Ако искам да се насоча към Твореца, трябва да чувствам топлота по отношение на другаря, гореща „пурпурна топка“, такова отношение, чрез което продължавам връзката си по-нататък – с Твореца. Нали обичам другаря си именно защото в него се намира Творецът.

Творецът ми се представя във формата на творението, този свят – във формата на Своето скритие. Ако мога да постигна любов към този свят – това означава, че в крайна сметка съм постигнал любов към Твореца – към този, който е създал този свят и се скрива в него.

Въпросът е: „Защо Творецът се скрива в света, а не в Тора?“ Защото светът – това е Неговото скритие и ако  използвам светлината на Тора, то отначало разкривам, че Творецът е скрит в света, а след това Го разкривам.

Етапите на напредък към другаря са етапи на напредване към Твореца и нищо повече. Всичко това се нарича път на любовта, в съответствие с крайната цел и това, което постигаме през целия път. Дори на първата малка стъпка ни се разкрива омразата, а след това срещу нея – любовта. И така през цялото време, на всяка степен: омраза и любов.

От урока по „Предисловие към ТЕС“, 13.12.2012

[95468]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От писмо №47 на Баал а-Сулам: Но как да ви простя, че стълбата, спусната на Земята е празна и няма никой, който да се изкачи по нея? Вместо: ”Днес!”, вие казвате: ”Утре”… И затова, ще ви напомня още веднъж, че другарската любов е винаги и по всяко време. ”От това зависи нашето право на съществуване и с това се измерва истинността на нашия успех и на близките ни.”

И затова хвърлете всичките си измислени знания и мислете само за това, как да съедините сърцата си в едно сърце. Намерете начин, как да направите това и във вас явно ще се осъществи казаното: ”Възлюби ближния като себе си”. И тогава ще заживеете в любов, която ще заличи всичките ви недостатъци. И тъй като аз ви моля, направете го. Започнете да се обединявате в истинска любов и ще видите – ”и небето ще усети вкуса.”

Толкова ни е трудно да работим над връзката помежду ни, защото именно на това място е извършено духовното крушение, разбиването. Човек с всички сили и средства се отблъсва от това действие благодарение на своята природа, на егоистичното начало.

Човек трябва да премине през много състояния, докато не види, че нищо не му помага, и накрая ще се върне обратно към най-простия и близък принцип, намиращ се редом с него. И тогава, ако все още му е останало време в този жизнен кръговрат, може би ще успее да се свърже правилно с другарите си и да разбере, че само в съединение с тях ще достигне духовния свят, поправянето и всичко останало.

Затова тук трябва общо решение, остра потребност и огромна съвместна работа, за да се пробужда постоянно усещането за важността на съединението. Всеки е задължен да показва на останалите и всички на всеки, че поправянето се състои именно в това съединение, че вътре в него се разкрива духовният свят.

А всички останали занаяти, които създаваме за себе си, вместо да се обединияваме, се наричат измислени работи и изгнание: изгнание от съединението, от готовността за връзка, бягство от приближаване и контакт с другарите, от любов към ближния, която вече не е цел на всяка следваща човешка крачка и във всяко едно действие в живота.

Целта е именно в съединението, с което се измерва величината на нашия успех, докато то не се превърне в стълба на духовните стъпала, а степените на връзка се превърнат в парцуфим, сфирот, светове. И накрая се свиваме толкова, че се превръщаме в един човек, с едно сърце, което вече е нивото на света на Безкрайността, защото такова съединение е абсолютно съвършено и няма никакви граници.

А ако това става наша основна и централна цел – единствена работа, с която трябва да се заемем, и нищо друго освен това, постигаме успех. В противен случай, нашето его с радост ще ни отхвърли много далече от истинската работа, увличайки ни във всевъзможни измислени занимания.

Както пиши Баал а-Сулам: ”Започнете да се съединявате в името на истинската любов, и небето ще усети вкуса”, т.е. вкуса, разкриващ ни се от вътрешната светлина.

От подготовка към урока, 19.10.2012

[90682]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава за нас реализацията на правилото за любов към ближния като към самия себе си?

