Въпрос: Ще страдаме ли до края на поправянето?

Отговор: Страданието е усещане за непоправени места в себе си. Веднага щом започна да ги виждам правилно, аз повече няма да го възприемам като страдание, а вместо това ще чувствам безмерна благодарност към светлината, че ми е показала нещо, което мога да поправя в себе си.

Болката е зов за действие. Ако имам рана, която не ме боли, това е доста опасно, тъй като ще позволява на болестта да се развива. Но ако ме боли, тази болест (не самата рана) ме задължава да започна да търся лечение.

Тогава болката лоша ли е или добра? Възможно е да изключиш определен нерв в центъра на своя мозък и въобще ще спреш да чувстваш болка. Ако кракът ти се запали, ти дори няма да усетиш, че гориш. Ако ръката ти се заклещи в машина, ти няма да го забележиш. Болката е помощта, която ни показва недостатъците! Затова, ние трябва да я виждаме като средство за поправяне.

От урок по писмо на Рабаш, 06.05.2011

[42366]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

На места текстът от „Зоар“  се чете трудно, защото ни се струва безвкусен, не възбужда, не разтърсва, не предизвиква ответни реакции. Виждам, че приспива всички. Но какво може да се направи когато ние се намираме в състояние, откъснато от духовното и трябва да осъществим връзка с него? По какъв начин още би могла да се изгради методиката на връзката?

Състоянието към което трябва да се доближа не се намира в областта на моите чувства и желания. Как тогава да се активирам да се доближа до него? Малкото дете възторжено гледа шофьора – за него той е велик. Летецът – още повече. Пожарникарят е просто герой. То вижда примери и иска да стане такъв. То има усещане, пример, виждане, връзка. В егото, в което се намира, то може по някакъв начин да си представи желаемото състояние. Самата природа го задължава да желае това. И тогава то напредва егоистично, движимо от желанието, от подбудите, от стремежа.

Ние се намираме срещу скрития свят. Той е скрит, защото сега нямам никакво желание за него – дотолкова, че не го виждам и го отхвърлям. Той даже не ми е противоположен, тогава бих го видял ненавистен, отвратителен, отблъскващ. Но даже и това не притежавам.

Как да се доближа до него? Не мога да го видя, защото няма в какво, нямам желания за него, нямам сетива. Дали са ми възможност да чета за него, но чувам думи без да знам какво значат. И в мен, и в моя свят, и във всичко, с което съм запознат, няма подобни явления.

И ако за този свят ми расказват със земните думи: „слънце”, „луна”, „старец”, „планини”, „море”, „хълмове” – това още повече ме обърква, защото започвам да си представям ставащото в нашия свят, а не в духовния. Излиза, че тези думи още повече ме отдалечават. Какво да правя?

Затова кабалистите използват езика на кабала. Четейки текст, написан на кабалистичен език, ти най-малко грешиш, защото виждаш, че става дума за нещо, което не ти е известно: технически термини, говорещи за желания, изяснявания, екрани, светлини, стъпала, различни числа. Всичко това е техника, говореща за нещо, засега скрито от мен. Такъв текст се чете много по-лесно, по малко те обърква.

Защо книгата „Зоар” е била скрита толкова дълго време? Тя е чакала нашето време, за да не се бъркат хората и да не започнат да я материализират. Докато Баал а-Сулам не написал своя коментар „Сулам” върху книгата „Зоар”, е било много трудно да я четеш. Ако масите бяха започнали да я четат, биха си представяли неизвестно какво.

Даже сега има такива „учители”, които свързват частите на човешкото тяло с духовни действия: дясната ръка с отдаване, лявата с получаване, на лявата връзват червен конец – за тях това означава поправяне, и т.н. Те нямат постижение и си мислят, че става дума за случващо се в нашия свят, без да трансформират това във вътрешни усещания, където разкриваме духовните сили.

Ние трябва упорито да продължаваме да четем книгата „Зоар” и да чакаме, светлините скрити в думите да ни подействат. И това работи! Няма книга по-силно въздействаща от „Зоар”.

Не е възможно по друг начин да изградим връзката със скрития свят. Нужен ти е някакъв адаптор, посредник. Как изглежда този посредник? – Разказват ти за нещо неизвестно и ти се стараеш заедно с другарите да се устремиш към това.

