Конгрес ”Арвут”. Урок №1

Ако човек се намира вече в реалността, в която ”Няма никой освен Него,” то всичко което се пробужда като пречки, той е задължен да съедини с онова същото понятие на Единствения. Тогава той ще започне да вижда, че наистина е влязъл в духовния свят, че се е включил в отдаването, в Бина – по-високо от самия себе си. Няма вече аз, той, тя и всички останали – това вече е едно понятие.

Този един не е Твореца и не е творението, а единствено съществуващата реалност, където всичко се обединява в едно. Не е възможно да се каже, че има аз и Той и обединение между нас. Затова, за разкриването на тази една реалност, една душа трябва да бъдат насочени всичките ни сили, целта ни, нашият истински живот.

Ако човек се старае през цялото време да се издига на такова ниво на разум и чувства, усещайки своето ”Аз”, във всичките си блянове и надежди, на всичките си вътрешни желания, то той преминава през определен брой упражнения, докато не види, че всичко, което има в себе си, извън това ”единния” е призвано само да му помогне, да го подтикне да се свърже с ”единния” и там да създаде свое място.

За това е написано: ”Навикът става втора природа”, благодарение на което човек започва да чувства, че се намира в друга реалност и в съответствие с нея взема решения, размишлява и желае. Тази висша реалност, в която той се включва, определя и му диктува всичко.

А неговото тяло и целият му материален свят започват да се присъединяват към Единия. И тогава той вижда, че няма нищо, което да му попречи, а тъкмо обратното, всичко му помага да влезе в истинската реалност.

Целият усещан от нас свят – всичко се включва и се слива с този Един и цял и тогава действително разкриваме, че във Вселената съществува само една душа. А така наречените ”600 000 души” са непоправените засега части на неговата душа, които той все още не може да присъедини към общото понятие.

Но след това и те се включват в него, за да усилят и подкрепят това Едно, единно понятие.

От 1-я конгресен урок ”Арвут”, 11.11.2011

[60757]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Трябва да се разбере, че силите на природата, които се наричат ангели – са пратеници на Твореца и негови верни помощници с цел да ни помогнат. От друга страна, ако човек вижда, че животът му е прекалено тих и спокоен и не чувства никакво съпротивление и пречки, обърканост и вътрешни войни, то трябва да се притеснява – защо няма нищо от това!

Очевидно той не полага усилия в правилната посока и не дава възможност на тези ангели да се проявят. Не влиза в група, не се занимава с разпространение – т.е. не се приближава към този източник, в който са заключени основните сили за развитие.

Но ако човек правилно се отнася към силите за развитие, които винаги  действат против, тогава осъзнава, че над тяхната съпротива той трябва да издигне своята молитва за развитие – това е неговото задължение. И тогава той ще изгражда от себе си правилната форма.

Една съпротивителна сила ще се прилепи зад него и ще го тегли назад, като жена, която не пуска мъжа си и която не му дава да се развива. А друга сила ще му засенчи важността на целта, задаваща се пред него – величието на Твореца.

Необходимо е да се чувства, че има съпротива и от двете страни, както и правилно да се работи против едната и другата. Това е като влак, превозващ тежък товар, който отпред има само един локомотив, теглещ го напред, а в края има друг локомотив, тласкащ го отзад. И така става възможно да се движи целият този влак, за сметка на двете сили, тласкащи отзад и теглещи отпред, обединени в една сила.

Затова и Фараона заличаващ пред теб целта или скриващ я, казвайки, че Творецът не е важен и други грешници, теглещи те назад – всички тези сили, които ти помагат, са верни ангели на Твореца.

Ако човек разбере, че всичко, което се случва с него, му се изпраща от Твореца – той вижда във всички негативни прояви словото на Твореца, който се обръща към него. Това са такива препятствия, които ние поставяме пред малките деца, с които те, преодолявайки  ги, могат да се учат.

Приятно е да се наблюдава как детето се опитва и постига малък успех, въпреки че му е било тежко. И дори да не се получи, това също не е важно – то се учи във всеки случай. Така и ние трябва да гледаме на самите себе си и да разберем, че именно за сметка на упражненията със силите, създаващи пречки зад нас и пред нас – ние се движим. Въпросът е: кой укрепи сърцето на Фараона? Рабира се, че Твореца! Той самият така казва: „Да отидем при Фараона, тъй като аз ожесточих сърцето му!“ Всичко е така директно и написано, в прав текст.

