне.

Затова има правило: „Направи своето желание като Неговото” и тогава „Той ще направи твоето желание като Неговото”, като желанието за отдаване и любов.

От урок по книгата „Зоар”, 08.05.2011

[42480]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Световната група разполага с голямо желание, с което можем да работим, но как да проникнем в него?

Отговор: На нас все още ни липсва поръчителството. Това е проблемът. Всеки един има желание, но ние все още не чувстваме пълна взаимовръзка, когато всяка дупка в общата лодка я потапя на дъното. Очевидно Творецът ни помага с това, тъй като ние сами не можем да запушим всички дупки. Написано е „Обърни се към Мен и Аз ще ти се отплатя“. Но по-късно Той ще ни даде тази работа и ние ще му се отплатим.

Освен това, ни липсва усещането за взаимозависимост, за нуждата да се грижим за всеки един. Аз трябва да бъда загрижен и разтревожен за това, всички да бъдат обединени, както майката се грижи за здравето и благополучието на своето дете. Загрижеността в сърцето на човек ще помогне на другите и ще му се върне многократно усилено.

В крайна сметка, групата е много мощен усилвател. В отговор на моята загриженост, другарите ме обгръщат в нея. Колкото повече влагам в групата, толкова повече групата увеличава моето отношение и  ми го връща многократно. Аз насочвам отново своите мисли към другарите си, добавяйки своя принос към това, което съм получил от тях.

Как работя над това желание? Аз падам на половината път. Творецът ме препъва и изведнъж групата ме връща с такова невероятно и мощно желание, че аз започвам да пренебрегвам своето благосъстояние. В крайна сметка, аз съм получил такова горящо желание от другарите, че не ми остава място за своите собствени усилия. Къде съм аз тогава, ако всичко идва от тях?

Следователно за да мога да добавя своя дял, ми е дадено падение. От необходимост аз започвам да се изкачвам сякаш се опитвам да изляза от дупка –  падам и отново започвам да се изкачвам, докато достигна до повърхността. И тогава отново влагам своите усилия в другарите си.

Трудно е да продължавам да се опитвам, защото всичко изчезва сякаш нищо не съм получил от тях. Какво е предизвикало това „презареждане”? Работата е в това, че аз съм се изкачил на ново стъпало. Сега започвам от нулата, но това е нулевото стъпало на новото стъпало, по-висше от предишното състояние.

Очевидно то първо ми се представя като много по-голяма тъмнина. Тук съществуват дори много повече пречки и егоизъм, защото съм се изкачил по-високо, до по-силно, непоправено желание. Така аз продължавам по своя духовен път.

От урок по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41137]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Начинаещият е склонен да се бори с препятствията и да се опитва да ги отблъсква от пътя си. Той не е в състояние все още да се свърже с Твореца чрез тези пречки и не може да види, че всичко, което се случва в живота му, идва от Него.

Ето защо той отблъсква препятствията от пътя на своя егоизъм и се ядосва на другите, докато иска да направи живота си приятен и лесен, тъй като това е обичайно за всички хора по света, които все още не усещат връзката с Твореца. Това са нашите първи стъпки в работата ни.

Но след като човек е положил усилие, за да влезе в групата, да се свърже с учителя и книгите, Светлината започва по-силно да му влияе. И въпреки че не я усеща, той вижда как се променя вътрешно. Всъщност започва да забелязва връзката си с управляващата сила, причината за всичко, което се случва наоколо, силата, която съществува някъде в природата, вътре в него, и която поражда неговите желания и мисли.

Има някакъв вътрешен управляващ фактор в него и човек започва да установява връзка с него, докато се опитва да разбере защо Той прави всичко това, с каква цел и как се очаква човек да отговори? Човек живее много дълго време, докато достигне до усещането, че всичко наоколо  е предизвикано от някакви вътрешни причини, въплътени от Твореца. И тогава разбира, че трябва да направи доста усилия в групата, разпространението и ученето, за да премине по-бързо през това състояние на скриване.

И когато вече не забравя, че всичко идва от вътрешната сила, която го пробужда и ръководи, работата му става все по-съзнателна, точна и практична. По този начин постепенно натрупва необходимото желание да разкрие Този, който организира света около нас, така че тази скрита връзка най-накрая да се разкрие.