И макар засега да не се стремиш наникъде, когато всички казват, че това е важно и скрито, започваш да се впечатляваш от това, което засега ти се струва празно, да му придаваш важност. Защо? – Защото това е важно за обкръжението.

И независимо от това, че за обкръжението също не е важно, те само работят върху себе си – това е достатъчно. Тогава ще можеш да развиеш желание за духовния свят, който ни е противоположен и нямаш никакви желания за него. Така достигаме духовното – за сметка на желание, без желание.

Иначе никога няма да разкриеш духовния свят или ще го разкриеш под въздействието на големи страдания, когато те настигнат удари и ще се устемиш към него от безизходност, а не от факта, че заедно с другарите си развил в себе си желание за духовното. Това се нарича напредване по пътя на страданията, а не на светлината. Решавай какво искаш!

Ако ти дават възможност да напредваш със светлината, да я пробуждаш чрез желанието си, попито от обкръжението, а ти не използваш тази възможност – ще те настигнат страдания, защото по плана на творението си длъжен да напредваш.

Излиза, че ние притежаваме единствената свобода на избора – да напредваме чрез добро или зло. Но да напредваме – без съмнения. Ти само имаш възможност да избереш този или онзи път, като децата – да станеш добър или да си останеш лош. Но края на пътя е предрешен и известен и времето е отмерено. Всичко е дадено изначално, освен твоя подход.

Затова сега се намираме в точката на изключително критично решение: виждаме ли в четенето на книгата „Зоар” лекарство? Вярно, искам да спя, нищо не ме вълнува, текста не ме привлича и е абсолютно безвкусен… „Зоар” приспива…

Но това е истинско състояние. Показват ти, че нямаш никаква връзка с духовното. Получи сега желания от обкръжението! Всеки е длъжен да осигури другите чрез поръчителство, за да се събудят. И тогава, от общото пробуждане, когато желаем да пробудим всички, ще дойде обкръжаващата светлина, ще извърши в нас малка промяна – и веднага ще започнем да усещаме, какво пише в „Зоар”.

От урока по книгата „Зоар”, 06.05.2011

[42575]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, глава „Мишпатим”, п. 343: Той (цар Соломон) поставил на своя трон  печат, на който било гравирано святото име. И взел пръстен, на който било гравирано святото име , издигнал се на хълма, седнал на гърба на този орел и тръгнал на път.

Въпрос: Какъв е този пръстен?

Отговор: Това е особена сила, предпазваща Малхут, която съкращава себе си, за да използва светлината Хохма само отдолу нагоре, над желанието за наслаждение, тоест в намерение за отдаване, а не за получаване в себе си, в своето егоистично желание. Това се нарича „пръстен”.

Това е произходът на сватбения ритуал, където хората слагат пръстени един на друг, символизирайки своето взаимно отдаване и своята връзка.

От урок по книгата „Зоар”, 09.05.2011

[42587]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Каква е ползата от изучаването на книгата „Зоар”, ако разкривам, че просто се опитвам да избягам от своите земни проблеми?

Отговор: Човек, който учи „Зоар”, няма никакви земни проблеми освен един: да се свърже с приятелите до такава степен, че висшата светлината да се разкрие във връзката между тях. Всички проблеми идват само от липса на светлина. Няма друг източник и няма друго решение.

Човек може да се ядосва и да се опитва да поправи това състояние, като използва всички възможни земни средства, и ще открие, че привидно го е поправил, но вместо поправяне, са се появили дори по-лоши проблеми и всички е станало много по-зле. Защо ?

 Защото той си е мислил, че може да преодолее предишните проблеми сам, но може би сега, когато го сполетяват по-големи беди , той вече няма да мисли, че ще ги преодолее сам, а може би ще се обърне към правилното решение. И ако това не помогне, тогава ще му се дадат още по-големи проблеми, докато неговата чаша на страданието прелее и той не види „ръката на Твореца” в нея, както мъдреците на Фараона са я видели.

От урок по книгата „Зоар”, 08.05.2011

[42473]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Творението (нивра) – означава съществуващо „извън”, от външната страна (бар). То се нарича съществуващо (има го) от нищото” (еш ми аин). От тук идва това „има го”, създаденото от нищо, но как се ражда то?