И най-важното е в групата да цари това мнение и всеки в този миг, когато го споходи някакъв проблем, нито за миг да не се замисля за нищо друго, а да го приема в правилната му форма. И тогава – нека бъдат, колкото може по-силни и ефективни, идващи с голяма честота – ние ще можем да ги преодолеем незабавно с това, че ще отправим молитва. Ще разберем, че сега Творецът е ожесточил сърцето на Фараона и затова трябва да ни даде сила  да издържим пред този Фараон.

От урока по статия на Рабаш, 16.11.2011

[60916]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар” е предназначена не за да бъде изучавана, а за да се иска поправяне. И не е важно къде се намира човек, в какво състояние, в какво настроение, доколко разбира себе си, как се отнася към живота. Няма значение какъв човек е. Ако отваря книгата – нека иска някакво изясняване, напредък. Един моли за разбиране, друг – за възможно по-добър живот.

Трябва да се разбере, че това не е толкова важно в сравнение с молбата да достигнеш целта. Но аз не знам какво представлява тази цел. Като в нашия живот: ако аз бях двугодишно дете и можех да чета книгата Зоар, – би си струвало да помоля за нещо хубаво, което за мен се нарича цел на живота. Но какво бих могъл да поискам? Някаква играчка?…

Излиза, че аз трябва да моля не съобразено със своето желание – да ми бъде хубаво, приятно или обратно. Да кажем аз знам, че възрастните ядат друга храна – и ѝ се наслаждават. Те правят такива неща, че аз не разбирам как може да се получи наслаждение от тях, откъде у тях въобще възникват такива подбуди и т.н.

Тоест, нито по действията, нито по напълването, нито по други критерии, не знам какво именно да искам – като съм ориентиран към истинското състояние, наистина стоящо пред мен. Кабалистите казват, че четейки книгата Зоар, можеш да молиш каквото си искаш. А какво искам – също не знам, тъй като желанията ми са такива, че по-добре да ги няма. Но какво да се прави….

Излиза, че човек трябва да пристъпва към четенето на Зоар с молба за това, което самата книга иска да му приподнесе. Това, несъмненно, е правилно – все едно едно много умно дете да разбере, че си струва да стане голям, умен, силен, здрав, порядъчен човек, способен да извършва правилни и добри действия и да преуспява – така, както разбира това Зоар.

Така че, хайде да опитаме да поискаме това – и нека Зоар извърши в нас всичко, което пожелае!

От урока по Книгата „Зоар”, 15.11.2011

[60778]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес ”Арвут”. Урок N:1

Сегашното ни състояние е въображаемо. Кабалистите сравняват възприемането на този свят с човек, загубил съзнание и усещащ някакви флуиди в мозъка, бродещи там импулси, пораждащи в него илюзорна, измамлива картина. И от това му се струва, че живее и се намира в някакъв реален свят, усещащ го, сякаш понякога сънува. Но в крайна сметка в него няма нищо от дълбоката реалност.

Съществуват няколко действия, с които можем да си помогнем в такова състояние, за да направимусилие да се събудим, така че във въображаемото състояние да се постараем да си представим истинското състояние, което по никакъв начин не е свързано с нашия свят.

В това истинско състояние се оказваме свързани с едно желание. Нито един не се чувства индивидуално – всеки усеща това едно. Това не е ”аз” и даже не е ”Ние”, защото ”Ние” е цялата сума от някакви ”аз”.

Но няма сума – има само един, в който пребиваваме, без всякакво различие между нас! Трябва да се опитаме да се повдигнем над картината, усещана сега от нас – в състояние ”Няма никой друг освен Него”, когато има само Един и нищо повече. А останалото, което е извън Него, е следствие от загуба на съзнанието. Трябва да се постараем да си представим такава ситуация.

“Всичко съществуващо е една душа” такава е формулата на реалността и тя определя мястото на работата ни, формата на живота ни, която трябва да достигнем. От нея започваме да изтегляме всички линии на поведението си, разбиране на методиката, истинското състояние. Ако искаме да разберем какво е това висш свят, то ще го разберем само от тук, но не и от нашия свят.

И ако става въпрос за икономиката на бъдещето, тя също трябва да излезе от тук. Иначе е неясно, как е възможно да съществува само един. Какви закони за връзките и поведението има в този един, какви отношения, действия – всичко това се изяснява в състояние, където съществуваме като един. Няма физически тела, няма го целият този свят – сърцето и разумът ни се повдигат на това стъпало.

