Желанието – това е целият материал на творението. Мястото, където ние чувстваме себе си живеещи и разкриващи реалността вътре и около нас. Светлината работи над желанието и го развива по своя програма – отначало пряко, за да го формира. А после вътре в  това създадено от нея желание – четвъртият стадий от света на Безкрайността, светлината започва да създава условия за неговото поправяне.

В крайна сметка това желание за сега е само суров материал, незнаещ и неосъзнаващ, нямащ свободна воля, а действащ по заповед на светлината, която контролира желанието. Така светлината създава всевъзможни форми на желания, които се наричат светове (скрития). Светлината малко повече се разкрива или се скрива – и в желанието стават промени, докато то не включи в себе си всички свойства на светлината.

И колкото повече светлината отдалечава желанието от себе си, толкова повече то започва да усеща – кой съм аз и какво правя. Макар, че то още няма никаква свобода и самостоятелно развитие и всичко става за сметка на светлината. А желанието като природен материал действа в съответствие с установените закони и няма никакъв избор как да реагира.

Така развитието достига до специална структура, която се нарича „човек“, която получава избор. Да действа вътре в знанието или над него. „Вътре в знанието“ е действие, което съответства на действието на светлината – естествена реакция на материала. Но е възможно да се достигне и до такава реакция, която е над твоето желание и не се подчинява на естествените закони на природата. Да създаде в себе си способност да реагира не по заповед на светлината, а обратно.

Тази обратна реакция и ще се нарече човек, защото именно тя е подобна на светлината.

Нали ,ако той изпълнява заповедите на светлината вътре в желанието си – той се нарича творение. Но ,ако той не изпълнява заповедите на светлината в своето желание, а иска да се издигне над материала на нивото на светлината и да стане подобен на нея, то трябва да реагира противоположно. Съгласно тази реакция той се и нарича „човек“ – Адам, т.е. „подобен“ (доме) на светлината.

И така, материалът получава названието „човек“ и с това започва неговото ново развитие. В него има всевъзможни форми, отпечатани в него от светлината по време на естественото нарстване. Но сега това желание започва да работи само и да се стреми да бъде като светлината, т.е. през цялото време да реагира по различен начин на това, което събужда в него светлината.

Светлината пробужда в него реакция, противоположна на поведението на светлината, а човекът трябва да приеме тази игра и над нея да се уподоби на светлината. Това се нарича работа на вярата над знанието.

Тази работа е различни видове. Светлината, ту повече  разкриваща себе си, ту повече скриваща се, пробужда у човека ту повече желание, ту по-малко. С всички тези въздействия то всеки път възбужда различни реакции в материала. Така материалът се учи на своите реакции – изучава себе си и светлината, от която иска да вземе пример. Постепенно той все повече се доближава по своите свойства  до светлината, докато съвсем не се слее с нея.

Ясно е, че по този начин желанието натрупва в себе си разбиране и усещане за себе си, за светлината, научава програмата на светлината. Изучава отношението на Твореца към творението – това, как се отнася към него светлината . И обратно, учи се на това, как да победи собствената си природа и да стане подобно на светлината. Така материалът на желанието постепенно достига до стъпалото на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 17.11.2011

[61005]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Можем да сравним групата с кола, която работи само когато всичките и части са в ред. Ако една от тях се счупи, колата ще спре. От една страна, това е много вълнуващо, но от друга, е малко плашещо. Възможно ли е ако един човек загуби правилното намерение по време на конгреса, нищо да не работи?

Отговор: Не. Има 125 степени, които ни разделят от съвършенството. Идеалната система все още е далеч от нас, затова междувременно от нас се изисква да извършим най-нечистата духовна работа на първата долна степен. Тук не е нужно да се тревожиш за крайното съвършенство на всеки един. Достатъчно е, ако само опитаме малко  и ще получим първата си кола играчка. Дори ако не е Порше, а някаква си играчка без двигател, това все пак е кола.