Отговор: Означава да престана да усещам различията между себе си и другаря си. Такова е първото правило, към което трябва да добавим сега и вярата.

Например, майката има инстинктивна любов към своята рожба. Това достатъчно ли е? Не. Любовта я привежда в действие, грижейки се за рожбата си, непрекъснато. Така че, само любов не стига – трябва още и трепет, тревога за любимия, взаимна връзка с него, грижа за неговите желания, истинско безпокойство за тяхното удовлетворяване. Тогава усещайки трепета, аз проявявам, изразявам своята любов и това изразяване се нарича ”вяра”.

И така, любовта всъщност е правилното отношение към ближния, но целта на творението не се ограничава с това. Ние с ближния се взаимовключваме, създаваме един взаимен съсъд, напълваме го, и от любов към ближния, преминаваме към любов на Твореца.

Въпрос: Как любовта към ближния може да придава сили, да подсигурява ”горивото”? Как човек, потопен в себелюбие, може да усети желанието на другите?

Отговор: Посредством светлината, възвръщаща ни към Източника. Разбира се, че без нея сме за никъде.

Въпрос: Значи, трябва само постоянно да генерираме желание, насочено в тази посока? И тогава светлината ще ни върне ли към Източника?

Отговор: Да. Нашата работа е единствено в това, да създаваме необходимост от любов, взаимно свързване, взаимна връзка, да искаме да бъдем в ближния, да приемаме неговото желание вместо нашето. С такива действия привличаме светлината.

И преди всичко трябва да знаеш с какво можеш да се уподобиш на светлината, на нейната природа. Тя е една, обикновена, безгранична, тя е даваща, тя желае да носи благо на всички. Ако поне мъничко придобиеш такъв устрем, толкова ще се приближиш към нея, и това сближаване ще ти подейства. Светлината е непроменлива, но със твоя устрем към нея усилваш нейното въздействие – при това, както на злото си начало, така и на доброто.

На нивото на законите на нашия свят то се проявява в това, че влиянието на общото поле е обратно пропорционално на разстоянието на квадрат. По такъв начин, ако съкращаваш дистанцията наполовина, светлината ти въздейства четири пъти по-силно.

Въпрос: По време на урок привличаме светлина. Какво трябва да правя през деня? Как да работя с другарите си така, че да създадем правилно желание за следващия урок?

Отговор: През деня също привличаш светлината, доколкото поддържаш връзка с главния. А освен това си свързан със световната група, която не прекъсва своите усилия. Например, от нас щафетата се приема от Австралия или Южна Америка. Ние сме един съсъд, едно цяло и дейността не се ограничава само с твоето учене. Разбира се, по време на урок привличаш повече светлина, но като цяло работим 24 часа в целия свят.

Въпрос: Как най-ефективно да привличаме светлината? Какво трябва да прави всеки от другарите, независимо от това, къде се намира?

Отговор: Да искаш да се поправиш, да се обединиш с тях и с това да образуваш място за разкриване на Твореца. С това Му доставяме най-голямото удоволствие. И в това е цялото ни наслаждение – онова, което той иска да донесе на Своите създания.

Въпрос: Имаме ли възможност да проверим усилията си и да получим отзив от общата система?

Отговор: Ако всеки от нас приложи малко усилия, той ще започне да усеща в себе си промени всеки ден, да изпитва нещо ново, да допуснем един път в месеца или два пъти. А след това промените ще се слеят в непрекъсната верига: вход – изход, и отново вход – изход: всяко по за няколко секунди.

Съответно, ще се промени и твоето отношение към тях: ще придобиеш свой стабилен път и ще можеш да класифицираш издиганията и паденията в двете линии, оценявайки ги от средната линия.

От урок по статия на Рабаш, 14.10.2012

[90250]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Изисква се много дълго време за това, в противовес на всички свои желания и пориви, човек да убеди себе си в необходимостта да изгражда отношения с другарите. Ще мине много време, докато той си изясни всичко това, и достигне вътрешното съгласие, след много подеми и падения.