В резултат на усилията, които всеки прилага, ще започнем да усещаме тази реалност и това, което се случва в нея. Съгласно нея ще установим отношения между нас, ще разбираме изучавания материал, отношението към света, към разпространението.

Главата ни трябва да бъде вътре в този Един, а тялото – откъснато от него и само да изпълнява заповеди. Тогава бихме видели доколко, в крайна сметка, е лесен този път. Най-главното е първото съприкосновение с реалността на тази единна сила, която се нарича: ”Няма никой друг освен Него”.

От 1-ви урок от конгреса ”Арвут”, 11.11.2011

[60760]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Поръчителство” (съкратен вариант): Поръчителството означава, че всички в Израел са станали поръчители един на друг.

“Израел”, означава ”право към Твореца”(яшар-Ел). Така се нарича всеки човек, в когото има искра на духовно желание дадена свише. Освен желанието за храна, секс, семейство, пари, почести, власт и знания, той изпитва още едно желание, отнасящо се към много по-високо измерение. Това желание го насочва към търсене на смисъла на живота, неговия източник и същност. Ако у човека има такава искра над материалните, земни желания, тогава се казва, че е устремен ”право към Твореца”, доколкото този източник го направлява към Източника на живот и на цялата реалност.

За да могат хората да отглеждат духовното си желание, трябва да се обединят. Защото могат да развиват това усещане единствено посредством силата на отдаване, издигайки се над материалните желания, в които се отразява материалната ни действителност. Шаблоните за храната, секса, семейството, парите, почестите, властта и знанието ми формират картината на този свят и изискват напълване със съответстващите желания, различни комбинации, които отличават хората един от друг. Обаче искрата на висшето желание се развива съгласно противоположна тенденция – над материалните желания, въпреки тях.

“Отдаването”, към което ни устремява тази искра, въпреки всичко, е термин подчертаващ, че тук действаме иначе, не така, както при земните желания. Трябва да се издигнем над тях и да ги удовлетворим само на ниво на насъщно необходимото, а в останалото – да развиваме искрата, зачатъка на душата ни, частта от Твореца свише.

И тъй, човекът, притежаващ такава искра, се нарича ”Израел”, а средството за развиването ѝ се нарича поръчителство. Ето защо всички в Израел се явяват първоначално поръчители един на друг във висшата система. А в нашия свят трябва да реализираме това състояние и ни предизвикват към това желание доброволно, никого за нищо не принуждавайки.

Тора е била дадена тогава, когато всеки в Израел се е съгласил да приеме принципа на любов към ближния, както към себе си.

Събират се хора, които могат да обединят желанията си, пробуждайки се за източника и за целта на живота. И в обединението си трябва да достигнат любов към ближния, както към себе си. По-рано са искали да удовлетворят желанията си за храна, секс, семейство, пари, почести и знания, а сега в същата степен и по същия начин се грижат за ближния, искайки да го обезпечат с всичко необходимо за духовния подем.

Това означава, че трябва да се грижим за насъщно необходимите потребности на всеки другар, а в останалото – за духовния му път. Построявам за него всички механизми за поддръжка и го обезпечавам с всички средства, благодарение на които той достига желаното.

В крайна сметка всички се грижат за насъщните нужди един на друг, а над тях – за духовните нужди. Искам да обезпечавам необходимото за себе си, а сега така се тревожа и за другаря си. По естествен начин искам да напълня душата си, а сега се тревожа и за душата на другаря си. Във всичко съм търсил лична изгода и съм използвал затова останалите, а сега трябва да се ”завъртя” на 180 градуса, по отношение на другарите, да се настроя на насъщните им потребности, духовни и материални.

По такъв начин, всички в Израел трябва да достигнат до любовта към ближния, както към себе си, посредством взаимното поръчителство. Същите те формират единен, цялостен съсъд, в степен на разкриващото се в тях желание, и съгласно подобието на свойствата, усещат в този съсъд общото отдаване, взаимната любов. А над тази любов, я усещат в Твореца – Източникът на това стъпало, на което се намира съсъда им с напълващата го светлина.

От урок по статия ”Поръчителство”, 13.11.2011

[60551]

Filed under: Движението "Поръчителство", Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Книгата „Зоар“. Глава ”Пкудей”, п.839: Както има степени и чертози от страна на светостта, така ги има и от страна на скверността. И всички те съществуват, управлявайки света от страна на скверността.