Но след това има повече работа, която продължава чрез препятствия до самия край на поправянето. Единственият въпрос е: Колко бързо човек ще започне да ги разпознава и използва като помощ за постигане на връзка, сливане с Твореца?

В крайна сметка, Светлината осветява нашите непоправени желания, разкривайки своите по-дълбоки и по-вътрешни слоеве с всяка нова степен. Това е единственото  нещо, което ни причинява болка. Но болката е симптом на болест, разкриващ се егоизъм, порочност! Само до тогава получаваме възможност да се поправим и да наклоним себе си и света към доброто.

Ето защо е необходима работата над себе си, за да оправдаем всяко състояние, което започваме да усещаме по-дълбоко, по-силно и по-дразнещо. Колкото повече човек напредва, по-големи и по-дълбоки препятствия му се изпречват, ударите са по-силни. Но в същото време, той започва да разбира какво се случва, въпреки че праведният също пада и се превръща в „грешник”, така че да може да се издигне и все пак да стане праведен отново.

От урока по писмо на Рабаш, 06.05.2011

[42359]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Не ми е ясно, как физическите страдания могат да породят молитва и да ми помогнат да достигна някаква духовност? Нима материалните страдания са свързани с духовните?

Отговор: Физическите страдания не са свързани с духовните. За какви страдания говориш – за болка в крака? Ако те боли крака иди на лекар. А кабала говори за отношенията към ближния – само по това ние проверяваме себе си, доколко сме наред или не сме.

Защо ние въобще в материалния свят усещаме някакви страдания, не свързани директно с духовния път? – Защото е казано, че „страданията смекчават тялото /егоизма/”, и ни приближават към въпроса: ”С каква цел страдаме и защо? В какво е смисъла на моя живот?” И така постепенно човека се приближава към същността на въпросите.

Но това не значи, че ако ме боли крака, веднага трябва да мисля за Твореца. Преди всичко, трябва да отида при лекаря и да се излекувам. Но ако чувствам, че в мен се разгарят претенции към другарите и групата, то това е вече проблем, с който трябва да се обърнеш към Твореца.

Тоест едните страдания минават като „по оголен нерв” и също ни приближават към целта, защото виждаме, колко временни и нищожни са нашето тяло и нашият живот и колко слаб и зависим съм от тази болка. А има страдания, които ми разкриват колко съм противоположен на целта. И там вече ми е необходим друг лекар – не отоларинголог, а Главния лекар от всички лекари, лечителят на разбити сърца.

Защото моето сърце, моето желание е разбито! Разбита е душата, която Той трябва да поправи.

Обръщението към Твореца /Бога/ по какъвто и да е повод е тръгнало от там, че егоистично хората разбират връзката с Него – за своето благополучие, а не за своето поправяне. Затова постоянно вярват, че ще дойде доброто, макар да става обратното. Но като слепи не виждат резултата и не се отчайват, защото егоизмът не позволява да престанеш да работиш за себе си…

Ах, ако биха си отворили очите за да видят, че Бог няма, а има неумолим закон на природата, който ни принуждава да му се уподобим – да станем добри, въпреки себе си!

От урока по статия от книгата „Шамати“, 09.05.2011

[42663]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

Ако искам да развивам в себе си искрата за отдаване – силата, способна да се съпротивлява на моя егоизъм, то ще се опитам да се съединя  с другарите, съгласно методиката, която обяснява учителя, с помощта на светлината, която идва по време на нашите съвместни занятия.

И тогава започвам да чувствам, как расте желание ми да постигна целта, защото аз влагам толкова сили и се опитвам да изясня, какво е това истинско отдаване – в сравнение с получаването, единството – в сравнение с разделянето, групата – в сравнение с обособения човек.

И когата се стремя чрез групата, именно към единство, към отдаване, към Твореца, то благодарение на това, че много се учих и влагах толкова сили, получавам просто обратния резултат – усещане за разединяване.

Преди не съм усещал това, чувствах само точката за отдаване и се надявах, че всичко ще постигна, ще удовлетворя това ново желание. Но сега, вместо това точково ново желание, аз получавам в тази точка усещането, колко съм противоположен и далечен от съединяването, връзката, групата, учителя, кабалистичната методика, отдаването. Отблъскват ме всички тези понятия.