Съществуването („аз съм”) започва от това, че аз започвам да чувствам себе си относно светлината, която „я има”, съществува. И тогава аз също чувствам, че сега аз съм – но „от нищото”, тоест относно абсолютната нула (аин), която съм бил преди.

Целият живот на творението се състои в това определение „съществуващо от нищото” (еш ми аин), защото то оценява себе си като „нищо” (нула) относно „еш” (има го) – съществуващата светлина. А ако те и двете изчезнат от усещанията на творението – то няма да усеща себе си.

Творението не може да съществува само. Творецът може да съществува без творението, Той има Своя собствена реалност. Творението няма живот, ако то не усеща Твореца. Усещането за Твореца се нарича живот, съществуване! А ако аз никак не го усещам, то целият свят пропада и аз се връщам в „нищото”. Няма творение без Твореца! Нашият живот и съществуване се измерват само относително светлината.

Аз – това е „същестуващо от нищото” (еш ми аин), тоест в мен винаги са включени тези двете: „има” и „няма”, и в разликата между тях аз усещам своя живот. Моето същестуване, моята реалност – не е моя собствена и независима. Моята личност има смисъл само ако в нея участват двете: и „има”, и „няма”.

А аз нямам отношение нито към „има”, нито към „няма” – аз „съществувам от нищото”. И за това, ако не усещам разликата между тези две реалности – не чувствам нищо. Аз губя всички усещания, и самият аз изчезвам. Защото аз – това е следствие от срещата на тези две реалности: „има” и „няма”.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот”, 10.05.2011

[42686]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Вие сравнявате еврейския народ с отряд със специално назначение, изпратен със специална мисия. Къде са го изпратили?

Отговор: Да завоюват злото начало.”Исраел” – това е искра, точка в сърцето, чужда сила във вражеската страна, в егоизма. И ние сме длъжни да покорим този егоизъм, да го поправим. Преди всичко, трябва да се укрепим самите ние, а след това, когато сме поправени, – да дадем на егоистите светлина и да поправим целия свят.

Защото в действителност, ние не сме оттук, не сме от територията на егоизма. Нашият корен лежи извън тази страна, в която сме се внедрили посредством разбиването на съсъдите, разбиването на общата душа.

Тук, вътре, ние поначало сме разбити, а в крайна сметка трябва да сме поправени. По нивото на своето поправяне, ние поправяме общото его.

Въпрос:  Кой е главнокомандващият, изпратил спец-назначението на мисия?

Отговор: Творецът. Исраел – това е част от Него, съсъдите на отдаване, пребиваваща в егоизма, в съсъдите на получаване.

Главнокомандващият е изпратил бойците, дал им е всичко необходимо, оръжие и средства за връзка. За десант на вражеската територия Той преднамерено ги е ”разбил”, за да изглеждат като всички останали, и по нищо да не се отличават.

По такъв начин, можем да се сравним с тайните агенти. Всеки от нас, съвсем точно е такъв, като всички останали жители на егоистичната земя. Представете си, че ни изпращат в Африка, придавайки ни такъв образ, както на останалите африканци: същият характер, същият подход, същите нрави и обичаи – всичко еднакво отвътре и отвън.

За известно време внедрения агент, не го закачат: той трябва да свикне с новото място, да си намери работа, да създаде семейство. Минават години, преди да започне изпълнението на мисията. Но изведнъж му напомнят за мисията: той вече е забравил, и изведнъж телефонът звънва: ”Говори еди кой си…” Като на кино.

Ето и ние сме получили позвъняване: време е да се пробуждаме, да си припомним, че сме с особена мисия, че в действителност, това не е нашия дом, че сме дошли от съвсем друго място – може да се каже от друга планета, а всъщност, от друго измерение. Изпратили са ни импулс, и ние сме излезли от дрямката – всичките извънземни на тази планета са се пробудили, събират се на групи и се подготвят за покоряването на планетата Земя. Такава е задачата.

Въпрос: Как да я покорим?

Отговор: На нас ни изпращат инструкции, постепенно ни обясняват всичко необходимо, – и тогава в нас се пробужда новият разум, новото чувство. От родната ни планета към нас приижда силата на нашата първичната природа, с чиято помощ ние пленяваме всички жители на Земята.