Затова съществуват седем чертога, съответстващи на седемте названия на ада, тоест наричат се със същите тези имена, с които и седемте отдела на ада. И всички те са призвани да съдят и да оскверняват тези грешници на света, които са се обединили с тях, пътищата на които не били пазени от тях, когато са били в този свят.

Адът е желанието ми за наслаждение и е възможно малко и слабо, което днес не ми изглежда вече така страшно, насочено против обединението с другите или не е прекалено поддържащо го, когато мисля лично за себе си – как да преуспея, какво се случва с мен и т.н.

Съгласно стъпалото, на което съм, днес това желание ми се струва напълно порядъчно и може да се нарича рай, защото с негова помощ печеля, постигам и се чувствам добре. Но с нарастването на разбирането ми във висшата система, преминавам към такова състояние, че гледам на това желание като на ад, защото в него мисля само за себе си, ”изгарям”, отделям се, противоположен на светлината, на Твореца.

Всичко зависи от това, как човек оценява желанията си. В това е разликата между ада и рая.

От урок по книгата „Зоар“, 14.11.2011

[60660]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Известно е от науката кабала, че единственото средство, способно нещо да измени, – това е светлината, възвръщаща към източника. Тя поддържа нашия живот, оживява всичко, извършва всички изменения. Съгласно нейните свойства, в самата природа на светлината е заложено желание и целия път на творението от началото до края: как да се промени материала, желанието да се насладиш, за да се приведе към подобие със самата светлина.

Ние, представлявайки този материал в ръцете на Създателя, светлината, можем да пробудим върху себе си неговото въздействие с голяма сила – и тогава да ускорим развитието си. Тъй като ние сами ускоряваме развитието си, желаейки го и разкривайки повече нашето желание – и тогава светлината повече му въздейства, извършва в него по-съществено действие, – то усещаме развитието ни добро, желателно. Защото добавяме към еволюционния процес, протичащ в „своето време“ („бейто“) – още и нашата част, добавка, наречена „ускорение на времето“ („ахишена“), доколкото се стремим към това място, към тази форма, към която светлината желае да ни приведе.

Откъде знаем, че това е така? – За сметка на това, че се стараем да се видим обединени заедно, като един човек с едно сърце, за да се слеят желанията ни в едно. И тогава, доколкото се стараем да подбудим сърцата ни да се съединят, да извършат различни действия, за да се съединят в едно сърце, без всякаква разлика между тях, наистина в единно цяло, – дотолкова пробуждаме светлината, за да подейства на това съединение, на старанията ни да се обединим, – с по-голяма сила, отколкото работи над желанието по своята обичайна, еволюционна програма, наречена „бейто“. Така ускоряваме времето.

За да пробуди въздействие светлината на желанието, трябва сами да си представим, че се стараем да се съединим в сърцата и че приемаме формата на светлината – свойството на взаимно отдаване, до такава степен, че всеки от нас изгубва усещане за своето лично съществуване, и всички приемаме общност, включваща в себе си всички, – групата, душата, която се формира от частни сърца. Тогава светлината ни въздейства и реализира, завършва действието.

От урока по Книгата Зоар, 14.11.2011

[60664]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Конгрес “Арвут“. Урок №1

Нашата основна работа се състои в това, да се издигнем над своите мисли и желания, да съумеем да се откъснем от тях и да се изкачим на тази висота, където ние се намираме всички заедно – там, където се намира душата. В светът има само една душа.

Затова е написано, че преди получаването на Тора синовете на Израел трябвало да пазят три дни въздържание – всеки се опитвал да се издигне над всички свои земни грижи, мисли, желания, разчети, за да посвети себе си само на висшата цел.

Това никак не е лесно и изисква упорита, педантична работа, все едно да събираме малки зрънца, докато не ги съберем всичките, едно след друго, и не свършат всички наши егоистични разчети. Когато в човек престанат да се пробуждат безполезни желания и мисли, увличащи го на различни страни,  тогава той повече или по-малко ще бъде готов да се включи в мислите и желанията на обкръжението.

Този аскетизъм и въздържание, огромно усилие, което той прави, за да се подготви – е трудно нещо. Човек трябва да разбие своето его, да излезе от себе си, с истински физически усилия да се откъсне от своя ъгъл и физически да се включи в другите. А след това да се постарае да наведе глава и да приеме от тях техния дух, който ще му повлияе. Не трябва да позволява на своите мисли никаква свобода, която може да го изхвърли обратно зад пределите на това общество, на групата.