И тогава ми се струва, че сякаш съм получил съвършено обратни резултати, на това, към което съм се стремил. И си мисля: а, може би, това означава, че методиката е неправилна? Започвам да се съмнявам в книгите, в групата, в учителя. И не разбирам, че това е правилната форма за равитие, и именно сега започвам да разкривам своето истинско състояние относно Твореца, свойството за отдаване, като узнавам, колко съм далече от него.

Ако ми се отдаде, някак да преодолея това усещане и да продължа насила своите опити да се съединявам, да се уча, да привличам висшата светлина, да стана еднородна част от групата, както съветва учителят, и да се установи групата, съгласно своя устав – то аз ще се издигна над това чувство на отблъскване и отделяне, и ще почувствам, че наистина получавам много нови разбирания, нова сила, връзка и съм напреднал!

Тоест, аз получавам добро усещане, с нови сили се включвам в учението, в работата – докато от моя силен стремеж за отдаване и съединяване, отново не премина към чувството за разединяване и безсилие, към загубата на интерес. И си мисля: „ Това ли е цялата награда за моята работа?!” Не вярвам, че това може да е възнаграждението!

Ако групата не поддържа човека, то е много трудно да се повярва в правилността на такъв път, защото цялото ми същество говори за обратното: че това не може да бъде! Но и това препятствие, всъщност, е преодолимо, „защото, което не прави разумът – прави времето”, и в резултат, започвам постепенно да се катеря по тази планина, където е дворецът на Царя. (Баал а-Сулам дава този пример в „Предисловие към ТЕС”, п.33)

Това е правилното напредване, но когато то се възприема в нашето егоистично желание, в нашето сърце и разум, то на нас ни е трудно обективно да погледнем на него отстрани и да съдим себе си като непредубеден съдия, независим от собствените усещания. Но винаги тук се срещат две противоположности: ние се стремим към отдаване, съединяване, единство, към духовното – а нас ни оттласкват отзад. А ние, все пак се стремим – и отново ни отхвърлят. Така става напредването.

И тук, всичко, разбира се, зависи от това, колко бързо човек преодолява това отхвърляне и се връща към съединението. За това много силно влияе обкръжението, „опората в пътя”, която създаваме за себе си с учението и с работата, като следваме строго правилата и колкото е възможно по-тясно, свързвайки се с живота на групата и с разпространението. Колкото повече човек влага сили за това, толкова по-силно ще ускори своето развитие.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 11.05.2011

[42787]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Длъжен ли съм да вярвам, че „Зоар“ работи над мен и ме поправя, ако не чувствам това?

Отговор: Съществува така наречената „вяра на мъдреците“. Има вяра в другарите, има някакви предчувствия, впечатления, които човек понякога получава.

Освен всичко това, ти нямаш друг избор, тъй като няма друга дейност в света, с която би си струвало да се занимаваш – всичко пропада, изгнива и в него няма никакви вечни ценности. Няма дори кратковременни, защото виждаме, че всички наши усилия, всички достижения с нищо не могат да ни помогнат – всичко изчезва.

Доколкото ти подготвяш себе си за отдаване, дотолкова всеобемната сила на природата, пребиваваща в свойството отдаване, ти въздейства в отговор на твоята подготовка. Нищо няма да ти помогне освен ако чрез групата не посикаш поправяне – тогава ще го получиш.

Ти сякаш се намираш вътре в сфера, обкръжена със светлина. И в цялата тази сфера има само един тесен процеп, през който може да се види светлината.

Ти можеш да го видиш само при условие, че си насочен точно към този вход. А ако гледаш под ъгъл – няма да го видиш. Старай се! Но всичко зависи от теб!

От урока по книгатаЗоар, 10.05.2011

[42674]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Ако искаме „Зоар” да ни помогне, трябва да подготвим желание, потребност, за да може светлината, която се таи в „Зоар” да ни подейства, защото е необходимо да и дадем „върху какво” да въздейства.

Желанието може да бъде обаче „разбито”, тоест да се усеща от нас като егоистично зло, като неспособност да се съединим помежду си. Ние искаме да се съединим, полагаме усилия и само в този случай, ако се стараем да се съединим и не сме способни на това, ние разкриваме желание, потребност за съединение – него и трябва да поставим под въздействието на светлината.