Постепенно, чрез опита от всички преминати от него състояния и действия, проверявайки себе си, той започва да разбира, кое за него е добро и кое лошо. Преди е мислел, че добро е, когато получава нови усещания, разбира и чувства повече, смята себе си за уважаван и силен. Но сега постепенно започва да разбира, че всички тези приятни усещания съвсем не служат като признак за духовен напредък. Обратно, те означават, че той все по-дълбоко потъва в своя егоизъм, в желанието да се наслади, в материала на творението.

Отначало той мисли, че напредването се състои в изучаване на теорията, в знаенето на материала. Той “захапва” книгите, стремейки се да ги разбере, и предполага, че по този начин ще може да се приближи към целта. След това той “се хвърля” да разпространява това знание, надявайки се, че ще получи възнаграждение за своите усилия. Опитва се да пробие в различни направления, въртейки се около една, най-важна точка – любов към ближния.

Той тръгва към нея едва, след като не остава друг изход, от пълното отчаяние да постигне нещо със свои сили. Благодарение на светлината, която му проблясва от всички тези действия, той започва да осъзнава и да усеща, че явно входът в духовния свят се отваря именно там, където неговото сърце се съединява със сърцето на другаря.

Чрез тази точка, където сърцата се докосват, аз излизам от своето сърце и прониквам в сърцето на ближния, за да може там – вътре в ближния, да се разкрие това, което се нарича мой духовен свят. И така постъпва всеки от нас в отношението си към другарите.

Изисква се много време, за да се извърши тази работа, защото тя трябва да отиде в сърцето, а не в разума. Разумът става само спомагателен, външен инструмент. Така човек започва да напредва в правилната посока, към най-далечното и омразно състояние от всички, които съществуват в този свят.

Преди той дори не е могъл да си представи, че целта на живота може да се състои в това. Но именно това трябва да достигне, за да стане смисъл на неговия живот съединяването на сърцата на всички обитатели на този свят в едно сърце.

Трябва да се запаси с търпение и по отношение и на самия себе си, и на другарите, преминавайки различни полярни състояния. Всеки изисква свое време и свои форми на развитие, докато накрая не открие, че нямаме друга работа, освен любовта към другарите.

И колкото по-късно човек достигне това осъзнаване, толкова той е по-успешен после. Хората, които са готови веднага да се “хвърлят” в тази работа, обикновено бързо “прегарят”. Това осъзнаване изисква време за адаптация, за откъсване от всички други работи, за да може човек от опита си, и в резултат на положените усилия, да достигне разочарованието. И тогава ще разбере и ще почувства, с помощта на светлината, връщаща към източника, че нищо няма да му помогне освен съединяването. И тогава вече започва неговата работа на правилното място.

А тъй като сме свързани в една обща мрежа с всички обитатели на този свят, то предаваме на всички това усещане и разбиране. Така светът започва да говори за необходимостта от по-голяма връзка между хората, която може да спаси човечеството. По степента на нашата работа над себе си, всички наши усилия, привлечени от нас съгласно закона за подобие със светлината, също така се изплискват във външните съсъди, в цялото човечество и така това знание достига всички.

От урок по статия на Рабаш, 11.10.2012

[90034]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човек идва в Кабала с много личен въпрос за смисъла на своя живот. Той иска да узнае именно за себе си, защо живее, какво се случва в света около него и това, което трябва да направи, за да разбере случващото се и да контролира собствената си съдба. И му е много трудно да пренесе тези лични, интимни въпроси, идващи от най-дълбоката вътрешна точка, върху други хора и да се свърже с тях в търсенето на отговор.

Това е в пълно противоречие едно с друго: моята вътрешна точка, в която искам да разкрия тайната на моя живот – и обществото, цялото човечество. Бих се съгласил, че ми е нужна връзка с природата, но не мога да приема, че за това трябва да се съединя с някаква група хора и да постигна с тях такава силна връзка, на която по принцип не съм способен, че да ги почувствам по-скъпи от най-близките си роднини и любими хора.

И за това трябва да работя над своето чувство и разум, над всички свои предишни представи. Естествено, че това ми се струва много странно и неразбираемо. Но трябва да разберем, че именно благодарение на това тук се разкрива вход в духовния свят – именно за сметка на това, че любовта към ближния е толкова далечна, ненавистна, противоположна на всичко, което бих искал.