На първото стъпало от нас се изисква само първоначалното, „безтегловно“ съвършенство, най-слабата връзка, която все още има много недостатъци. Ако като цяло дойдем на конгреса с правилното желание, това ще бъде достатъчно да постигнем 1/125-та степен от съвършенството. Това е по силите ни.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 06.11.2011

[59908]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Трябва да получим свише силата на вярата, наречена „изкуство“. Естествено, ние самите я нямаме. И по този път човек вижда колко е слаб. Написано е, че вътрешната работа „отслабва човек“, защото той започва да чувства, че няма нищо освен егоистично желание.

А ако той успее да преодолее своя егоизъм, това просто означава, че по-голямото егоистично желание е победило по-малкото. По този начин, вместо да напредва към духовното, той се движи в обратната посока, използвайки дори по-голям егоизъм.

Понякога хората са много успешни в ученето, те работят и учат много, и човек би си помислил, че тях ги движи голяма сила на отдаване. Но това не е така. Това е просто голямата сила на егоизма, защото те виждат по-голяма полза пред себе си.

Винаги напредваме от „ло лишма“ (за себе си) към „лишма“ (заради отдаване) и естествено действаме с помощта на егоизма. И все пак, наша отговорност е да оценим реалната си позиция и намеренията, които ни движат.

Постепенно, докато човек полага усилия в ученето, разпространението и главно в работата в групата, той разкрива колко е неспособен на нищо. Човек осъзнава своето истинско състояние, когато види, че без значение колко се опитва да преодолее своето его, влагайки всичките си сили в това, все пак не е способен да направи нищо със себе си.

Човек е прекарал цялото си време, работейки за важността на целта, но накрая е загубил своята сила и е осъзнал своето зло. Разбрал е, че няма нищо освен его и че всяко негово движение е водено от егоистична цел. В резултат, достига дълбоко състояние на отчаяние, описано по следния начин: „Няма по-щастлив момент в живота на човек от момента, когато той напълно се отчайва от своите сили и се чувства напълно безпомощен и по този начин става готов за пълна молитва“.

Пълната молитва е молба да се придобие силата на вяра. И тогава силата на величието на вярата, величието на Твореца, се облича в него и така човек продължава да работи, но с друг вид „гориво“.

От урок по статия на Рабаш, 08.11.2011

[60139]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако се чувствам уморен от живота, то трябва ли да се издигна на ново стъпало? Откъде произлиза усещането за умора?

Отговор: Умората идва от липсата на важност на целта. Това е поради факта, че не получавате достатъчно положително влияние от групата. Ако получаваhте, то бихте сияли.

Работата на групата е да повдигне всеки един, а доколкото тя включва всички, вие трябва да работите заедно над общото желание, общия стремеж. Тогава всеки един ще има сила да напредне. Това се нарича взаимно поръчителство, когато всички се съединяваме, за да си дадем сила един на друг да постигнем целта на творението.

От виртуалния урок, 30.10.2011
[60126]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Има два пътя, по които природата ни тласка напред: неосъзнато или осъзнато, т.е. чрез светлината (Тора) или чрез страданията. Пътят на напредък без знание е следван от болка. Поради това, че същността ни е желание за получаване, постепенно напредваме или се развиваме от едно ниво на друго, под влиянието на добри или лоши усещания. Какво усещаме като добро или лошо?

Били сме създадени от светлината – тя ни е създала с желание, което да бъде напълнено. През нашия процес на развитие, постепенно постигаме всичко, което е в светлината, в Твореца, като добро, а всичко противоположно на нея – като зло.

Това е много дълъг път и за дълъг период, съобразно с нашата природа, всичко изглежда противоположно на нас. Но в зависимост от това, до колко силата на отдаване ни е научила, започваме да разбираме, че нашият егоизъм е лош, че е отговорен за всички провали и че би било чудесно, ако се намираме в свойството отдаване, което може да ни издигне над цялото зло.