Излиза, че нашата подготвителна работа се заключава в това, че всеки път трябва да се стараем да се съединим заедно, все по-дълбоко вътре в нашите сърца, за да няма никаква разлика между нас, и всички да се устремим към общото желание, където всеки е усещал, че губи своето собствено „аз”, своята индивидуалност, и се включва в общото „ние”.

Ако достигаме такова състояние, че желаем да се съединим заедно и не сме способни за това – ние пробуждаме решимо (информационния ген). Тази сила на желанието, с която сме искали всеки път да се съединим и не сме могли – това е решимо де-авиют (информация за желанието). Това състояние, което сме си представяли в нашите мечти – как ще бъде добре, ако се съединим заедно във взаимно отдаване, и именно това ние желаем да достигнем – това е решимо де-итлабшут (информация за светлината).

Тогава вече идваме с тези решимот към светлината, за да ни поправи, да подейства на разбитото решимо, което не можем да реализираме – и тя извършва своето действие.

От урок по книгата „Зоар”, 10.05.2011

[42680]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Баал a-Сулам, ”Наследената земя”: Мъдреците са казали: ”Исраел не ще се върне в своята земя, докато не станат едно цяло”. Трябва да се разбере, как единството е свързано с освобождението.

Какво означава ”Да се върнеш в своята земя?” Ако говорим за външния свят, то да се върнем в земята на Израел – не е голям проблем. Не изключваме, че ние сме могли да се върнем преди няколко столетия. Тъй като евреите са живеели тук винаги. Обаче става дума за съединението между клоните и корена. ”Да се върнеш в своята земя”- означава да се върнеш в желанието, което цялото е устремено към Твореца (яшар – Ел). Оттук е и името Израел. Как да си върна своето желание към Твореца? Това е възможно само при условие, ако заедно с всички останали желания аз ставам едно цяло. Правилно тълкувайки термините, ние виждаме, че всичко си е в реда на нещата. Мъдреците, не са си играели с думите, а ги излагали точно и смислово. Исраел, не могат да се върнат в своята земя, докато не станат едно цяло. С това те реализират същността на тези думи – спояват желанията в устрем към Твореца.

От друга страна, сега, в изгнание зад пределите на Израелските земи, те са разпръснати, отделени един от друг, и се ненавиждат помежду си.

Достатъчно е да се схване смисъла на думите – и тяхното значение става очевидно. Авраам попитал Твореца: ”Как да разбера, че аз ще наследя тази земя?” С други думи, защо ние изминаваме този път, и по какъв начин ще се завърнем в своята земя – в желанието, устремено към Твореца, към отдаването?

Ако ние се завърнем към отдаването, то непременно ще се завърнем в духовната земя на Израел. Тогава, чрез природната реалност, духовните сили ще окажат въздействие на материалния свят, и тук при нас ще се създаде аналогична ситуация.

По-рано се придържахме към намерението за отдаване и в материалното и в духовното. Като следствие, материалната земя на Исраел съответствала на своя духовен корен. След което, загубила духовната съставка, ние сме били изгонени и от материалната земя на Израел.

Сега, както казва Баал а-Сулам, ние сме получили шанс за духовен подем и затова сме се върнали тук. Независимо, че ние не съответстваме на материалната земя на Израел, на нас са ни предоставили тази възможност, за да се издигнем към духовната земя на Израел. Такъв е вътрешния механизъм на събитията.

По времето на Храма ние сме биле в духовното, а след това сме го загубили и сме се оказали разбити. Паралелно с това, в материалния свят ние сме живели в земята на Израел и даже след падението сме останали за известно време там – ще наречем условно това време «70 години». Всъщност «70 години» е продължило по-дълго и демонстрира признаците на разрушаване на Храма и изгнанието. А след това сме били изгонени и сме се разселили по света.

Е сега след 2000 години, процесът е обърнат в обратна посока: първо ще получим обратно възможността да се издигнем в земната материя Израел – с надеждата, че ще се издигнем в духовната земя на Израел. По такъв начин, по изразите на Баал а-Сулам, ние сме получили шанс за освобождение. За колко време се е отворил този прозорец, не се знае, но той е отворен повече от сто години. По подобие на задържането преди материалното падение, сега отново са ни представили задържане, което сме длъжни да използваме. Ако не направим това, ако изпуснем своя шанс, както сме го пропуснали след духовното падение, което вероятно сме могли да поправим, тогава, както пише Баал а-Сулам, ние можем отново да се окажем в изгнание.