За мен няма нищо по-неприятно и отблъскващо, от необходимостта да се свържа с други, над своето желание и да стана техен слуга. И при това така, че цялата отплата, всички награди да са не за мен, а за тях – всичко остава на тяхна страна. И аз самият, сърцето ми също ще бъде там! А тук, където съм в момента, ще остане само моето празно его.

Много е трудно един начинаещ да разбере това, но с ученето и работата върху себе си постепенно започваме да възприемаме този принцип. Тук има вътрешна логика, която се състои именно в това, че най-мразеното, далечно и нелогично нещо, което съществува в нашия свят – именно то ни представя духовния свят. Чрез него, като през дупка, внезапно отваряща се в стената, можем да преминем от другата страна на граничната преграда, отделяща духовния от този свят.

От урока по статия на Рабаш, 11.10.2012

[90037]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Даряването на Тора“: В действителност за човек, който все още пребивава в природата на творението, няма абсолютно никаква разлика между любовта към Твореца и любовта към ближния, така, както всичко, което се намира извън него, е нереално.

Аз не мога да почувствам ближния сам по себе си. Усещам го, доколко съм зависим от него. С други думи, чувствам не ближния като такъв, а своята зависимост от него: колко мога да загубя, ако се случи нещо с него.

Ние се ръководим само от такива изчисления, за какво е всичко. Дори майката се грижи за детето си, чувствайки каква вреда могат да й нанесат неговите беди и проблеми. Това е мярката за това, което наричаме „любов“. „Аз те обичам“ – означава: аз завися от теб. И затова това съвсем не е духовна, а материална любов: наслаждавам се от някого и се страхувам да не му се случи беда, защото това ми носи болка. Обичам този, с когото ми е добре. Или е синът ми, или той ми доставя удоволствие.

Говорим обаче за нещо друго – за това, как тръгвайки от любов към творението, да придобием любов към Твореца. И макар да използваме за пример майчината любов в нашия свят, ние наистина не знаем какво е любовта на човешко ниво.

Трябва да изградим любовта като съвършено ново свойство. Самата дума е подвеждаща, а е необходимо да се предпазваме от грешки. Става дума за съвсем различни отношения и детайли на възприятието, за отдаване, идващо от мен навън – към това, което се намира извън пределите на моите чувства. Днес чувствам всеки, мога да почувствам всичко, което се случва в света, само от изчисляването на печалбата или от страх от вреди. Желанието за получаване търси източник на наслаждение или се въздържа от това, което може да му навреди. Само тези неща са в мен, а всичко останало, което не се отнася до моето удоволствие или страданието ми, аз не чувствам.

В крайна сметка, „чувствителният ми елемент“ е желанието за наслаждение. То е този „екран“, който показва картината на моята реалност. В този режим на показване мога да видя само нещата, които се вписват в мащаба на личния ми интерес – дали като полза и вреда, достигайки до страданието. И има неща, които не чувствам, защото те не ми носят нито наслаждение, нито болка – например, различните полета, вълни, рентгенови лъчи и др. Но по степента на развитие разпознаваме все повече неща, които си струва да се вземат предвид, тъй като те могат да донесат полза или вреда.

Същото важи и за другарската любов: не знаем какво е това, не я различаваме с днешните си сетива. Човек би си помислил, защо? Не е ли чудесно, когато те обичат? Но не става дума за любовта на приятелите ми към мен, а за моята любов към тях, когато им отдавам всичко от себе си, грижа се за тях, помагам им. Кой в този свят се нуждае от такава любов? Е, ако те ме обичаха и ме обслужваха – това е друга работа: „Аз съм свободен за вашата любов, моля… Кой е първи?“

Но говорим за прехода към нивото на любов към Твореца, за поръчителството. Целта на творението – да обича ближния си. И се наслаждаваме при това отдаване. Само не отдаване за наслаждение – напротив, правим го против волята си, за да го преодолеем.

Така че, трябва просто да обърнем повече внимание на правилното тълкуване на нашата работа в групата. Не трябва да я тълкуваме в съответствие с обичайния си стереотип от този свят. Интимност, любов, обединение – всички тези понятия имат място само над летвата за преодоляване, над Махсом. А до тогава нищо не преодолявам – просто преминавам през период на обучение.