Това пробуждане настъпва постепенно във всеки един и в цялото човечество – по пътя на страданията се учим, подтиквани отзад от силата.

В същото време, получаваме възможност да ускорим сами своето развитие и да се повдигнем към постигане на доброто – доброто е само в отдаването. Трябва да извършим различни упражнения и да използваме различни средства, за да развием усещане за разпознаване на злото, не чрез ударите, а чрез обкръжението.

За да направим това, трябва да бъдем по-чувствителни към доброто и злото, към отдаването и получаването, към обичта и омразата към другите. Мога да се подготвя дори преди ударът да е настъпил, работейки с обкръжението, за да започна да разбирам, че отдаването е добро, а получаването зло.

Така е устроена природата. Творецът е определил целта на творението: сливане с Твореца, с Неговите свойства – т.е. „Както Той е милосърден, така и ти ще бъдеш милосърден.“ Трябва да уподобим всички свои свойства на Неговите. Това означава, че трябва да изменя себе си и да разбера, че моята природа е зла, а природата на Твореца е отдаване – добра.

Хитростите и средствата, които използвам, за да видя отдаването като добро, се наричат „Мицвот“ (заповеди), „работата на Твореца“. Работата с обкръжението ми позволява да видя отдаването като добро, а егоизма като зло.

Затова душата се е разбила на множество частни души и благодарение на общата ни работа можем да постигнем тази връзка и да обичаме другите, което е добро. От любов към другите постигаме любов към Твореца. Това е частният и общият случай на едно и също явление.

Всички падения отгоре надолу, т.е. цялата подготовка, която е била подготвена за нас, е необходима, за да можем да я използваме и да се развием независимо и осъзнато, и в последствие да достигнем целта.

От урока по статия на Рабаш, 06.11.2011

[59903]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“ (съкратен вариант): Поръчителството прилича на ситуацията, когато двама плават в една лодка. Ако единият прави дупка на дъното под себе си, двамата потъват. Защото с това той не позволява на другия да пристъпи към реализацията на принципа на любовта към ближния като към себе си, за да достигне сливане с Твореца. И двамата пропадат.

Поръчителството – това е повече, отколкото отговорността за другия. Духовният съсъд е същността на общия съсъд. С помощта на обкръжаващата светлина, възвръщаща към източника, Творецът пробужда някакво количество решимот и ги отвежда в началото на обединението, в състоянието, което се нарича „този свят“. Така решимот виждат своята реалност: започвайки да се сближават, те външно си се представят в образа на другарите.

В крайна сметка сме длъжни да се обединим и затова трябва да се грижим за всички. Нека да не подписваме строги задължения, заверени от юристи, нека никого да не удържаме със сила, но в мислите, в желанията, да се стараем да поддържаме всеки.

Трябва да помним, че духовният съсъд е общ. Той се намира не в някой лично, а между нас, в нашето единство. Всъщност това даже не са нишки, опънати между нас, макар именно така да изобразяваме на чертежите нашата взаимовръзка. Всъщност, в духовното няма отделение между мен и теб – всички ние сме като капки вода, сливаме се в една голяма капка, а миналото състояние изчезва без следа.

От този пример може да се разбере до каква степен се различават по мощност съседните нива. Ако на първото стъпало сто другари, включително и аз, са се обединили в една „капка“, то на следващото стъпало тя става моя. И същото се случва с всички: всеки от нас дословно нараства сто пъти в сравнение с предишното стъпало. А след това ние отново започваме да се обединяваме в поръчителство, и тогава на следващото стъпало се увеличаваме десет хиляди пъти относно началното ниво. И така нататък, докато не съставим целият парцуф на Зеир Анпин.