Ние сме дошли тук, за да установим такъв ред, както и в нашия свят. Там всичко е обратно, цари любов и отдаване – сега трябва да сложим край на всичките ужаси, които тук се приемат за норма. Хората се самоунищожават, рушат живота на планетата, а ние сме дошли за да помогнем, да ги спасим и им осигурим друг живот.

От дома ни е събудил сигнал на особена вълна – това означава, дойде времето да действаме.

От урока на тема” Народът на Израел”, 09.05.2011

[42616]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Молитвата за обществото е винаги молба за нещо, което да допълня до съвършенство?

Отговор: Да. Но ти си длъжен да го допълниш единствено в своите очи. Обществото не изпитва в нищо недостатък. Освен теб, всичко е поправено. Всеки съди съгласно своята мярка на неизправност. Човек вижда света през призмата на своите недостатъци. Ако сега ти беше поправен, щеше да видиш, че целият свят е изправен.

Затова молитвата за обществото – е молитва за твоето общество, намиращо се в тебе, – мястото на твоята Шхина – ”място”, където ти ще разкриеш Твореца. Всъщност това е твоето общество. Тъй като ти никога не виждаш нищо отвън, ти виждаш вътре в своето желание, своят счупен съсъд на желанието.

”Аз се моля за обществото!”- Освен теб, никой не се нуждае от твоята молитва и от всичките онези красиви думи, излитащи от твоята уста: ”Аз работя заради обществото!”. Всичко това е само видимата част на работата.

Ти даже не знаеш, колко си затворен вътре в себе си, и си длъжен да поправиш само своето вътрешно желание. Това се нарича ”общество”, ”свят” –всичко е вътре в теб, както е казано: ”Човекът – това е малък свят”.

От урока от книгата „Зоар“, 10.05.2011

[42671]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Ако молитва е молба за поправяне, а не за отстраняване на страдания, то защо е казано, че трябва да се молиш за страдания?

Отговор: Казано е, че трябва да се молим за страдания, защото на това място, където аз усещам страдание – там ми се разкриват пороците на моето егоистично желание. И за тях аз се моля, тоест, изяснявам, какво в мен не е наред и как мога да поправя това място, за да го обърна в отдаване.

Ако става въпрос за обикновен човек, то той се моли за да му бъде добре – да се отвори кран, от който към него да потече изобилие свише. Неговите страдания са материални, тоест, в желанието за наслаждение и за това желание той търси напълване, затова неговата молитва е толкова земна, наивна.

Той не се отнася към болката си като към средство за достигане на Твореца, а просто иска да я успокои, приглуши, да запълни пустотата. Така е прието да се молят всички хора, независимо дали да светски или религиозни – все търсят да им е добре и за това са готови да се молят. Все само искат и искат: „Дай ми, дай ми, дай!”, защото страда техният егоизъм и трябва някак да го успокоят.

Истинска молитва е когато аз казвам, че „Няма никого освен Него”. Той е създал в мен егоистичното желание – „злото начало” и аз трябва да разкрия какво е това. Ако чувствам болка в желанието си за наслаждение – трябва да я използвам като средство. Защото Творецът е създал това желание и ми е дал да почувствам сега болка – никой друг! Сега аз усещам болка на това място, в което трябва да се изпълня, съединявайки се с Твореца – а аз не съм направил това.

Да допуснем, че уча в първи клас и са ми дали домашно, което не съм направил. Аз не съм се подготвил за изпита и съм го провалил – и ми се полага наказание, страдание. Но това страдание съответства на моята възраст, на първи клас.

Така и всеки човек, усеща страдание на това място, където не е взел изпита, не се е поправил, не е напреднал съгласно програмата на Твореца към целта, към поправеното състояние. Излиза, че той трябва да благодари за това, че Творецът, висшата светлина пробужда в него това усещане за болка. Това е симптом за болест, даден за да тръгнеш и да я излекуваш – и тогава ще бъдеш здрав!

Затова не търси как да накараш Твореца да успокои болката ти – търси как да излекуваш своята болест. Защото, ако ти просто притъпиш болката, утре ще се събудиш с много по-силна болка. Днес си изпил някакво обезболяващо, престанал си да чувстваш и се радваш сякаш си здрав. Но това не е истина и утре ще ти бъде още по-лошо!