От урока по статията «Наследената земя»10.05.2011

[42703]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как е възможно да се постигне истинската реалност, ако „изследователят“ през цялото време се изменя, и се изменят всички негови инструменти за измерване?

Отговор: Каква е разликата, дали изследвам свят, който през цялото време се променя, а аз не, или светът е постоянен, а аз през цялото време се променям? А ако не се изменя нито едното, нито другото, аз въобще нищо няма да мога да кажа за света – в мен няма да има средства за измерване. Защото измерването е възможно само между два изменящи се параметъра, на основа на техните отношения един към друг.

Аз измервам някакво отношение между тях, и то става за мен мерна единица. И с тази, приета от мен мярка за отчитане, аз вече измервам всичко останало.

Има два параметъра, неравни един с друг – две точки в пространството. Аз измервам отношението между тях, определящо тяхното различие, и го приемам за единица за отчитане: да допуснем, градус за температурата или 10 см. И с помощта на тази мярка за броене, аз измервам сега всички останали явления.

Аз съм започнал с това, че съм открил някаква разлика, и сега на тази основа, се каня да измеря всички останали различия между свойствата, силите, местата в пространството, желанията. Не е важно, между какво и какво – но аз винаги измервам различията, измененията. А ако няма изменения, то нищо не трябва да се измерва, аз просто изгубвам всички усещания.

Ако сега не се случват никакви промени, светът за мен ще застине, ще умре, и аз ще загубя цялото разбиране, осъзнаване и усещане – все едно, няма нищо.

Целият ни живот – това не е усещането на някакво състояние, а усещането на промяната от едно състояние в друго. И ако измененията между състоянията се наричат живот, излиза, че в мен могат да съществуват две форми на живот: едната – когато животът се изменя извън мен и другата – когато измененията са в мен.

Ако аз мисля, че животът върви и се променя извън мен – то това се нарича живот в този свят. Животът, който се изменя в мен – се нарича духовен живот, живот в бъдещия свят. Но винаги животът – това са промени, всичко зависи само от това, къде ги виждам.

От урока по „Учението за Десетте Сфирот““, 10.05.2011

[42693]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава „Няма никой освен Него” и как Го постигат хората с точка в сърцето, без точка в сърцето и религиозните маси?

Отговор: Хората, които съществуват в този свят, могат да се отнасят към цялата действителност просто като към околна среда, в която живеят, подобно на всички живи същества. Освен това, хората могат да имат допълнително отношение към живота си, което животните нямат. Ако човек е научен да вярва във висшата сила, която може да бъде добра, или лоша. Ако си добър, висшата сила ще бъде добра към теб, а ако си лош – тя ще бъде лоша към теб. Тази сила иска  да бъдеш добър и затова ти изпраща удари. Отнася се добре към теб, ако се държиш добре. Значи, си струва да бъдеш добър.

Какво означава да бъдеш „добър” в очите на висшата сила? Тук хората са сътворили най-различни системи чак до жертвоприношение на собствените си деца и унищожаване на друговерци в религиозни войни. Хората са създали всякакви видове връзки с тази висша сила, които идват от егото им.

Баал а-Сулам обяснява произхода на религиите и вярванията в своята статия „Мирът”. По същество, религиите са система за развитие на хората, като така те напредват към духовното. Тези слоеве на желанието за наслаждение, които не са способни да се стремят към Твореца, напредват с помощта на религиите. Хората знаят само едно нещо: има висша сила и ние се намираме в някаква система от връзки с нея: ако съм добър, тя също е добра; ако съм лош – тя е лоша.

Тогава единственият проблем е да определим желанията на тази висша сила. Всяка религия си има свое собствено виждане за това и всяка смята, че е права. И тук е цялата разлика между религиите: как да се почита тази висша сила, как да се напълнят нейните желания, за да ни бъде добре и в този, и в бъдещия свят. Те сякаш работят пред тази висша сила като пред владетел, пред крал: „Как можем да Го напълним, за да бъде Той доволен от нас?”.

Така, има три вида хора:

1. абсолютно светски с животинско отношение към реалността;

2. религиозни, които почитат тази висша сила, като се опитват да намерят начини да я удовлетворят;

3. кабалисти.