От урока по статията „Даряването на Тора“, 24.09.2012

[88932]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как с помощта на групата да придобием трепет пред Твореца?

Отговор: Първо, в групата трябва да отработя всичките си изходни свойства: ненавист към другарите, изолираност, грижа за себе си,  завист, честолюбие и всички останали проблеми. Всички тези качества трябва да станат доста по-изпъкнали, по-явни, за да ми стане ясно в какъв егоизъм се намирам. Длъжен съм да осъзная своето зло. Но всички тези изяснявания се случват тъкмо тогава, когато се стремя към доброто.

Трябва да се стремя да разкрия любовта на другарите към мен, за да ми се размекне сърцето и да ми даде желание да търся връзка в материалната форма. Тогава ще започна да чувствам, че вътре в много по-вътрешната връзка с другарите се разкрива някаква гореща и мощна енергия не от този свят, необикновена сила и топлина, особена връзка.

И тази връзка не зависи от нас, от това, какво извършваме сега и къде се намираме в дадения момент със своите чувства и разум. Това е нещо постоянно присъстващо и свързващо, съвсем независещо от нас. Съществуват невидими железни вериги, с които сме свързани помежду си.

Благодарение на това, че усещам такава връзка между всичките сърца, разкривам принадлежността ни един към друг. Това необходимо усещане е, за да развием някакво съпротивление срещу своя егоизъм.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 03.09.2012

[87734]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Да изясним няколко въпроса, свързани с понятието “обич към другарите”:

1. С какво се обосновава необходимостта от постигане на любов към другарите?

2. Трябва ли да избирам другарите и те да избират мен?

3. Трябва ли всеки от другарите открито да изявява чувствата си спрямо останалите членове на групата или е достатъчно това, че той усеща любовта към тях в сърцето си, без да демонстрира това чувство външно, а да остане скромен и да не се хвали с постижението си?

Без съмнение, всеки трябва открито да показва към другарите любовта, която се намира в сърцето му, защото откровената изява на това чувство може да събуди сърцата на другарите към същото. В резултат на това, другарите се съединяват в общо чувство, което ще бъде много по-голямо, отколкото аритметичната сума на чувствата им.

По този начин всеки член от групата ще усети силно чувство на обич към другарите и ще усети необходимост в разширяване на това чувство. Ако членове на групата не показват открито чувствата си, тогава те няма да могат да се проникнат от общата колективна сила и да преодолеят личния си егоизъм.

В този случай е много трудно да оцениш положително другаря и всеки мисли, че именно той е праведник и че само той обича другарите си, а те не му се отплащат с взаимност. Получава се, че човек има прекалено малко сили, за да може да достигне любов към другаря, явно да прояви чувствата си, а не да ги крие.

Необходимо е постоянно да си напомняме за целта на съществуването на групата, в противен случай егоизмът на човек ще се постарае да замъгли целта, защото винаги се грижи само за собствената изгода.

Групата е необходима на човек за това, да достигне такова свойство, при което той е погълнат от мисълта за доставяне на удоволствие на другарите си, без да иска нищо в замяна, а не за това, групата да му помага, да напълва неговите егоистични желания. Защото ако всеки член на групата разчита само на помощта на другите, тогава такава група се основава на егоизма и само го увеличава. Тогава човек вижда в групата само средство за удовлетворяване на своите егоистични потребности.

Затова трябва да се помни, че групата трябва да се гради върху любов към ближния. Всеки член на групата трябва да получи от нея любовта към ближния и омразата към своя егоизъм. При положение, че човек вижда, че другарят му се старае да потисне своя егоизъм, това ще му даде допълнителни сили за борба със собствения егоизъм. Намеренията на всички другари ще се слеят в едно цяло. И ако в дадената група има 10 човека, тогава всеки от тях получава силите на всичките десет другари, които потискат егоизма си и се стремят към любовта към ближния.

А ако членовете на групата, в резултат на лъжлива скромност, не изявяват своите чувства един към друг, тогава няма да се получи усилване на техните чувства и постепенно всеки от тях губи желанието да върви към любов към ближния и се връща към любов към себе си.