От урока по статията „Поръчителство“, 14.11.2011

[60690]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Работата започва с въпроса: „В какво е смисълът на нашия живот? В тази точка вече се скрива желанието да постигнеш целта на творението, смисълът в което е сливането с Твореца. Това е крайната точка.

Ние въобще не знаем, какво означава такова сливане – какво разбиране и усещане носи това. Но е казано, че трябва да се прилепиш към неговите свойства. Има свойства на Твореца, които Той постепенно разкрива пред нас, а ние трябва да се приведем в съответствие на тях.

Всички качества на Твореца – това всъщност е само свойството отдаване, „абсолютното добро“. Това свойство човек и трябва да приеме: „добро, творящо добро“. В тази степен, доколкото Творецът му разкрива своето добро – такъв трябва да стане човекът.

Това добро се проявява в отношението към ближния, за да ни позволи да постигнем истинското отдаване и да не отдаваме заради себе си, егоистично. Затова ни е необходимо да преминем дълъг, подготвителен път, напредвайки постепенно и стъпаловидно, по веригата на причинно-следствените състояния.

Започваме от полярно противоположно на Твореца състояние, и се движим с помощта на висшата сила, с помощта на светлината, която незабелязано действа вътре в нас. Това се нарича обкръжаваща светлина, скрито светене, възвръщаща към своя източник.

За сметка на това, че привличаме към себе си това светене, се поправяме и напредваме. А да го привлечем е възможно само с подобие на свойствата. И както Творецът за сега се скрива от нас, позволявайки ни да извършим поправяне и да постигнем истинското свойство на отдаване – така и ние трябва да се съгласим да работим в скритие. В такъв случай, ще можем да се стремим към самото Негово свойство на отдаване, а не към приятното напълване, което то дава.

Макар, че крайното поправяне, целта на творението е в това, да се наслади сътвореното. Но да се наслади над нашето егоистично свойство на получаване.

Затова тази работа става „в пустинята“, на безплодна земя, тоест не усещаме никакви полезни резултати от своите усилия. Така е направено нарочно, за да търси човек как е възможно да работи без възнаграждение – над наградите. Трябва да се съгласим с това и самите да желаем именно това, защото се стремиш към истината, към свойството отдаване, а не се опитваш по такъв начин да получиш приятно усещане.

Цялата тази подготовка се нарича предварително поправяне, преди встъпването на земята на Израел. Отначало, получаваме силата на поправяне, свойството вяра, отдаване – което се нарича „40 години странстване в пустинята“.

А вече след това, започваме да работим със самото желание за наслаждение, и даже това желание работи в посока на отдаването. Това се нарича работа на земята на Израел.

Работата по поправяне на нашето желание и възвисяване свойството отдаване над желанието за наслаждение – се нарича работа в пустинята, подготвителен етап. Тя се описва със заповедта: „Не прави на другия това, което е ненавистно на тебе самия“. Това е работа с отдаващото желание (Г“E), малко състояние (катнут).

А работата на земята на Израел – това вече е работа със самото желание: не над него, а направо вътре, така неречената работа „с трите линии“. Това е работа със самото получаващо желание, което се нарича АХАП, в голямото/възрастно състояние на душата (гадлут).

Работейки със самото получаващо желание за отдаване, по неговите 4-ри нива – разкриваме имената на Твореца. Тоест вече сме способни да проявим в себе си свойства, подобни на Неговите свойства, и да отпечатаме в себе си Неговото име. Желанието започва да се държи подобно на светлината, и така човек достига подобие, съединение, сливане с висшата светлина – докато по всички тези степени на порастване на душата, не постигне пълно подобие и абсолютно сливане, в което и се заключава целта на творението.

От урока по писмото на Рабаш, 15.11.2011

[60788]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Не прави на другите това, което е ненавистно на теб.“ Мъдрецът Хилел формулирал това правило за онези, които искали да се освободят от своето егоистично намерение, да се приближат до духовния свят и да разберат разкриването на Твореца и ползите, които то носи.