Кабалистите казват, че тази висша сила, Творецът, няма никакво отношение към теб лично. Дори и да кажеш, че няма никой освен Него, Добър и Творящ добро, това е всеобхватната сила на природата.

Всичко зависи от мен, а Той няма никаква лична връзка с мен. Всичко се определя от размера на моята промяна в проста, константна, непроменливо съществуваща светлина, както е казано: „Аз своето АВАЯ не съм променял”, „ Законът е  даден и не може да се нарушава”.

Това означава, че Творецът няма никакво лично отношение към мен, няма никакви сметки по отношение на мен, нищо! Просто аз усещам по този начин. Но така възприемам и един компютър. Да речем, че вчера съм работил на компютър и съм му се ядосал сериозно и съм бил готов да го строша с чук. Бил ли е той виновен? Той е уред, направен от стомана и пластмаса.

Но тъй като аз работя с него, му предавам своите лични качества, считам неговото поведение за добро или лошо, и му се ядосвам: „Виж какво ми направи той!”. По същия начин се ядосвам на колата си, ако нещо се случи с нея.

Това са основни неща, заложени в нашата природа. Това изобщо не е смешно. Оттук изхожда  нашата вяра в силата на природата, която ми прави добро или ми причинява зло.  Какво казваме на детето, когато се удари в масата? „И ти я удари; тя те е наранила!”. А ако не е маса, а е нещо по- неясно, голямо и всеобхватно, ние говорим по друг начин „Отнасяй се добре към Него и Той ще ти стори добро.” Вярата започва от тук.

Ние все още не разбираме, че ако не се намираме в точката на истината, не работим с нищо. Ние просто работим срещу закона на природата, тъй като „законът е  даден и не може да се нарушава”. Творецът не се променя. Следователно това, дали съм добър или лош, влияе само на мен. Аз не правя добро или лошо на Твореца; аз не Го докосвам.

Когато кажа, че Той се радва заради мен или че Го натъжавам, това аз го казвам. Просто възприемам това в своите усещания. Ако е така, какво или кой ме кара да се променям? Моето его? Това означава, че аз правя това само с цел да се почувствам добре. Нищо друго не ме задължава! Или може би обкръжението, заплашвайки ме с наказание, ме принуждава да се променя?

Ако това е нашето отношение към цялата съвършена реалност, никой не може да ме принуди да се променя. Това може да се случи само чрез вяра над знанието! Защо живея в тази разбита, фалшива реалност? Аз искам да изградя от нея независимо отношение към тази сила, към „доброто, което прави добро”, единствената сила, която съществува. Какво означава „независимо отношение”? Това означава, че аз се отнасям към тази сила без никаква лична цел и тя не знае, не разбира, не усеща нищо от мен. На какво основавам своята работа? – „Той е закачил  Земята на нищото”, което се нарича „десет Сфирот Блима (скриване)”.

Постепенно  достигам до такова възприемане на действителността, че не правя никакви лични сметки, както правя сега. Аз само искам да науча свойството на тази сила, да стана подобен на Него. Това е моята награда. Не се нуждая от никакъв резултат нито за силата, нито за себе си; аз желая да стана като Него, както е казано: „Наградата за заповедта е да познаеш Този, който я дава”.

Това са много фини понятия, които е невъзможно да се обяснят. Човек, който няма точка в сърцето, никога няма да се впечатли от това и да разбере какво е скрито зад него. „За кого работя тогава? Ако няма никого освен мен, кой ще получи моята работа и в резултат ще се отнася към мен различно? Това означава, че работя срещу стена, срещу празнота. Тогава какво означават тези думи: „Книгата е отворена и ръката пише”, „накланя себе си и света към добро”?

Всички тези думи имат за цел да ни приближат към идеала, което се нарича „вяра над разума”. Там няма никакви разчети за правене. Няма към кого да се обърнеш. Можеш да правиш разчети само с някого, който има желание, сила и действия. „Няма никой освен Него” и „Добър, който прави добро” предполага, че Той не действа от другата страна. Ние говорим за нашите действия: промяна на състояния, реакции, но Той няма нищо. Ако това е така, Той сякаш не действа. Той не изглежда жив, ако не се променя. Така ни се струва на нас.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 26.04.2011

[42107]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→