[72489]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Трябва ли всеки член на групата точно да знае какво именно липсва на всеки конкретен другар и с какво е възможно да му се помогне, или е достатъчно да се ограничим с общото понятие „любов към другаря“?

Отговор: В стандартното общество човек може да помогне на другия само там, където има богати и бедни, умни и глупави, силни и слаби и т.н. Но ако всички са равни, то как можем да си помогнем взаимно?

Но има нещо, което не достига на всички – доброто настроение. Ако настроението е лошо, то няма да помогнат нито богатство, нито мъдрост. Само друг човек може да повдигне настроението, за да усети другарят отново прилив на жизнени сили и да почувства, че целта да се обединим е близка.

Излиза, че всеки член на групата трябва да обръща внимание на настроението на своя другар, и в случай на необходимост – да го повдига. Защото именно настроението е винаги това, което всеки може да допълни в другия.

[72516]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

В това известно на всички правило са включени поправянията на всички желания (сърцето) и мисли (размислите, разумът) на човек. И обратно, само след като поправи всичките си желания и мисли, човек достига свойството на обичта към хората, към цялото човечество и към природата.

Тъй като у всеки човек любовта към ближния е много слаба и затова не се проявява в явен вид, ако няколко човека се обединят заедно в група, и всеки потисне егоизма си спрямо другите, тогава всеки ще получи сили от всички останали – в този случай ще се случи увеличаване на отделните сили на членовете на групата в една голяма сила и ще се появи възможност да се изпълни законът на природата „възлюби ближния“.

Възниква противоречие: за постигане на любовта към ближния е необходимо да се поправят всички егоистични свойства или за постигане на любовта към ближния е нужна само любов към другарите в групата?

Обикновено хората се обединяват в компании, за да подобрят с нещо своето положение, и всеки прави сметка колко дава на другите и колко получава, т.е. такава група се основава на егоизма. И ако член на такава група усеща, че вън от групата може да получи повече, отколкото в рамките на групата, той се разкайва за това, че се намира в нея. Такова общество отдалечава човека от издигане на нивото „Човек“.

Действително, да постигнем любовта е възможно само след поправяне на всичките ни егоистични желания и мисли. Но ако се обединят заедно малките желания за любов на всички, на всеки, тогава при обединяване заедно, те ще създадат нова, обща, голяма сила – от нея може да се възползва всеки от членовете на групата за постигане на любов към другарите, а после ще може да достигне обич към човечеството и към Природата.

Но всичко това при задължителното условие: всеки потиска егоизма си спрямо другия. Ако човек все пак е отделен с егоизма си от другаря, няма да може да получи от него неговата сила на любов към ближния. Тоест само според степента на своето самоанулиране пред другарите е възможно да получим от тях силата на любовта.

Това прилича на написването на цифрите: ако първо напишем 1, а после 0, тогава ще имаме 10, т.е. 10 пъти повече, а ако след единица напишем две нули, тогава ще имаме 100, т.е. 100 пъти повече. Това означава, че ако неговият другар е единица, а той е нула, тогава човекът получава от другаря си 10 пъти повече. А ако казва, че е две нули спрямо другаря, ще получи от него 100 пъти повече.

И обратно, той е единица, а другарят му е нула, тогава имаме 0,1 и той е 10 пъти по-малък от другаря. А ако може да каже, че той е единица и има двама другари, които са две нули спрямо него, тогава той е 0,01 в сравнение с тях. По този начин, колкото е по-голямо количество нули, с които той оценява другарите си, толкова по-малък е той.

И все пак, дори да имаш вече сили, за да обичаш ближния и можеш да го проявиш реално, вече чувстваш, че личната изгода само ти вреди, въпреки всичко, не си вярвай и се бой, че можеш да спреш по средата на пътя и да паднеш в егоизъм. Трябва да се боиш, че ще ти дадат такива егоистични удоволствия, пред които няма да можеш да устоиш и ще се насладиш от тях вместо от любовта към ближния. Именно страхът да се срине в егоизма дава на човек сили да спазва закона на природата – закона на отдаването и любовта.

[72525]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→