Човек е длъжен да се преклони и чрез сила, в материалната форма и вътрешно – духовно, мислено, в желанията, да се съсредоточи и концентрира така, че всичко да се намира под властта на обкръжението. Трябва да изгуби себе си! Нека на човек повлияе онова, което съществува в обкръжението, за да не остане в него нито разумът му, нито сърцето му, а тях да ги управлява това, което съществува в обществото.

Това е първият етап от подготовката към включването един в друг. Ако ни се отдаде да направим това, то можем вече да говорим за влиянието на висшата сила, силата на групата.

Групата – не е това физическо образование, което ние си представяме, не е група от физически тела. На нас ще ни подейства вътрешната сила на групата и светлината в нея, възвръщаща към източника, който дава на всекиго святост, възвисяване над самия себе си. И тогава на този подем той ще успее да започне да чувства общата сила, запълваща мирозданието, и ще разбере, за какво е ставало въпрос. Затова, главното на нашия конгрес, вече пред него, дори и за три дни (и вече от днешния ден да започнем да приучаваме себе си) да бъдем над всички странични мисли и разчети, и да се ограничим само с необходимото, това без което не можем. И във всичко да постъпваме с вяра над знанието.

Особено последните три дни преди конгреса, ние трябва да започнем истинска атака, дни на въздържание – и физическо, и в мислите и желанията, за да се намираме само в единия стремеж и да чувстваме колкото може по-малко пречки.

от 1-я урок на конгреса „Арвут“, 11.11.2011

[60638]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес „Арвут“. Урок №3

Въпрос: По време на уроците заедно привличаме светлината. По време на разпространение работим в рамките на взаимоотношенията „началник – подчинен“. Как да скланям глава пред другарите през целия ден?

Отговор: Скланям глава не пред външния облик на другарите си, не пред неговото име, качества, характер. Скланям глава пред понятието група, което съдържа в себе си цялата реалност: световете, съсъдите, светлините… Искам да бъда там, включен и самоотречен, без да усещам битието си.

Това вече е не просто другар в неговата материална обвивка – аз търся само духовната форма, искам да се издигна над своите желания и мисли. Ако сега се отричам от себе си, то моето тяло, началото ми, всичко, което е в мен, е устремено към изпълняване желанията на общото сърце и мислите на общата глава. Ето какво означава самоотричане.

Например, сега, преди Конгреса, аз съм готов да направя всичко, за да бъде той успешен. Отказвам се от всякаква критика, не правя никакви сметки, където и да ме повикат, колкото и време и усилия да са нужни. Веднага щом видя, чуя, чувствам, че мога с нещо да помогна, незабавно го правя. Ако се колебая макар и за миг, това вече не е порядък, това означава, че не съм склонил глава пред другарите си.

От 3-я урок на конгреса „Арвут“, 11.11.2011

[60767]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“ (съкратен вариант): Раби Елиазар казва, че целият свят влиза в рамките на поръчителството, но отначало само Израел – тези, които имат стремеж към това – започва поправянето на света, по време когато останалите вследствие на големия си егоизъм не са съгласни да излязат от себелюбието си.

Първи поправянето са готови да започнат тези, които, освен егоизма и обикновените беди на този свят също така имат особен порив, искра, теглеща ги напред. Те хващат посока направо към Твореца /яшар-Ел/ и затова се наричат „Исраел”.

99% от човечеството се пробуждат към развитие само под натиска на страданията. Този кръг се нарича „народите от света”. Също така има и вътрешен кръг, притежаващ, освен страданията, влечение към напредък. Тези хора се наричат „Исраел”. Разбира се, тези, които са притискани отзад и теглени напред, по-бързо достигат до реализацията на поръчителството. Но в крайна сметка целия свят трябва да влезе в неговите рамки.

В „народите на света” има и части, които ще се обединяват с „Исраел”, внезапно откривайки духовните призиви – точките в сърцата си. Другите няма да тръгнат навътре.

И затова, така или иначе, основната група трябва да се поправя, ставайки дом за всички тези, които се присъединяват към нея и които я поддържат отвън.

Изводът е прост: именно ние трябва да осъществим поправянето. Всичко е възложено на нас – да поправим себе си и света. И няма какво повече да се добави.

От урока по статията „Поръчителство“, 14.11.2011

[60687]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→