Затова има хора, които така се отнасят към своята болка и житейски проблеми, че са готови да вземат всякакъв наркотик, всякакво обезболяващо – главно да се избавят от страданията, както се казва: „Не ми трябват нито страдания, нито наградите за тях”. А други казват: „Нека има страдания, ако те ми показват местата, където трябва да се поправя, за да се издигна постепенно до висотата на Твореца, аз съм готов да ги приема и да благодаря на Твореца за лошото така, както и за доброто”. Защото всички тези усещания само ме пробуждат и ме насочват правилно по пътя.

Това са два напълно различни подхода. Едни викат: „Спаси ни, дай ни успокоение!” – така говорят масите. А онези, които говорят: „Не, ние ще използваме цялата тази болка по най-ефективен начин” – те се наричат „работници на Твореца”. Защото ние искаме да изпълним Неговата работа, искаме да бъдем Негови партньори! Ако Той ни пробужда – ние сме готови да се събудим.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 09.05.2011

[42604]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Много по-лесно е да се чете такъв текст от „Зоар“, в който Баал а-Сулам обяснява посредством кабалистически термини…

Отговор: Вярно, тогава ни се изяснява, че това са кабалистически определения, а не земни образи. Но всичко това зависи от нивото на твоята квалификация.

Ако аз каня майстор да ми ремонтира компютъра, показвам му пейзажа на екрана и казвам: на мен не ми харесва контраста на цветовете или качеството на изображението, то той не гледа самата картина. Майсторът гледа електросигналите, силите, създаващи картината, на количеството от цветове, въведени в системата.

Него не го вълнува сама по себе си картината, за него това е външното изображение – символи, на произтичащото вътре, индикация за вярна или невярна настройка.

От друга страна, когато му показвам тази картина и питам, как да я настроя, той ми обяснява с помощта на технически термини. „Тук трябва да се променят ХаГаТ, НеХИ, да се приведат в съответствие силите на лявата и дясната…” – и аз от това нищо не разбирам, за какво става дума.

Нас ни обърква, не този или друг език на „Зоар“ – езика на сказанието или на кабала, а нашата неспособност да разпознаем самата картина, да разберем за какво става дума. Всяка дума в „Зоар“ насочва към желанието, което трябва да поправим. И там освен това друго няма.

Творецът е създал желанието. Това желание трябва да бъде поправено и напълнено. Докато то не достигне своето поправяне, а след това и напълване, ще се говори само за това желание. Веднага щом то се поправи и се напълни, за него спират да говорят, и по-нататък става дума за следващото стъпало – за още по-голямо желание, изместващо предходното.

И така ние поправяме желание след желание, пласт след пласт. Това е поетапен подход към всичката мощ на заключените в нас желания, които ние поправяме поетапно, едно след друго, това се нарича ”мишпатим” – съдове или кръговрат на душите. „Кръговрат на душите” означава, че аз през цялото време пребивавам в тези вътрешни изменения.

Из урока по  книгата „Зоар“, 06.05.2011

[42584]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Език на кабала, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Въпрос: Какво символизира поменната молитва (Кадиш)?

Отговор: Когато някой умира, ние благодарим на Твореца. И за какво? За смъртта на близкия човек ли?

Все пак, ние въздигаме благодарност от духовното ниво. От висотата на духа аз гледам на получаващото желание, избавящо се от своята егоистична форма, благодарение на въздействието на светлината, на Твореца.

Накрая, Той е направил така, че тази част е умряла и сега мога да осъществя с нея „възкръсването на мъртвите” – да взема това желание, което остава без егоистично намерение и да започна да работя с него заради отдаване.

След смъртта на егоизма, тоест намерение заради получаване, остава само „тялото”, желанието. То се разлага и тогава мога да пристъпя към работата с него.Излиза, че аз съм получил голяма помощ свише, за което и благодаря на Твореца. Това не са просто думи, а чувство, изтръгващо се от човека, когато неговото егоистично желание, накрая, умира.

В нашето съвременно егоистично разбиране, Кадиш се представя с нещо противоречиво. Всъщност, всички молитви, заповеди и обичаи, при дълбоко разглеждане, не съответстват на законите на нашия живот. Всички те са абсолютно нелогични, ирационални в нашите очи, тъй като се явяват проекции на духовните закони.

Урок на тема „Народът на Израел”, 09.05.2011

[42610]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→