Човек е объркан. Той не знае как да подходи към това и обикновено разчита на способността си да използва своите сегашни свойства и желания, които се отнасят към нашия свят. В крайна сметка, той е научил неща, получил е образование и е постигнал нещо в живота. Мисли си, че подемът към следващата степен се реализира, следвайки същите закони. И това е проблемът.

Свикнали сме с механизмите на взаимовръзка, които са ни познати от детството, с техните различими закони и традиции. Тялото подсъзнателно ни насочва и ни носи мисли, действия, движения и решения, зададени от системата. Не разбираме, че духовният свят изисква пълна преоценка на всички фундаменти. Не продължаваме предишния път. Вместо това го прекратяваме и се издигам на нов вектор, ново измерение, което дори не сме могли да си представим преди. Това не е просто завой, това е скок в неизвестното.

Някога имало човек, който желаел да постигне отдаване, да премине от егоистичното намерение към алтруистичното, от материалния свят към духовния. Той отишъл при Хилел. Човекът вече разбирал, че не бил способен да го направи сам и че не можел да напредва чрез своето собствено разбиране. В крайна сметка, духовното изучаване не е курс в университет. То не може да се овладее чрез книги или самоучители.

Гостът на Хилел разбирал, че трябвало да се вслуша в съвета на мъдреца и да го следва „със затворени очи“. Той разбирал, че това било единственият начин, по който можел да успее, при все, че той не можел да види пътя, който се разкривал пред него, който не може да се види с егоистично зрение. Затова отишъл при Хилел с този въпрос.

Хилел олицетворява общото тяло от закони, Халаха, с други думи, правилата за завършване на пътя (Алиха) към целта на творението. Неговият отговор бил прост: „Има само едно главно правило: Не прави на другите това, което е ненавистно на теб“.

За да провериш дали си на правилния път, трябва непрестанно, всеки един момент, да проверяваш себе си по отношение на своя приятел. Можеш ли да мислиш за него толкова колкото мислиш за себе си? Можеш ли с чисто сърце да смениш мястото си с него и да се грижиш за своя приятел по същия начин, по който се грижиш за себе си? Можеш ли да се грижиш за приятеля си така, както се грижиш за себе си? Дори ако вътрешно го критикуваш, трябва да се издигнеш над това, да бъдеш над своето негативно отношение към своя ближен във всички негови проявления.

Това е първата половина от пътя, когато започваш да създаваш контакт с другите. Това се проявява в това, че ти преставаш да бъдеш лош. Ставаш готов за връзка, но просто още не си способен да я реализираш. По такъв начин привличаш светлината, която поправя, и те придвижва напред.

Очевидно, реализирането на принципа „не прави на другите това, което е ненавистно на теб“ се разделя на много етапи. Всеки етап е нещо различно, ново и специално. Отново и отново ще разкриваш по-големи фрагменти от общата картина. Сега мислиш, че е достатъчно просто да не взаимодействаш с ближния. Обаче твоето егоистично желание непрекъснато ще го докосва. Ще го докосва много. Ще искаш да му възразиш, да го опровергаеш, да го смачкаш и да го убиеш.

Ще има много варианти. Тогава ще започнеш да постигаш своя вътрешен механизъм по отношение на правилото „обичай ближния като себе си“. Ближният не е чак толкова голям проблем тук колкото подемът над твоя егоизъм към степента Бина, състоянието Хафец Хесед.

Твоят „ближен“ е тренажор, образец, критерий, по отношение на който можеш да контролираш духовния подход, закони и условия тук в нашия свят. В крайна сметка, трябва да разкрием духовния свят точно в нашия свят, а не отвъд хоризонта. Да, духовното измерение ще донесе параметри със себе си, но те ще се разкрият във връзката между нас, между всички хора. Затова е написано: „Не прави на другите това, което е ненавистно на теб“.

Този принцип е ясен на всички и всеки може да го реализира. Той няма никакви предварителни изисквания за човек. Действай такъв, какъвто си. Пред теб има група и можеш да работиш над това условие заедно с твоите приятели. Спри да търсиш други неща. Нямаш друг метод, който води до разкриването на Твореца. Такова е първото условие на нашия път.

Има общо 2 условия и двете са насочени към „ближния“ пред теб. Второто и последно условие е „обичай ближния като себе си“.

От урок по статията „Любов към Твореца и към творенията“, 30.10.2011

[59221]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Има желание за получаване и  желание за отдаване. Цялото творение е само противопоставяне едното на другото. Желанието за отдаване ръководи желанието за получаване, за да го доведе до себеидентификация и да го направи равно на желанието за отдаване. Това е цялата програма на желанието за отдаване.

Природата на доброто, според науката кабала, е благодеяние (да прави добро). До колкото Творецът е съвършен, до такава степен Той има програма за подобряване на творението. И съществува само един път към съвършенство: творението трябва да усети състоянието на Твореца. Той е създал творението като противоположно на Себе си, отделно от Него и Той го направлява посредством поредица от състояния, чрез които творението постига мъдростта на Твореца и чувства какво има в Него.

Но не е достатъчно то просто да разбира и да чувства, творението постига само природата на Твореца, включително неговите производни. Значи, силата на отдаване се нарича „светлина“, а силата на получаване – „съсъд“. Подобието на техните свойства се нарича „намерение за отдаване“ или „екран“. Поради алтруистичното намерение и по природата на неговото действие, желанието за получаване става желание за отдаване. Ако получава, за да наслади някого, то всъщност извършва действие на отдаване, използвайки получаването като средство: то няма друг начин да създаде контакт и да даде нещо на някого.

Как можем да участваме в процеса? Как да придобием повече разбиране? Как да достигнем степента на Твореца? Как усещаме Неговите действия? Накратко, как да станем като Него? В крайна сметка, това е целта – да станем като Него.

Все още не разбираме какво означава „да дадем наслаждение на Твореца“ – по-близко до нашето сегашно егоистично разбиране е „подобие с Твореца“. Да бъдем като Него означава да отдаваме, да разбираме отдаването, да ръководим творението… Всичко е в това.

Всъщност да бъдем като Него означава да разберем цялата програма и да довършим курса от действия, приет от нея, от началото до самия край. Такова разбиране изисква цялото да бъде разпръснато и след това да бъде събрано отново. По такъв начин, разкриваме разликата между Твореца и творението заедно с връзката, която ги уподобява. Така на всяко ниво се свързват светлина и тъмнина, плюс и минус, позитивно и негативно.

В процеса на нашето развитие, под постоянното влияние на светлината, съсъдът придобива различни форми докато не достигне „финалния стоп“ – пълно подобие на свойствата с Твореца. Но съсъдите трябва да преминат през тези състояния на последователни промени с разбиране, в съгласие, желаейки ги и дори действайки независимо.

Затова трябва да осъзнаем нашата противоположност на Твореца, да пожелаем да се променим и да станем като Него, да разберем програмата, която ще ни промени, да я изиграем по свое желание и самите ние да изпълним цялата верига от последователни действия, върху себе си и в същото време върху всички нива на творението под нас: неживо, растително и животинско.

Подемът от разбиването към поправянето трябва да реализираме с нашето пълно лично участие. Според промените, които се изискват в момента, трябва да постигнем разум и усещания, да се включим в общата програма и да извършим действия, за да извикаме и да направляваме необходимите сили.

Само по такъв начин ще постигнем подобие на формата с Твореца и ще станем като Него по сила, разбиране и всичко останало. Това е най-високата степен от нашето развитие.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 07.11.2011

[60065]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: В какво се състои ползата от уединяването на групата на конгреса в пустинята Арава?

Отговор: Ние сме се събрали тук, за да положим основите на новото общество, чиято цел е – да постигнем сливане с Твореца. За да постигнем сливане с Него, трябва да постигнем сливане между нас. За да постигнем сливане между нас, ние трябва да се обединим, да се изключим от външните смущения на света. Тъй като ние сме малки и трябва да се подкрепяме един друг – затова нека светът да не ни пречи на това. И затова отиваме в пустинята.

В миналото групите на кабалистите са предприемали много по драстични мерки, за да се уединят от външното обкръжение, малко да се изолират от него. В края на краищата, човек трябва да си даде малко свобода от всичко заобикалящо го в света, за да се концентрира вътрешно и да разбере в какво се състои неговото предназначение.

Във водовъртежа на живота, под такта на радиото и телевизията, ти няма да чуеш тънката струна на своята душа, няма да постигнеш скърцането на вътрешното одухотворение. На теб просто няма да ти стигнат силите. Дори кабалистите, живели преди хиляди години в съвсем друг свят, още не познаващи чудесата на средствата за масова информация, също са се уединявали, за да се отдръпнат от всекидневното обкръжение и дори са ”отивали в изгнание” – оставяли дом и покъшнина, без да вземат нищо със себе си и се отправяли в света, скитаики с години, прехранвайки се от случайно намерена работа или случайно добита храна.

Ти не знаеш, какво губиш в съвременния свят, който те надъхва с всякаква мръсотия и мерзост. Та ти искаш ли да достигнеп висотите? И ако да, то какви усилия прилагаш, за да се отървеш от низменното?

Струва си да си изберем време за такова обединение, в което ще усетим само нашите сили, без да ни пречи външния свят. Дайте да си изберем ден от живота си, в който да почувстваме, кои сме ние, а не кои са те такива.

Разбира се, ние никого не караме насила, не правим списъци на участниците и симпатизантите, не правим отметки за в бъдище. Който не иска или неможе – просто не идва. В този смисъл всичко е много просто, либерално и открито. Но от друга страна, ако човек е дошъл, той е задължен да участва в действията, които е опредилила групата – да ни помогне да се абстрахираме от всичко и да усетим самите себе си.

Нима нямаш желание да останеш за малко насаме? Ето така и групата иска да остане насаме, да усети себе си. Влизаш в стаята и затваряш вратата и оставаш сам с мислите си – така и ние искаме да останем със своите мисли. Всъщност това е разбираемо и общо прието. Само че за нас това не е просто минута за самота, а откъсване от “стъпалото на жената и децата“ и изкачване към “мъжкото стъпало“.

В статията“Важност на групата“ (Шлавей Сулам, 1984, статия 12) Рабаш пише: “Работейки на истинския път, човек се нуждае от уединение от другите хора. Защото пътят на истината постояно се нуждае от подкрепа, тъй като противоречи на приетите представи. Мислите на света се изграждат въз основа на знанието и получаването, докато съжденията на Тора са изградени на вярата и отдаването. И ако човек се отвлича, той веднага забравя за цялата работа по пътя на истината и пада в света на себелюбието. Само в групата другарите си помагат един на друг и след това всеки получава от нея сили, за да се бори с общоприетите представи“.

Висшият свят – е нашият вътрешен свят. Трябва да преместим поглед от външното към вътрешното. И затова с помощта на другарите се старая да вървя навътре, да гледам навътре, да придобивам дълбочината на мъдростта, да постигам вътрешния смисъл на Тора. Друг изход няма, това ми е необходимо. Човек е задължен постояно да се вглъбява, да прониква в своите дълбини – именно там той открива истинските светове. Външният свят преднамерено ни обърква, за да влезем в конфликт с него, и на основата на съпротивлението да изградим своето обръщане навътре. Борбата се води, за да се прониква все по-дълбоко на фона на реалността на този свят, който ни дърпа навън.

От урока по статията “Поръчителство“, 16.11.2011

[60927]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→